да бъде в Англия, а ние знаем какво значи това. Но думайте, да чуем какво имате да казвате.
— Предполагам, че този господин ви е казал — продължи шотландецът, — че когато имаше нещастието да си загуби куфара, с него имаше едно лице на име Камбел.
— Ни веднъж не е споменавал такова име — каза съдията.
— А! Виждам — отговори Камбел, — виждам, че господин Морис е бил така любезен да не иска да замесва един чужденец в нещо, което може да го доведе до сблъскване със законите на страната, но понеже знам, че моите показания са необходими, за да се оправдае този почтен господин Франсис Озбълдистън, аз се отказвам от тази предпазливост. Затова — той се обърна към Морис със същия твърд поглед и глас — моля кажете на г-н съдията Ингълууд дали не сме пътували заедно няколко мили по ваша настойчива молба и предложение, отправено към мен вечерта, когато бяхме в Норталъртън. Тогава аз отказах, но после, когато ви настигнах по пътя близо до Клобъри Алърс, приех и даже се отказах от собствените си намерения да продължа към Ротбъри и за свое нещастие ви придружих нататък по вашия път, нали?
— Това е цялата тъжна истина — каза Морис с наведена глава, отговаряйки утвърдително на дългия и подвеждащ въпрос на Камбел и изразявайки съгласието се с неговото твърдение с печална покорност.
— Предполагам също така, че вие можете да уверите негово благородие, че никой няма по-голямо право да дава показания по този случай, отколкото аз, тъй като бях непрестанно с вас, когато се случи цялата работа?
— Разбира се, никой друг не би могъл да стори това по-добре от вас — каза Морис, като въздъхна дълбоко и смутено.
— А дявол да го вземе, защо не му помогнахте? — каза съдията. — Според разказа на господин Морис разбойниците са били двама и вие сте били двама, и то двама силни здрави мъже.
— Моля ви се, ваше благородие — каза Камбел, — аз цял живот съм бил мирен и тих човек и не обичам кавги и побоища. Господин Морис, който е или е бил офицер от армията на негово величество, можеше, ако му е угодно, да се съпротивява, тъй като пътуваше, както разбирам, натоварен с голяма сума пари. Що се отнася до мен, който имах само дребните си лични вещи и при това съм мирен гражданин, аз нямах желание да се излагам на рискове в този случай.
Погледнах Камбел, когато казваше тези думи, и не знам дали някога съм виждал по-странно противоречие както между смелата строгост на силните му остри черти и спокойната кротост и простота на езика му. Около ъгълчетата на устата му играеше дори една лека усмивка, която като че ли неволно изразяваше презрението му към мирния и тих човек, за какъвто считаше за удобно да се представи; тя породи у мен странни подозрения, че участието му в насилието, извършено спрямо Морис, е било твърде различно от това на съпострадавш или прост наблюдател.
Може би подобно подозрение се породи и в главата на съдията в този момент, защото той възкликна:
— Гледай ти! Странна история!
Шотландецът сякаш се досети какво си мислеше съдията и продължи с променен тон и маниер, като отстрани от лицето си част от престорената смиреност, която го беше изложила на подозрения, и каза по- откровено:
— Да си кажа правичката, аз съм от онези предпазливи хора, които не обичат да се бият освен когато има за какво, а случаят, когато попаднах на онези идиоти, не беше такъв. Но за да види ваше благородие, че съм човек с добро име, моля ви, прегледайте този документ.
Господин Ингълууд взе листа от ръката му и прочете полугласно:
— „С настоящото се удостоверява, че приносителят Роберт Камбел от… отнякъде, ама не мога да го произнеса — вмъкна съдията, — е от добро потекло и е благонадежден и пътува за Англия по своя работа и т.н., и т.н. Подписано собственоръчно в нашия дворец в Инвъ… Инвъра… в Инвърара… Аргайл.“
— Едно малко удостоверение, сър, което счетох за-нужно да измоля от този достоен благородник Маккалъм Мор. — И той вдигна ръка към главата си като за поздрав.
— Маккалъм кой? — запита съдията.
— Този, когото на юг наричат Аргайлски херцог.
