приятелите си с желязна ръка. Все пак, да бъде, както ти искаш. Но ти нямаш работа тук — много добре знаеш това. Трябва да се върнеш с мен.
После отделяйки се от Даяна, която сякаш се колебаеше, той се приближи най-приятелски към мен и каза:
— Не се съмнявайте, че се интересувам от това, което ви засяга, г-н Озбълдистън. Ако ви оставям сега, то е, за да действувам във ваша полза. Но вие трябва да повлияете на братовчедка си да се върне. Нейното присъствие тук не може да ви помогне, а само ще увреди на нея.
— Уверявам ви, сър — отговорих аз, — че аз съм още по-дълбоко убеден в това, отколкото вие самият. Аз се мъчих да я убедя да се върне с всичката енергия, която тя ми позволи да проявя.
— Обмислих вече — каза госпожица Върнън след кратка пауза — и няма да си отида, докато не ви видя избавен от ръцете на неприятеля. Вярвам, че братовчедът Рашли има най-добри намерения; но той и аз се познаваме добре. Рашли, аз няма да си отида. Знам — прибави тя с по-мек тон, — че присъствието ми тук ще те накара да действуваш по-бързо и енергично.
— Остани тогава, неразумно, упорито момиче — каза Рашли. — Ти знаеш твърде добре кому се доверяваш. — Той излезе бързо от преддверието и скоро чухме бързия тропот на коня му.
— Слава богу, отиде си — каза Даяна. — А сега да потърсим съдията.
— Не е ли добре, да повикаме някой слуга?
— О, по никакъв начин. Знам къде е бърлогата му — ние трябва да го изненадаме. Следвайте ме.
Аз я последвах послушно. Тя пъргаво се изкачи по няколко тъмни стъпала, премина през един полумрачен коридор и влезе в нещо като трем, с накачени по стените стари карти, архитектурни чертежи и изображения на родословното дърво на семейството. Една двукрила врата водеше към стаята на г-н Ингълууд, откъдето се чуваше рефренът на една стара песен, „изпълнявана“ от глас, който на времето си е бил тъкмо за весели гуляйджийски мелодии:
— Гледай ти! — каза госпожица Върнън. — Любезният съдия 4 трябва вече да е обядвал. Не знаех, че е толкова късно.
Наистина беше така. Служебните обязаности бяха изострили апетита на господин Ингълууд и той беше подранил с яденето си, като беше обядвал в дванадесет вместо в един часа, общоприетия час за обед по онова време в Англия. Всичко, което се беше случило тази сутрин, Ни беше довело малко след този час — най-важният от денонощието за съдията — и той се беше възползувал от почивката.
— Почакайте тук — каза Даяна. — Аз познавам къщата и ще повикам някой слуга. Вашето внезапно появяване може така да стресне стареца, че да се задави.
Тя се отдалечи, а аз останах там, не знаейки дали да си отида, или да продължа напред. Не можех да не чуя част от разговора в трапезарията и особено един унил прегракнал глас, който се извиняваше, че не може да пее, и който не ми беше съвсем непознат.
— Не щете да пеете, господине! Света Богородице! Ама вие трябва да пеете. Как! Изпихте ми цяла обкована със сребро чаша от кокосов орех, пълна с бяло вино, и после разправяте, че не можете да пеете! Бялото вино, драги, може да накара и котка да запее, даже и да проговори. Затова давайте някоя весела песен, или се измитайте от къщата ми. Да не мислите, че можете да ми отнемате ценното време с вашите проклети изложения и после да ми казвате, че не знаете да пеете?
— Ваше благородие има пълно право — каза друг един глас, чийто превзет, надменен тон ме накара да мисля, че е на секретаря. — И господинът трябва да се подчини. На лицето му е ясно изписано, от ръката на съдбата: „Cantet“63.
— Хайде тогава — каза съдията. — Ако ли не, в името на св. Христофор, ще ви накарам да изгълтате пълна чаша със солена вода, както предвижда законът в такива случаи.
След тези увещания и заплахи моят доскорошен спътник (защото вече не се съмнявах, че той е човекът, който се опъваше) запя следната тъжна песен с глас като на престъпник, който пее последната си молитва пред бесилото:
Съмнявам се дали почтените хора, чието нещастие се възпява в тази трогателна песенчица, са били по-стреснати от появяването на дръзкия разбойник, отколкото беше певецът от моето появяване, понеже, като ми омръзна да чакам да дойде някой и да съобщи за присъствието ми тук, и чувствувайки се неудобно в положение на подслушвач, аз влязох и се представих на компанията тъкмо в момента, когато моят приятел господин Морис, както изглежда се наричаше той, извиваше глас да започне четвъртата строфа на тъжната си балада. Високата нота, с която започваше мелодията, замря със смаян трепет, когато той се видя тъй близо до човека, когото смяташе не по-малко съмнителен от героя на своя мадригал, и устата му остана зяпнала, като че ли бях влязъл с главата на Горгоната64 в ръка.
Съдията, чийто очи се бяха склопили под приспивното въздействие на песента, подскочи на стола си, когато тя секна внезапно, и загледа учудено неочаквания нов член на компанията, който се беше появил, докато зрителните му органи временно бяха в бездействие. Секретарят, както можех да съдя от вида му, също беше смутен, тъй като, седнал срещу господин Морис, ужасът на този почтен господин се бе предал и на него, без да знае защо.
Наруших учуденото мълчание, което бях предизвикал с внезапното си появяване.#1
— Името ми, господин Ингълууд, е Франсис Озбълдистън. Чух, че някакъв негодник подал жалба пред вас, в която ме обвинява, че съм бил замесен в някаква загуба, която твърди, че претърпял.
— Господине — каза съдията малко раздразнено, — никога не се занимавам с такива работи след обед. За всяко нещо си има време; един мирови съдия трябва да яде както всички други хора.