Станахме да се сбогуваме с госпожица Върнън, която от време на време очевидно с мъка подтискаше силното изкушение да прекъсне на тая или оная дума Рашли. Тъкмо когато се канехме да излезем от стаята, дълго сдържаният огън избухна.
— Господин Озбълдистън — каза тя, — вашите собствени наблюдения ще ви дадат възможност да проверите доколко са справедливи мненията на Рашли за отделни личности като господин Камбел и господин Морис. Но като оклевети Шотландия, той лъжесвидетелствува срещу цяла една страна и аз ви моля да не придавате тежест на неговите показания.
— Може би — отговорих аз — ще ми бъде трудно да се подчиня на вашето искане, госпожице Върнън, тъй като трябва да призная, че съм възпитан с не особено благоприятна представа за нашите северни съседи.
— Не се доверявайте в това отношение на възпитателите си, сър — отговори тя, — и позволете на дъщерята на една шотландка да ви помоли да уважавате родината на нейните прадеди, докато вашите собствени наблюдения не ви покажат, че тя не заслужава уважението ви. Запазете омразата и презрението си за неискреността, подлостта и лъжата, където и да се срещат те. Ще намерите достатъчно и от трите, без да напускате Англия. Довиждане, господа, пожелавам ви лека нощ.
И тя посочи вратата с жест на принцеса, която освобождава свитата си.
Оттеглихме се в стаята на Рашли, където един слуга ни донесе кафе и карти. Бях решил да не настоявам повече пред Рашли за обяснения на днешните събития. Струваше ми се, че имаше нещо загадъчно и не твърде привлекателно в поведението му; но за да се уверя, че подозренията ми са оправдани, необходимо беше да го хвана, когато не е нащрек. Ние сякохме картите и скоро сериозно се задълбочихме в играта. Стори ми се, че зад това негово забавление на дребно (защото Рашли предложи да играем на съвсем нищожна сума) се крие един жесток и амбициозен темперамент. Той, изглежда, познаваше отлично хубавата игра, но сякаш по принцип предпочиташе смели и опасни ходове пред обикновените правила; и пренебрегвайки дребните и по-сигурни изгледи за успех, рискуваше всичко, за да отнеме картите на противника си. Ала след като една-две игри успяха да прекъснат по-раншния ход на беседата ни, подобно на музиката в антракта на една драма, на Рашли сякаш му омръзна играта и картите бяха заменени с разговор, който той поведе.
Макар че беше по-скоро учен, отколкото умен, по-добре запознат с интелекта на хората, отколкото с моралните принципи, които трябва да го ръководят, рядко съм срещал човек, който така добре да умее да разговаря както него, и никой, който да го превъзхожда. Държането му подсказваше, че той чувствува превъзходството си; стори ми се, че беше полагал усилия да култивира дадения му от природата мелодичен глас, умението да се изказва гладко и с подходящи изрази и живото си въображение. Никога не говореше високо, не беше надменен, никога не се увличаше дотам от собствените си мисли, че да надхвърли границите на търпението или на разбирането на събеседниците си. Мислите му течаха една подир друга леко и непрекъснато като богат и обилен поток; а слушал съм други, които се стремят да блеснат с умение да разговарят, да се втурват бързо като буйната струя на воденичен улей и да се изчерпват също така бързо. Едва късно през нощта можах да се отскубна от този тъй интересен събеседник; и когато стигнах в стаята си, трябваха ми не малко усилия, за да си възстановя образа на Рашли такъв, какъвто си го бях представял преди този интимен разговор.
Нашата способност да разбираме и преценяваме правилно хората, драги Трешъм, така лесно се притъпява от чувството на удоволствие и забавление, което ни създават някои от тях, че мога да го сравня само с вкуса на някои плодове, който е тъй приятен и същевременно тъй остър, че прави небцето ни съвсем неспособно да почувствува и различи вкуса на всяка друга храна.
Глава XI
Следващия ден се случи неделя, а този ден от седмицата минаваше особено тежко в Озбълдистън Хол, защото след тържествената утринна служба, на която винаги присъствуваше цялото семейство, трудно можеше да се каже кого, като изключим Рашли и госпожица Върнън, налягаше най-тежко скуката — този дявол същи. Сър Хилдебранд се позабавлява няколко минути с приказки за вчерашните ми неприятности. Той ме поздрави за избавлението ми от морпетския или хексъмския затвор по същия начин, както би ме поздравил, ако бях паднал при опит да прескоча една висока ограда и бях останал здрав и читав.
— Имал си късмет, момче. Но друг път не рискувай. Че какво! Царският път е свободен за всички, и за виги, и за тори.
— Честна дума, сър, никога не съм пречил някому да минава по него. И най-много се ядосвам, дето всички вярват, че съм съучастник в едно престъпление, което ненавиждам и презирам и което, при това заслужено, би ми струвало живота по законите на страната ми.
— Добре, добре, така да бъде. Аз не те разпитвам. Никой не е длъжен да свидетелствува срещу себе си — това е по правилата на играта, освен ако дяволът не забърка някоя каша.
Тогава Рашли ми се притече на помощ; но все ми се струваше, че с доводите си той по-скоро цели да подсети баща си привидно да приеме, че съм невинен, отколкото сам да докаже това.
— Нима ще продължавате да обиждате собствения си племенник, сър, и то в собствения си дом, като давате вид, че не вярвате това, което той гледа на всяка цена да докаже. Не ще и дума, вие напълно заслужавате доверието му и аз съм убеден, че ако можехте по някакъв начин да му помогнете в тази необикновена история, той би се възползувал от добрината ви. Но братовчед ми Франк бе освободен като невинен и никой няма право да не го смята за такъв. Колкото за мене, аз ни най-малко не се съмнявам в неговата невинност. И по моите разбирания въпрос на семейна чест е ние да я поддържаме в цялата страна както с думи, така и с меча си.
— Рашли — каза баща му, като впери поглед в него, — ти си хитрец. Винаги си бил по-хитър от мене и от повечето други хора. Гледай някой път да не пострадаш от собствената си хитрост. Две лица под една качулка — това не съществува в истинската хералдика. Но като става дума за хералдика, ще отида да почета малко Гуилим.
Това негово решение бе съпроводено от прозявка, заразителна като прозявката на богинята в „Дънсиадата“83. Тя бе подета от грамадните му синове, които тъкмо се разотиваха, за да си намерят развлечение, всеки според желанията си: Пърси отиде да изпие една чаша бира с управителя в склада за провизии; Торнклиф — да изреже няколко сопи и да ги нагласи в плетените им дръжки; Джон — да приготви мушички за риболов; Дикън — да играе на хвърляне на пара, като дясната му ръка играеше срещу лявата; а Уилфред — да си върти палците и да си тананика, докато заспи, та да изкара така до обеда, ако е възможно. Госпожица Върнън се бе оттеглила в библиотеката.
Ние с Рашли останахме сами в стария хол, където слугите, както винаги шумни и непохватни, след дълго бавене раздигнаха останките от солидната ни закуска. Възползувах се от случая да го укоря за начина, по който бе говорил на баща си за моята работа. Казах му съвсем откровено, че в него имаше нещо много обидно за мен, защото с думите си той сякаш се мъчеше по-скоро да накара сър Хилдебранд да прикрие подозренията, вместо, да ги премахне.
— Че какво мога да направя, драги приятелю? — отвърна Рашли. — Характерът на баща ми е такъв, че веднаж загнездят ли се у него каквито и да било подозрения (а което си е право, той не се поддава лесно),
