хубавичките, образовани и благовъзпитани госпожици от някой пансион в града, но съвсем не важи за нея, тъй като била свикнала да се ръководи само от собствените си мнения.
Докато говореше така, ние бързо напредвахме към Ингълууд и за да не ми даде възможност да продължа да я разубеждавам, тя започна да ми описва твърде смешно образа на съдията и секретаря му. Според нейното описание Ингълууд бил пребоядисан привърженик на Стюартите, т.е. както повечето други благородници в страната, доскоро не бил дал клетва за вярност на правителството, но напоследък успял да стане съдия, като положил клетвата.
— Той направил това — каза тя, — поради настойчивите молби на другите скуайъри в околността, които с прискърбие виждали, че Законът за защита на дивеча, най-сигурната опора на този спорт, престава да се прилага, тъй като няма съдия, който да го наложи. Най-близкият съдия бил кметът на Нюкасъл, който предпочитал да консумира дивеча сготвен, отколкото да го пази, докато е жив, и следователно бил по- благосклонен към каузата на бракониерите, отколкото на ловджиите. Затова нортъмбрийските благородници решили, че е необходимо за общото благо един от тях да се откаже от верността си към каузата на Стюартите и наложили това задължение на Ингълууд, който бил твърде апатичен и можел според тях да прегърне всякакви политически убеждения без особено неудоволствие. След като по този начин се снабдили с външната форма на правосъдието — продължи госпожица Върнън, — те се постарали да й вложат и съдържание, като намерят секретар на съдията. И така намерили един хитър юрист от Нюкасъл, на име Джобсън, който с удоволствие раздава правосъдие на дребно по нареждане на скуайър Ингълууд. Но тъй като собственото му възнаграждение зависи от обема на работата, която извършва, той създава на почтения скуайър много повече труд, отколкото последният някога е имал намерение да си дава. И затуй сега нито една продавачка на ябълки в един район от десет мили не може да си уреди сметките с някой количкар, без да се яви пред неохотно довлечения съдия и неговия буден секретар, господин Джоузеф Джобсън. Но най-смешните сцени се разиграват, когато му се донася за случаи, които имат нещо общо с политиката, като нашия днес. Господин Джоузеф Джобсън е необикновено запален поддръжник на протестантската вяра и на сегашното правителство и официалната черква и затова той сигурно си има собствени сериозни съображения. Шефът му обаче, който все още инстинктивно държи на убежденията, които открито застъпвал, преди да се откаже от тях с високо патриотичната цел да може да наложи закона срещу унищожаването на глухари, яребици, зайци и пр., се чувствува особено неловко, когато усърдието на помощника му го заплете в някой процес, свързан с някогашното му политическо верую. Тогава, вместо да насърчава усърдието му, той рядко пропуска случай да му пречи с двойна доза леност и безразличие. И тази апатия съвсем не се дължи на истинска тъпота. Напротив, за човек, чието главно удоволствие в живота е яденето и пиенето, той е жив, весел и пъргав старец, което прави престорената му тъпота особено забавна. В такива случаи Джобсън прилича на уморено расово конче, осъдено, да влачи претоварена кола, което се мъчи, пухти и се пени, за да подкара съдията, и макар че колелетата скърцат, скриптят и се завъртат бавно, огромната тежест на колата осуетява усилията на усърдното добиче и тя не се помества напред. Нещо повече, чувала съм, че нещастното конче се оплаквало, че същата тази колесница на правосъдието, която с такава мъка подкарва в някои случаи, в други сама полита напред, като го влачи със себе си, колкото и да се опъва. Това са случаите, когато може да се услужи на бившите другари на скуайър Ингълууд. И тогава господин Джобсън се перчи, че би направил донесение срещу шефа си пред министъра на вътрешните работи, ако не го свързвало особено уважение и приятелство с г-н Ингълууд и неговото семейство.
Когато госпожа Върнън завърши това хумористично описание, бяхме стигнали вече пред Ингълууд Плейс, голяма, макар и старомодна сграда, която свидетелствуваше за високото обществено положение на семейството.
Глава VIII
В двора видяхме един слуга, облечен в ливреята на сър Хилдебранд. Той пое конете ни и ние влязохме в къщата. В преддверието аз бях изненадан, а хубавата ми спътница още повече, да видя Рашли Озбълдистън, който също не можа да скрие учудването си от тази среща.
— Рашли — каза госпожица Върнън, без да му даде възможност да запита нещо, — ти сигурно си чул за обвинението срещу господин Франсис Озбълдистън и вече си говорил на съдията за него, нали?
— Разбира се — каза Рашли спокойно. — Затова съм тук. Постарах се — продължи той, като ми се поклони — да помогна на братовчеда си, доколкото мога. И все пак съжалявам, че го виждам тук.
— Като мой приятел и роднина, господин Озбълдистън, би трябвало да съжалявате, ако ме срещнете някъде другаде, когато тази клевета срещу доброто ми име налага да дойда тук колкото може по-скоро.
— Вярно е. Но съдейки по това, което каза баща ми, считам, че едно временно оттегляне в Шотландия — само докато работата се потули без много шум…
Аз отвърнах разпалено, че нямам намерение да вземам никакви благоразумни мерки и не желая да се потулва нищо; напротив, дошъл съм да разбера каква е тази мръсна клевета и да не оставя нищо неразкрито.
— Господин Франсис Озбълдистън е невинен, Рашли — каза госпожица Върнън, — и иска да се проучи обвинението срещу него, а аз възнамерявам да го подкрепя в това отношение.
— Така ли, хубава братовчедке? Аз пък мисля, че господин Франсис Озбълдистън би имал по-добра и доста по-подходяща подкрепа в мое лице, отколкото в твое.
— О, разбира се, но все пак две глави мислят по-добре от една, нали?
— Особено такава глава като твоята, прелестна Дай — каза той, като хвана ръката й с приятелска нежност, която ме накара да го смятам сто пъти по-грозен, отколкото природата го беше направила. Даяна обаче го отведе малко настрана и те заговориха полугласно; тя като че ли искаше от него нещо, което той не желаеше или не можеше да направи. Никога не съм виждал такъв контраст между израженията на две лица. Изражението на госпожица Върнън отначало беше сериозно, а после стана гневно. Очите й се оживиха, бузите й пламнаха, тя сви юмрук и тропайки с краче, слушаше с презрение и възмущение извиненията, които заключих, че той й поднася, съдейки по неговото изражение на вежливо уважение, спокойната му и почтителна усмивка, изправеното му тяло и от други признаци. Най-после тя се дръпна рязко настрана и каза: „Така искам да стане“.
— Не ми е по силите — няма никаква възможност. Представете си, господин Озбълдистън… — каза той, обръщайки се към мен.
— Да не си луд? — прекъсна го тя.
— Представете си — продължи той, без да й обръща внимание. — Госпожица Върнън не само настоява, че знам, че сте невинен (нещо, в което никой друг не би могъл да бъде по-дълбоко убеден), но и че сигурно знам кои са истинските виновници за насилието, извършено спрямо този човек — ако наистина е извършено някакво насилие. Нима това е разумно, господин Озбълдистън?
— Няма да позволя да се обръщате към господин Озбълдистън, Рашли — каза младата жена, — тъй като той не знае, както знам аз, колко невероятно обширни и точни са твоите сведения по всички въпроси.
— Ще кажа като джентълмен, правиш ми по-голяма чест отколкото заслужавам.
— Справедливост, Рашли, справедливост, само това искам от тебе.
— Ти си тиранин, Даяна — отговори той с нещо като въздишка, — капризен тиранин, който командува
