въз основа на подозрение или обвинение и да го хвърлят в затвора. Този мошеник обърна дори собствените ми признания срещу мен, като твърдеше, че „тъй като сам съм признал, че съм се правил на разбойник и злодей, аз доброволно съм се изложил на подозренията, срещу които се оплаквам, и сам съм се подвел под обсега на закона, понеже по собствена воля съм придал на държането си външния вид на виновност“.
Възразих на доводите и на жаргона му с възмущение и презрение и забелязах, че ако е необходимо, мога да посоча за гаранти роднините си, които, предполагам, не могат да бъдат отхвърлени, без да се изложи съдията на обвинение в неправилно процедиране.
— Извинете, уважаеми господине, извинете — каза непреклонният секретар, — това е случай, при който не се допускат гаранти, и престъпникът, намиращ се под тежко обвинение по статута на крал Едуард III, няма право на гаранция, тъй като в този статут е специално споменато, че се прави изключение от правото на гаранция за тези, които подстрекават, извършват или подпомагат извършването на тежки престъпления. — И той намекна, че негово благородие ще направи добре да помни, че такива хора не могат да се пускат под гаранция с писмена заповед или без заповед.
В този момент влезе един слуга и предаде някакво писмо на г-н Джобсън. Едва-що го беше прочел и той извика, давайки си вид на човек раздразнен, че е прекъснат в работата си, и същевременно изпълнен със самодоволство, че има толкова разнообразни ангажименти.
— Велики боже! Както е тръгнало, човек няма да има време да си гледа нито обществената, нито частната работа. Ни почивка, ни спокойствие! Защо няма още един юрист тука!
— Боже опази! — каза съдията полугласно. — На повечето от нас ни стига един от тази пасмина.
— Тук се касае за живот и смърт, ваше благородие.
— Боже мой, надявам се, че не е пак съдебна работа — каза уплашеният съдия.
— Не, не — отговори годподин Джобсън важно. — Дядо Рътлидж от Граймз Хил получил призовка за оня свят и вика доктор Уморичовека за гарант и мен, за да му уредя земните работи.
— Вървете тогава — каза съдията бързо. — Неговият случай също може да не подлежи на гаранция според закона, или пък господин съдията Смърт да не одобри доктора като гарант.
— Все пак — каза Джобсън, бавейки се на път за вратата, — ако присъствието ми тук е необходимо, бих могъл веднага да напиша заповедта за арестуване, а стражарят е долу. И вие чухте — прибави той, снишавайки гласа си — мнението на господин Рашли…
Останалото бе казано шепнешком и не можах да го разбера.
Съдията отговори високо:
— Казвам ти, човече, не и не — нищо няма да направя, докато не се върнеш. Дотам има само четири мили. Хайде, подайте шишето, господин Морис. Не унивайте, господин Озбълдистън. А ти, роза на пустинята, ето ти чаша вино, за да се върне червенината на бузите ти.
Даяна се стресна от някакъв унес, в който сякаш бе изпаднала, докато ние спорехме.
— Не, господин съдия, страхувам се червенината да не отиде в друга част на лицето ми, където няма особено да ме разкраси. Но аз ще пия за ваше здраве по-разхладително питие. — И като напълни чаша с вода, тя бързо я изпи с една припряност, която беше в противоречие с привидната й веселост.
Нямах много време да обърна внимание на държането й, тъй като бях много раздразнен от новите обстоятелства, които попречиха за незабавното разглеждане на позорното и нагло обвинение срещу мен. Но нищо не можеше да накара съдията да се занимае с тази работа в отсъствието на секретаря му, което очевидно му доставяше такава радост, каквато доставя един празник на ученик. Той не се отказваше от усилията си да внесе весело настроение в компанията, чиито членове, поради отношенията си един към друг и поради положението си, съвсем не бяха склонни към веселба.
— Хайде, господин Морис, вие не сте първият ограбен човек, и с плач загубеното не се връща. А вие, господин Франк Озбълдистън, не сте първият юначага, който е казал „Горе ръцете“ на някого. Когато бях млад, имаше един Джек Уинтърфийлд, движеше се в най-доброто общество по конни състезания и борби на петли, който… Аз бях много близък с Джек Уинтърфийлд. Подайте бутилката, господин Морис, не може да се говори със сухо гърло. Много чашки съм изпил с бедния Джек и много пъти съм залагал с него на петли. Беше от добро семейство, остроумен, наблюдателен, честен човек — като не се смята това, за което умря… Да пием в негова памет, господа — бедният Джек Уинтърфийлд! И понеже думата ни е за него и други такива работи, и моят проклет секретар отиде другаде да дрънка, и сме си тук самички, господин Озбълдистън, послушайте съвета ми. Законът е суров, много суров — обесиха бедния Джек Уинтърфийлд в Йорк, въпреки семейните връзки и застъпничества, само защото взел на един дебел говедар някъде от запад пари колкото за няколко добичета. Ето на, добрият господин Морис много се е уплашил и така нататък. По дяволите, върнете на човечеца куфара му и край на шегата.
Очите на Морис светнаха при това предложение и той започна колебливо да ни уверява, че не иска кръвта на никого, когато аз рязко го прекъснах, като заявих, че считам предложението на съдията за обидно, понеже показва, че ме счита за виновен в същото това престъпление, което бях дошъл тук нарочно да опровергая. Намирахме се в това неудобно и безизходно положение, когато един слуга отвори вратата и съобщи:
— Някакъв непознат господин иска да говори с ваша милост.
И споменатото лице влезе в стаята без по-нататъшни церемонии.
Глава IX
— Непознат човек! — повтори съдията. — Надявам се, че не идва по работа, или ще…
Протестите му бяха прекъснати от отговора на влезлия.
— Моята работа е от малко неприятен и особен характер — каза моят познайник господин Камбел — защото това беше той, шотландецът, когото бях видял в Норталъртън. — И аз трябва да помоля ваше благородие да се занимае веднага с нея. Предполагам, господин Морис — прибави той, устремявайки погледа си към моя обвинител с особена твърдост, почти свирепост, — предполагам, че добре разбирате кой съм аз — сигурно не сте забравили какво се случи при последната ни среща на пътя?
Морис зяпна, лицето му стана бледо като восък, зъбите му затракаха — изобщо издаваше всички външни белези на пълно смайване.
— Успокойте се бе, човече, и недейте трака със зъби като с кастанети! Мисля, че лесно можете да кажете на г-н съдията, че сте ме виждали по-рано и ме познавате като състоятелен и почтен човек. Добре знаете, че ще живеете известно време в нашия край, където аз може би ще имам възможност, ако имам желание, да ви направя също такава услуга.
— Господине… господине… вярвам, че сте честен и, както казвате, състоятелен човек… Да, господин Ингълууд — прибави той, окашляйки се, — наистина смятам този господин за такъв.
— А какво общо имам аз с този господин? — запита съдията раздразнен. — Идват тук и единият въвежда другия като римите в „Къщата, която построил Джек“71, и аз си имам компания, но нямам нито спокойствие, нито приятни разговори!
— Скоро ще имате и двете, сър — отговори Камбел. — Аз идвам да ви освободя от едно неприятно задължение, а не да го отежнявам.
— Кълна се в главата си! — Тогава вие ще бъдете така добре дошъл тук, както изобщо шотландец може