художник в сравнение с вас, Франк. Виждам високоуважавания ви баща като жив пред себе си, с всичките му качества и недостатъци; човек, който обича и почита краля като един вид лорд-мер на империята или шеф на Министерството на търговията; който благоговее пред Камарата на общините заради законите, които уреждат външната търговия, и който уважава Камарата на лордовете за това, че председателят й седи на чувал с вълна.90
— В моя портрет имаше прилика, Рашли; вашият е карикатура. Но в замяна на тази carte du pays91, която разгънах пред вас, осветлете ме върху разположението на непознатите земи…
— Където сте претърпял корабокрушение — каза Рашли. — Не си струва трудът. Това не е никакъв остров на Калипсо92 с гъстите си сенки и подобни на лабиринт горски пътеки, а едно голо пусто нортъмбрийско поле, което едва има с какво да възбуди любопитството или да зарадва окото. Една половинчасова обиколка е достатъчна, за да го видите във всичката му голота, все едно, че съм разстлал пред вас чертежа му, направен с линия и пергел.
— Да, но все пак има нещо, което заслужава да бъде по-внимателно проучено… Какво ще кажете за госпожица Върнън? Тя не придава ли интерес на пейзажа, та ако ще всичко наоколо да е голо и диво като исландския бряг?
За мен бе очевидно, че новата тема за разговор, която подех, не се понрави на Рашли. Но откровените ми думи ме бяха поставили в изгодното положение да разпитвам на свой ред. Рашли съзнаваше това и се видя принуден да последва примера ми, колкото и да му бе трудно да води с успех играта.
— Напоследък — каза той — виждам госпожица Върнън много по-рядко, отколкото по-рано. Като малка аз й бях учител. Но откакто стана девойка, различните задължения, сериозността на професията, за която се готвех, особеното естество на нейните занимания — с две думи и нейното, и моето положение — правеха една голяма и постоянна близост между нас опасна и неподоба-ваща. Госпожица Върнън може би гледа на моята резервираност като на лоша проява у мен, но това бе мой дълг. И мен ми беше мъчно, както изглежда и на нея, когато се наложи да отстъпя пред гласа на благоразумието. Но безопасно ли бе да поддържам близки връзки с едно хубаво и чувствително момиче, чието сърце, не може да не знаете, трябва да принадлежи или на манастирската килия, или на определения й вече съпруг?
— Манастир или определен вече съпруг?! Нима госпожица Върнън няма друг изход?
— Не, няма — каза Рашли с въздишка. — Предполагам, че е излишно да ви предупреждавам срещу опасността да се сближавате прекомерно с госпожица Върнън. Вие сте светски човек и сам знаете доколко можете да си позволите удоволствието да общувате с нея, без да има опасност за вас и без да се накърни честта на девойката. Но ви предупреждавам, че пред вид на буйния й нрав, ще трябва житейският ви опит да бди както над вас, така и над нея; вчера тя ви даде пример колко е лекомислена и доколко не спазва приличието.
Аз чувствувах, че думите му не бяха лишени от правдивост и от здрав разум. Той ме предупреждаваше съвсем приятелски и нямах никакво основание да се засегна, но въпреки това през цялото време, докато говореше, ми идеше да забия сабята си в тялото на Рашли Озбълдистън.
„Да го вземат дяволите, нахалника! — мислех си аз. Да не иска да ми даде да разбера, че госпожица Върнън се е влюбила в слабата му мутра с дългия нос и щръкналата челюст и че се е унизила дотам, щото е станало нужда неговата въздържаност да я изцери от една неразумна страст?“
„Ще го накарам да си каже всичко без недомлъвки — реших аз, — ако ще с клещи да му измъквам думите.“
Ето защо постарах се да си наложа пълно самообладание и казах, че „като се имат пред вид здравият разум и познанията й, не може човек да не съжалява, че в държанието й има нещо прямо до грубост и провинциално“.
