— Вие може да си изберете службата на ковчежник или на разпределител на плячката. Но вижте как се лутат там кучетата. Елате господин Франк, следата е загубена. Доста време няма да я открият. Вървете след мен, искам да ви покажа една хубава гледка.
И тя се изкачи бързо на върха на един не много стръмен хълм, откъдето се откриваше широк изглед. Като се огледа наоколо да види дали наблизо няма някой, тя спря коня си под няколко брези, които ни прикриваха от останалите ловци.
— Виждате ли онзи остър, кафяв, обрасъл с изтравниче хълм, с нещо като бяло петно на склона?
— Накрая на една верига от начупени възвишения, нали? Виждам го добре.
— Това бяло петно е Хоксмор Краг, а Хоксмор Краг е в Шотландия.
— Нима? Не знаех, че сме толкова близо до Шотландия.
— Уверявам ви, че е така и че вашият кон може да ви закара там за два часа.
— Едва ли бих му създал такъв труд — та разстоянието трябва да е осемнадесет мили по права линия!
— Можете да вземете моята кобила, ако мислите, че не е толкова уморена. Казвам ви, че за два часа сте в Шотландия.
— А пък аз ви казвам, че имам толкова малко желание да отида там, че ако главата на коня ми е оттатък границата, не бих си дал труд да го накарам да закара и опашката си там. Какво бих могъл да правя в Шотландия?
— Да се погрижите за безопасността си, щом трябва да говоря направо. Сега разбирате ли ме, господин Франк?
— Съвсем не; вие ставате все по-загадъчна.
— Тогава, бога ми, вие или ми оказвате най-несправедливо недоверие и умеете да се преструвате по- добре дори от Рашли Озбълдистън, или не знаете нищо за това, което ви приписват. И ако е така, нищо чудно, че ме гледате с такова сериозно изражение, което ме кара да се разсмея.
— Честна дума, госпожице Върнън — казах аз, раздразнен от детинската й склонност към шеги, — нямам ни най-малка представа какво искате да кажете. Приятно ми е, че ви създавам повод за веселие, но съвсем не знам какво значи всичко това.
— Да, вярно е, че няма истинска причина за шеги — каза девойката, придавайки си сериозен вид. — Само че човек изглежда толкова смешен, когато е объркан. Обаче работата е твърде сериозна. Познавате ли някой си Мори или Морис, или нещо подобно?
— В момента не мога да си спомня.
— Помислете си малко. Не сте ли пътували напоследък с човек с подобно име?
— Единственият човек, с когото съм пътувал по-продължително напоследък, беше един пътник, който сякаш пазеше душата си в куфара си.
— Значи, тя е била като душата на учения Педро Гарсиас, която била скрита между дукатите в кожената му кесия. Този човек е бил ограбен и посочил вас като виновник за насилието, извършено спрямо него.
— Вие се шегувате, госпожице Върнън.
— Уверявам ви, че не се шегувам — това е чистата истина.
— А вие — казах аз, изпълнен с възмущение, което не се опитах да скрия, — вие предполагате ли, че може наистина да съм заслужил подобно обвинение?
— Ако имах щастието да бъда мъж, вие сигурно щяхте да ме извикате на дуел за това. Можете и сега да го направите — умея да стрелям така добре, както и да прескачам високи огради.
— И освен това сте полковник на конен полк — отвърнах аз, като разбрах колко е безсмислено да й се сърдя. — Но, моля ви се, обяснете ми тази шега.
— Тук няма никаква шега — каза Даяна. — Обвиняват ви, че сте ограбили този човек и чичо ми вярва това, както го повярвах и аз.
— Наистина, много съм благодарен на приятелите си за доброто мнение, което имат за мен.
— Сега, моля ви се, ако ви е възможно, недейте пръхтя и вири нос, ококорен като подплашен кон. Не е така обидно, както предполагате. Не ви обвиняват в дребна кражба или вулгарно престъпление — съвсем не. Този човек носел правителствени пари, монети и банкноти, за заплата на войските в Шотландия; казват освен това, че му били откраднати някои много важни депеши.
— Значи, аз съм обвинен в държавна измяна, а не в обикновена кражба?