— Познавам добре Аргайлския херцог като достоен и знатен благородник и истински патриот. Аз бях един от тези, които му помогнаха в 1714 година72, когато свали от командуването херцог Марлбъро. Де да имахме повече благородници като него! Той беше верен тори по онова време и много близък с Ормънд. Присъединил се е към сегашното правителство, също както и аз, заради мира и спокойствието на страната си; защото не мога да допусна, че този голям човек е направил това, както разправят някои, от страх да не си изгуби именията и войските. Неговото удостоверение, както го наричате, господин Камбел, ме задоволява напълно. А сега, какво ще кажете за този обир?
— Накратко следното, ваше благородие — господин Морис има толкова право да обвинява за него едно неродено бебе или дори мене самия, колкото този млад господин Озбълдистън; защото аз не само мога да свидетелствувам, че човекът, за когото, той го взема, беше много по-нисък и пълен, но и че чертите и тенът му бяха съвсем различни от тези на господин Озбълдистън, защото успях да видя лицето му, когато маската му се смъкна малко. И аз мисля — прибави той, като се обърна съвсем непринудено и все пак доста строго към господин Морис, — че господинът ще признае, че аз имах по-добра възможност да разглеждам хората тогава, отколкото той, тъй като бях много по-спокоен от него.
— Съгласен съм, господине, напълно съм съгласен — каза Морис, дръпвайки се назад, когато Камбел притегли стола си по-близо до него, за да подсили ефекта на думите си. — И аз съм склонен, сър, — прибави той, като се обърна към господин Ингълууд, — да си оттегля изложението относно г-н Озбълдистън; и да ви помоля, сър, да му разрешите да си отиде, а също и на мене; ваше благородие може би има да урежда някои работи с господин Камбел, а пък аз бързам да си ходя.
— Тогава ето къде е мястото на изложението ви — каза съдията, като го хвърли в огъня. — Сега сте напълно свободен, господин Озбълдистън. А вие, господин Морис, можете да бъдете съвсем спокоен.
— Да, да — каза Камбел, поглеждайки Морис, който с тъжна усмивка изразяваше съгласието си с думите на съдията. — Толкова спокоен, колкото може да бъде една жаба под зъбците на брана. Не бойте се, господин Морис, вие и аз ще излезем заедно оттук. Ще ви придружа, за да стигнете невредим до най- близкото шосе (надявам се, че мй вярвате, като ви казвам това), и после ще се разделим. И ако не се срещнем като приятели в Шотландия, само вие ще си бъдете виновен.
Морис стана с ужасения поглед на осъден на смърт, когато му кажат, че колата е дошла да го откара на ешафода; но като се изправи на крака, като че ли пак се поколеба.
— Не бой се бе, човече, казвам ти — повтори Камбел. — Отде знаеш бе, пъзльо, че няма да намерим някаква следа от куфара ти, ако послушаш добрите ми съвети. Конете ни са готови. Сбогувай се със съдията и покажи южното си възпитание.
След като беше подканен и насърчен по този начин, Морис се сбогува и — излезе, придружен от господин Камбел; но преди да напусне къщата, очевидно пак го беше обзел страх и ужас, защото, още не излезли от трема, чух няколко пъти господин Камбел да го уверява, че ще го пази и закриля.
— Кълна се в живота си бе, човече, че с мене си така сигурен като в градината на баща си. По дяволите, я какъв брадат мъж, а сърцето му като на яребица! Върви де, отпусни си сърцето един път завинаги.
Гласовете заглъхнаха и тропотът на конете скоро ни извести, че са напуснали дома на съдията Ингълууд.
Радостта на достопочтения съдия, че така лесно се е отървал от една работа, която застрашаваше да му създаде не малко неприятности в битността му на представител на закона, малко намаля, като си спомни какво може да каже секретарят му за направеното, когато се върне.
— Джобсън ще ми трие сол на главата за тези дяволски документи — може би все пак не биваше да ги унищожавам. Поврага! Като му платя възнаграждението, всичко ще се оправи. А сега, госпожице Дай Върнън, макар че освободих другите, имам намерение да подпиша заповед за задържането ти под грижите на старата ми икономка баба Блейкс тази вечер; ще изпратим да повикат съседката госпожа Мъзгрейв, госпожица Докинс, братовчедите ти и цигуларя Кобз и славно ще се позабавляваме; а Франк Озбълдистън и аз ще си пийнем така, че след половин час ще бъдем достойна компания за вас.
— Благодаря ви, ваше благородие — отговори госпожица Върнън. — Но ние трябва да се върнем