библиотеката и я направих хранилище на някои собствени вещи, както можете да се уверите, ако се огледате.
— Извинете, госпожице Върнън, но аз наистина не виждам нищо между тези стени, което бих могъл да различа като ваша собственост.
— Сигурно защото не виждате овчар или овчарка, бродирани с вълнена прежда и сложени в красива абаносова рамка, препариран папагал, клетка, пълна с канарчета, несесер за шев, бродиран с потъмнели сребърни конци, тоалетна масичка, лакирани кутийки, които влизат една в друга с многобройни ъгълчета като коледни сладкиши, разнебитен клавесин, лютня с три струни, някакво ръкоделие, нито пък куче със слепите си малки. Не притежавам такива съкровища — продължи тя, след като се поспря малко, за да си поеме дъх подир изброяването. — Но ето меча на моя прадядо Ричърд Върнън, убит при Шрузбър и грозно очернен от един жалък човек, наречен Уил Шекспир79, чиито предпочитания към династията на Ланкастър и известно умение да ги изрази обърнаха историята с главата надолу; а до това страшно оръжие виси бронята на още по-стария Върнън, оръженосец на Черния принц, чиято съдба е тъкмо противна на потомъка му, тъй като той е възпят от поета, който си е дал труд да направи това по-скоро заради добрите му намерения, отколкото заради дарбите му:
— Ето и модел за нов юлар, който сама измислих — много по-хубав от този на херцог Нюкасъл; а ето и качулката и звънчетата на моя сокол Чевиът, който се наби на човката на една чапла в Хорсли Мое; бедният Чевиът, няма птица като него в клетките долу, другите нищо не са в сравнение с него; ето и пушката ми за стрелба по птици с усъвършенствуван затвор; и десетки други съкровища, едно от друго по-ценни. Ето и това — то говори само за себе си.
Тя посочи украсената с резба дъбова рамка на един портрет в естествен ръст от Ван Дайк, на която бяха гравирани с готически шрифт думите „Vernon semper viret“80. Погледнах я с недоумение.
— Не знаете ли нашето мото — каза тя малко учудена, — мотото на фамилията Върнън, в което
И не познавате ли нашия фамилен герб — гайдите? — И тя посочи емблемата, гравирана на дъбовия герб, около който личеше надписът.
— Гайди! Приличат ми повече на панаирджийски свирки… Но моля ви се, не ми се сърдете за невежеството — продължих аз като забелязах, че бузите й пламнаха. — Нямах желание да оскърбя фамилния ви герб; та аз дори не знам какъв е моят собствен!
— Наричате се Озбълдистън и не ви е срам да признаете това! — възкликна тя. — Че дори Пърси, Торни, Джон. Дикън, даже Уилфред могат да ви кажат. Те са такива простаци, а ето че знаят повече от вас.
— Признавам със срам, мила госпожице Върнън, че тайните, скрити под мрачните йероглифи на хералдиката, са ми тъй непонятни, както тези на египетските пирамиди.
— Нима е възможно! Та дори чичо ми чете понякога Гуилим81 през зимните вечери. Да не познавате значенията на хералдическите изображения! Че за какво се е грижил баща ви?
— За изображенията на цифрите в аритметиката — отговорих аз, — най-малката от които той цени повече, отколкото всички рицарски гербове. Все пак, макар че съм така неизказано невеж, имам достатъчно познания и вкус да се възхитя от този великолепен портрет, в който, струва ми се, откривам фамилна прилика с вас. Каква непринуденост и достойнство има в позата, какво богатство на цветовете, каква плътност на тоновете!
— Наистина ли е хубав портретът? — запита тя.
— Виждал съм доста творби на този прочут художник — отговорих аз, — но никоя друга не ми е харесвала така много.
— Аз разбирам от картини толкова малко, колкото вие от хералдика — каза госпожица Върнън, — и все пак имам преимущество пред вас, защото винаги съм се възхищавала от тази картина, без да разбирам цената й.
— Макар че не съм се интересувал от гайди и барабани, и всички други причудливи емблеми на рицарството, все пак знам, че те са се развявали над славните древни бойни полета. Ала вие ще признаете, че техният външен вид не е толкова интересен за непосветения зрител, както една прекрасна картина. Но кой е изобразен на портрета?
— Дядо ми. Той споделил бедите на Чарлз I и за съжаление водел крайно разгулен живот, също като сина му. Наследствените ни имения много намалели поради разсипничеството му и по-късно неговият син, нещастният ми баща, напълно ги изгубил. Но мир на тези, които ги притежават сега: нашето семейство е изгубило своето богатство в името на каузата на верността.
— Предполагам, че баща ви е пострадал по политическите раздори по него време.
— Да, той изгубил всичко, което имал. И затова дъщеря му е зависимо сираче, яде чужд хляб, подчинява се на чужди капризи и е принудена да следва чужди наклонности. И все пак повече се гордея, че съм имала такъв баща, отколкото ако той ми бе оставил всички хубави баронски имения, които някога е притежавало семейството ни, но бе играл не така честна, макар и по-разумна роля.
В този момент влязоха слугите с вечерята и нашият разговор премина на най-общи теми.
Когато свършихме набързо вечерята и слугата сложи на масата виното, той ни съобщи, че господин Рашли пожелал да му доложат, щом свършим.
— Кажете му — отговори госпожица Върнън, — че ще ни бъде приятно да го видим, ако дойде тук. Сложете още една чаша и стол на масата и напуснете стаята. И вие трябва да си отидете заедно с него — продължи тя, обръщайки се към мен. — Дори моята щедрост не може да отдели на един мъж повече от осем часа на ден, а струва ми се, че сме заедно поне от толкова време.
— Старият косач82 се движеше така бързо — отговорих аз, — че не успях да броя крачките му.
— Тихо! — каза госпожица Върнън. — Ето Рашли. — И тя дръпна настрана стола си, до който бях приближил своя, за да има по-малко разстояние по-между ни.
Скромното почукване на вратата, тихото отваряне, когато бе поканен да влезе, заучената лекота и смиреност на походката и държането, показваха, че възпитанието, което Рашли Озбълдистън бе получил в колежа „Сент Омърс“, отговаря на представата ми за държането на един съвършен йезуит. Излишно е да прибавям, че тъй като бях убеден протестант, тази представа не беше твърде благоприятна.
— Защо беше необходимо да чукаш — каза госпожица Върнън, — когато знаеш, че не съм сама?
Това бе казано в изблик на раздразнение, сякаш тя беше почувствувала, че предпазливият и въздържан вид на Рашли крие някакъв намек за нахално подозрение.
— Ти така добре си ме приучила да чукам на тази врата, хубава братовчедко — отговори Рашли, без да промени тона и държането си, — че навикът ми е станал втора природа.
— Повече ценя искреността, отколкото вежливостта, и ти добре знаеш това — отговори госпожица Върнън.
— Вежливостта е весел галантен кавалер, дворянин по име и професия — отвърна Рашли, — и затова най-добре подхожда за покоите на една дама.
— Но искреността е верен рицар — отговори госпожица Върнън — затова е много по-добре дошла,