— Точно така; а това, както знаете, във всички векове се е считало престъпление, достойно за благородник. Ще намерите много хора по нас, и един от тях е до вас, които смятат, че е заслуга да се пречи на хановерското правителство с всички възможни средства.
— Нито политическите, нито моралните ми убеждения, госпожице Върнън, са от този род.
— Аз наистина започвам да вярвам, че сте убеден презвитерианец и хановеранец. Но какво смятате да правите?
— Веднага да отхвърля тази отвратителна клевета. Пред кого е направено това чудно обвинение?
— Пред стария скуайър Ингълууд, който го приел твърде неохотно. Той уведомил вуйчо ми, за да може, предполагам, да ви изпрати тайно в Шотландия, където не може да ви стигне заповедта за арестуване. Но вуйчо ми знае, че религиозните му убеждения и някогашните му политически тежнения го правят неприятен на правителството и че ако го хванат да укрива политически престъпник, ще му отнемат оръжието, а може би и конете (което би било още по-голямо зло), като го обявят за якобит, папист и подозрително лице61.
— Представям си, че би предпочел да предаде племенника си, отколкото да изгуби конете си.
— Не само племенника си, а и племенничките си, синовете си, дъщерите си — ако имаше дъщери — и цялото си поколение — каза Даяна. — Затова не му се доверявайте нито за момент, а бързайте, докато не сте получили още заповед за арестуване.
— Непременно ще побързам; но ще побързам към къщата на този скуайър Ингълууд. Накъде се намира тя?
— На около пет мили — в ниското зад онази горичка. Вижда се кулата на часовника.
— Ще стигна там за няколко минути — казах аз, подкарвайки коня си.
— И аз ще дойда с вас да ви посоча пътя — каза Даяна, като също подкара коня си.
— И дума да не става, госпожице Върнън — отговорих аз. — Позволете ми да ви кажа като приятел, че не е удобно, не е дори прилично да дойдете с мен по такъв повод.
— Разбирам ви — каза Даяна и гордото й чело леко почервеня. — Вие се изразихте ясно… — И след малка пауза добави: — и вярвам, не с лошо чувство.
— Имате право, госпожице Върнън. Нима можете да мислите, че съм безразличен към интереса, който проявявате към мен, и че не съм ви благодарен за него? — казах аз с повече вълнение, отколкото исках да издам. — Вие проявявате истинска добрина, тъй ценна в момент на беда. Но аз не бива, заради самата вас, тъй като може зле да се изтълкува, да ви позволя да следвате повелята на вашето великодушие; случаят е от такъв обществен интерес, че е все едно да влезете направо в съда.
— А ако не беше „все едно“, ами се касаеше за истинско влизане в съда, мислите ли, че не бих отишла, ако смятам, че е право и искам да защитя един приятел? Вие нямате никой, който да ви подкрепи, вие сте чужд човек тук; а по нас в далечните краища на кралството местните съдии вършат странни неща. Вуйчо ми няма желание да се замесва във вашите работи. Рашли го няма, а и да беше тук, кой знае коя страна щеше да вземе; останалите са един от друг по-глупави и груби. Ще дойда с вас и не се страхувам да ви помагам. Не съм някоя фина дама, която би се изплашила от правни книги, тежки думи и важни особи.
— Но, скъпа госпожице Върнън…
— Но, скъпи господин Франсис, бъдете търпелив и мълчете и ме оставете да правя, каквото си искам; защото, когато си намисля нещо, нищо не е в състояние да ме спре.
Бях поласкан от интереса, който това прекрасно създание проявяваше към съдбата ми, но и раздразнен от мисълта, че ще изглеждам смешен, ако водя със себе си за адвокат едно осемнадесетгодишно момиче: същевременно сериозно ме безпокоеше мисълта за погрешните тълкувания, на които щяха да бъдат подхвърлени подбудите й, и затова се опитах да се противопоставя на решението й да ме придружи при скуайър Ингълууд. Своеволното момиче ми каза направо, че всичките ми усилия да я разубедя са напразни; че тя била истинска Върнън и никакви съображения, дори и това, че може да не успее да направи много нещо, не могат да я накарат да изостави приятел в нужда; и че всичко, което й разправям, може да важи за
