незабавно в Озбълдистън Хол, където не знаят какво е станало с нас, и да освободим вуйчо ми от безпокойството за братовчед ми, за когото той сигурно е загрижен като за собствен син.
— Сигурно — каза съдията. — Защото, когато най-големият му син Арчи свърши така лошо в оная злополучна афера със сър Джон Фенуик73, старият Хилдебранд продължаваше да го вика по име наред с останалите шестима и после се оплакваше, че не може да си спомни кой от синовете му е бил обесен. Затова вървете си бързо в къщи, за да облекчите бащинската му грижа. Но слушай, полско цвете — каза той с добродушен наставнически тон, като я притегли към себе си, — друг път остави съда сам да си гледа работата, без да навираш хубавото си носле в неговите мухлясали дела, пълни с глупав юридически жаргон на френски и на лош латински. И Дай, красавице моя, остави младите господа Сами да си търсят пътя през полето, да не би случайно ти да се заблудиш, докато ги оправяш, хубавице.
С този съвет той се сбогува с госпожица Върнън и със същата любезност се обърна към мен.
— Ти ми изглеждаш добро момче, Франк. Помня баща ти, бяхме другари в игрите в училище. Слушай, момчето ми, прибирай се рано вечер и недей се перчи пред случайни пътници по царския път. Да знаеш, че всички верноподаници на краля не са длъжни да разбират от шеги и не е хубаво да се шегува човек с престъпни работи. Ето и бедната Дай — сама и изоставена в света да язди, тича и лудува, както й скимне. Трябва да пазиш Дай или, бога ми, ще се подмладя и ще се бия с тебе, макар че, признавам си, доста ще се озоря. А сега вървете си и двамата и ме оставете сам с лулата и мислите ми; защото песента казва:
Много ми се понравиха проблясъците на здрав разум и чувство, които понякога пронизваха мъглата на неговия мързел и склонност към угаждане. Аз го уверих, че уважавам съветите му, и се разделих приятелски с добрия съдия и неговия гостоприемен дом.
В трема намерихме приготвено ядене и похапнахме набързо. Намерихме и слугата на, сър Хилдебранд, който беше отвел конете ни при пристигането и комуто, както каза той на госпожица Върнън, Рашли бе наредил да ни чака и да ни придружи до къщи. Известно време яздихме мълчаливо, защото, да си призная, бях твърде объркан от станалото тази сутрин, за да мога пръв да заговоря. Най-после госпожица Върнън възкликна, сякаш за да даде израз на мислите си.
— Наистина Рашли е човек, от когото можеш да се страхуваш и да му се учудваш, но не и да го обичаш; той прави каквото си иска, и всички са пионки а ръцете му; има си актьор за всяка роля, която измисли, и е тъй изобретателен и находчив, че намира изход от всяко затруднение.
— Значи, вие смятате — казах аз, отговаряйки по-скоро на мисълта й, отколкото на самите й думи, — че този господин Камбел, който се появи така навреме и грабна и отнесе моя обвинител, както сокол отнася яребица, беше агент на господин Рашли?
— Така предполагам — отговори Даяна. — Подозирам освен това, че той едва ли щеше да се яви така навреме, ако случайно не бях срещнала Рашли в преддверието на съдията.
— В такъв случай дължа благодарност главно на вас, хубава спасителко.
— Разбира се — отвърна Даяна, — и моля ви се, считайте, че сте я изразили вече и че съм приела благодарността ви с усмивка, защото не обичам да ме безпокоят с такива неща и е по-вероятно да се прозявам, когато ми ги разправяте, отколкото да се държа, както подобава. С една дума, господин Франк, исках да ви помогна и за щастие можах да го сторя; в замяна на това искам само едно — да не говорите вече по този въпрос. Но кой иде насреща ни „забил във коня шпори, зачервен от бързане“? Това е покорният служител на закона, струва ми се — господин Джоузеф Джобсън, цял-целеничък.
Наистина това беше госпожин Джоузеф Джобсън, разбързан и както се оказа, страшно ядосан. Той се приближи до нас и спря коня си тъкмо когато се канехме да отминем с бърз поздрав.