— Поне крайно откровено и нерезервирано — отвърна Рашли, — но, вярвайте ми, тя има златно сърце. Да си кажа правичката, ако тя все още не ще да чуе за манастира и за избрания й съпруг и ако с труда си в мината на Плутос93 успея да си осигуря приличен доход, за да бъда независим, ще се реша да възобновя нашата дружба, за да съединя нейната съдба с моята.
„Колкото и да му е хубав гласът — си помислих — и колкото и да е сладкодумен, никога не съм срещал по-грозен и по-самонадеян глупак от този Рашли Озбълдистън.“
— Обаче — продължи Рашли, сякаш мислеше на глас — не бих искал да изместя Торнклиф.
— Да изместите Торнклиф! Та брат ви Торнклиф ли е определен за съпруг на Даяна Върнън? — попитах аз крайно изненадан.
— Ами че да. Желанието на баща й и един договор между двете семейства я предопределят да се омъжи за един от синовете на сър Хилдебранд. От Рим се получи специално разрешение Дяана Върнън да се омъжи за — празно място — Озбълдистън, син на стария сър Хилдебранд Озбълдистън, живущ в Озбълдистън Хол, баронет94 и пр. И остана само да се избере щастливецът, чието име ще попълни празното място в документа. Тъй като Пърси рядко изтрезнява, баща ми избра Торнклиф, като втората опора на семейството и следователно най-подходящ да продължи рода на Озбълдистъновци.
— А госпожицата — казах аз, налагайки си да говоря с шеговит тон, който, струва ми се, никак не ми прилягаше, — госпожицата би била по-склонна може би да погледне по-ниските клони на семейното дърво, докато намери клона, за който би желала да се хване.
— Не знам — отговори той. — В нашето семейство няма голям избор: Дик е комарджия, Джон е грубиян, а Уилфред — глупак. Все пак, струва ми се, че в края на краищата баща ми не можеше да направи по-добър избор за Дай.
— Като изключим тук присъствуващия — казах аз.
— Свещеническият сан, за който се готвех, изключваше такава възможност. Иначе, не скривам, че както съм подготвен с моето образование да уча и ръководя госпожица Върнън, може би щях да съм по- достоен избор от кой да е от по-големите ми братя.
— И госпожицата навярно бе на същото мнение?
— Няма защо да смятате, че е така — отговори Рашли, като с това привидно отричане гледаше да потвърди по най-категоричен начин обратното. — Нас ни свързваше приятелство — само приятелство и нежната обич на един разцъфващ ум към единствения му учител. Любовта не се докосна до нас. Казах ви вече, овреме проявих благоразумие.
Не ми се искаше вече да продължа този разговор и като успях да се откопча от Рашли, си отидох в стаята. Спомням си как крачех из нея силно развълнуван и на глас повтарях изразите му, които най-много ме бяха засегнали: „Чувствителна — темпераментна — нежна обич — любов!…“ Даяна Върнън, най-хубавото същество, което някога бях виждал, да е влюбена в него, в този кривокрак, куц мошеник с дебел врат! Същински Ричард III без гърбица! От друга страна, какви възможности е имал по време на проклетите им уроци; и лекотата, с която се изразяваше, негодникът; и пълната й изолираност, липсата на какъвто и да е контакт с други разумни хора; да, и това, че тя явно се чувствуваше засегната от него, че се възхищаваше на дарбите му, а то можеше спокойно да се изтълкува като резултат на несподелени чувства… Е, та какво ме засяга мене, че съм се разфучал така? Даяна Върнън да не би да е първата хубавица, която се е влюбвала и омъжвала за грозник? И дори да бе свободна да се ожени за кой да е от Озбълдистъновците, какво ме засяга? Католичка, привърженица на Стюартите и отгоре на това свадлива — трябва да съм луд да проявя интерес към нея.
Потушавайки с подобни мисли пламъка на негодуванието си, успях да го уталожа дотам, че се превърна в тлееща болка. Когато слязох на обед, бях в най-лошото настроение, което можете да си представите.
Глава XII