— Значи така, господине, така, госпожице Върнън… хм. Виждам каква е работата — в мое отсъствие е приета гаранция. Бих искал да знам само кой е направил заповедта. Ако негово благородие често процедира така, ще го посъветвам да си намери друг секретар. Толкоз — защото аз непременно ще напусна.
— Ами да вземе да си зашие сегашния секретар за ръкава, господин Джобсън? Няма ли и това да бъде добре? — каза Даяна. — Но кажете, моля ви се, как е дядо Рътлидж? Надявам се, че сте го сварили достатъчно добре да подпише и подпечати завещанието си.
Този въпрос още повече усили гнева на служителя на закона. Той погледна госпожица Върнън с такава злоба и ненавист, че изпитах силно изкушение да го поваля от коня с камшика си, но се въздържах при мисълта за неговото нищожество.
— Дядо Рътлидж ли, мадам? — каза секретарят, щом като възмущението му развърза езика. — Дядо Рътлидж се радва на също такова добро здраве както вие самата — цялата тази работа с болестта му е лъжа, измама и шмекерия. И ако не сте знаели това по-рано, сега да го знаете, мадам.
— Гледай ти! — отговори госпожица Върнън, преструвайки се на крайно изненадана. — Какво говорите, господин Джобсън?
— Ей това говоря, на! — продължи кипналият писар. — И на всичко отгоре този стар стиснат копач ме нарече адвокат-шарлатанин — шарлатанин, мадам — и каза, че съм бил отишъл при него да си търся работа, мадам. Никой няма право да ми говори такива работи, мадам, нито на мене, нито на кой да е мой събрат по професия, особено като се има пред вид, че аз съм секретар на мировия съдия и заемам тази служба въз основа на Trigesimo Septimo Henrici Octavi и Primo Guliemi74 и по първия статут на крал Уилям, мадам, да бъде вечна и славна паметта му — нашия безсмъртен избавител от папистите и узурпаторите, от дървените обувки и грейките, госпожице Върнън75.
— Тъжни работи са тези дървени обувки и грейки — отвърна младата жена, на която сякаш правеше удоволствие да разпалва гнева му. — Добре, че в момента нямате нужда от грейка, господин Джобсън. Боя се, че дядо Рътлидж не се е задоволил само с не-любезен език. Сигурен ли сте, че не ви напердаши?
— Да ме напердаши, мадам? Мен? — каза той рязко. — Мен никой няма да ме напердаши, уверявам ви, мадам.
— Зависи дали ще го заслужите, господине — казах аз, — защото начинът, по който говорите на тази млада дама, е толкова неприличен, че ако не промените тона си, ще сметна, че си струва трудът да ви набия.
— Да ме набиете, господине? Мене да набиете? Знаете ли на кого говорите, господине?
— Да, господине — отговорих аз. — Вие сам казвате, че сте секретар на мировия съдия, а дядо Рътлидж казва, че сте адвокат-шарлатанин. Нито в едното, нито в другото качество, нямате право да се държите нахално към една млада дама от доброто общество.
Госпожица Върнън сложи ръка на моята и извика:
— Не, господин Озбълдистън, не разрешавам никакъв побой над господин Джобсън. Не съм достатъчно благосклонно настроена към него, за да позволя дори да го докоснете с камшика си. Та той би изкарал хляба си от това поне три месеца! Освен това вие вече достатъчно го обидихте — нарекохте го нахален.
— Изразите му нямат стойност за мен — каза секретарят малко клюмнал — пък и „нахален“ не е дума, за която можеш да дадеш някого под съд. Но „шарлатанин“ е клевета в най-висша степен и аз ще накарам Рътлидж скъпо да плати за нея, него и всички, които бяха я повторили, за да нарушават обществения ред и да ми отнемат доброто име.
— Това няма значение, господин Джобсън — каза госпожица Върнън. — Както знаете, там, където няма нищо, и кралят няма никакви права. Колкото за отнемането на доброто ви име, жал ми е за бедния човечец, който би ви го отнел, и ви честитя загубата от все сърце.
— Добре, мадам… довиждане, мадам — нямам повече какво да кажа, освен че има закони срещу католиците и страната би спечелила, ако се прилагат по-добре. Например 3-ият и 4-ият закон на Едуард VI
