главата му. Ще бъда искрен и прям с вас — аз ви водя в затвора.
— В затвора! — извиках аз. — По чие нареждане и за какво престъпление? По-скоро ще ми отнемете живота, отколкото свободата. Няма да ви последвам нито крачка повече.
— Не ви водя там като затворник — каза той и прибави, като се изправи гордо: — Не съм нито пратеник, нито служител на шерифа. Водя ви да видите един затворник, от чиито уста ще узнаете на какъв риск сте изложен тук. Вашата свобода не се излага на никаква опасност с това посещение; моята — да. Но аз с готовност ще срещна опасността заради вас, защото пет пари не давам за опасности и обичам смелите младежи, които не търсят никакъв закрилите освен сабята си.
Докато той говореше, бяхме стигнали вече до главната улица. Спряхме пред едно голямо здание от дялани камъни, украсено, доколкото можах да видя с железни решетки на прозорците.
— Кметът и градските съветници — каза непознатият, говорейки с подчертан шотландски акцент, когато премина към по-фамилиарен тон — пей дават да видят този, който стои сега свободен като елен тук вънка, с железни жартиери на чорапите вътре в техния зандан. Ама и от туй много файда няма да имат, защото и да ме сложат вътре с по десет кила желязо на всеки глезен, пак утре сутринта ще намерят празна килия и един квартирант по-малко. Хайде, какво се колебаете?
При тези думи той почука на една вратичка. Отговори му остър глас на човек, който се е събудил от сън или от дълбок размисъл.
— Какво има? Кой е? Какво по дяволите искате посред нощ? Това е против всички правила, дето се вика.
Провлеченият глас, с който бяха казани последните думи, показваше, че човекът пак се гласи да заспи. Но водачът ми се обади с висок шепот.
— Дугъл, приятелю! Забрави ли ме? Ха нун Грегърах!131
— Я гледай, дявол го взел! — каза гласът живо и аз чух как пазачът на затвора бързо се размърда. Водачът ми и ключарят си размениха няколко думи на един език, който ми беше съвършено непознат. Резето се повдигна предпазливо, кото че ли вратарят се боеше да не се чуе шумът, и ние влязохме в преддверието на тъмницата на Глазгоу — малко, но добре укрепено помещение, от което една стълба водеше нагоре, а два-три входа на нивото на външната врата — към стаи, грижливо заключени с решетки, резета и лостове. Стените бяха подходящо накичени с окови и други страшни, предназначени може би за още по-нечовешки цели оръдия, между които висяха дълги копия, стари пушки и пищови и други оръжия за самоотбрана и нападение.
Като попаднах тъй неочаквано и тайно в една от крепостите на закона в Шотландия, не можах да не си спомня приключението си в Нортъмбърланд. Ядосах се на странните обстоятелства, които още веднаж, без всякаква вина от моя страна, застрашаваха да ме доведат до опасно и неприятно стълкновение със законите на една страна, която посещавах като чужденец.
Глава XXII
Щом влязох, обърнах с интерес очи към водача си, но пламъкът на лампата в преддверието беше твърде слаб, за да мога да задоволя любопитството си и да разгледам добре лицето му. Тъй като ключарят държеше лампата в ръка, лъчите падаха направо върху неговата не по-малко интересна фигура. Той беше някакво диво рунтаво животно, чиито буйни червени коси покриваха лицето му така, че не можеше да се види нищо освен необикновената радост, която го обзе, когато видя водача ми. Никога в живота си не съм виждал нещо, което така напълно да се доближава до представата ми за страшен, грозен, недодялан дивак, изпаднал в екстаз пред идола на своето племе. Той се хилеше, трепереше, смееше се и само дето не плачеше. Лицето му сякаш питаше: „Къде да отида? С какво да ви услужа?“ Думите ми не са особено сполучливи, но не знам как другояче да изразя пълната, всеотдайна и ревностна преданост и покорност на това лице. Гласът му сякаш се задавяше от възторг и той даваше израз на чувствата си само с възклицания като: „Ой, ой, ай, ай! Откога не съм те виждал!“ и други подобни на същия непознат за мен език, на който говореше с водача ми, докато бяхме пред тъмничната врата. Последният приемаше тези радостни излияния като принц, който отрано е свикнал с преклонението на заобикалящите го, така че то не му прави особено впечатление, но все пак е готов да се отплати за него с обикновените изрази на височайша вежливост. Той протегна благосклонно ръка на ключаря и го запита любезно:
— Как си, Дугъл?
— Ой, ой! — извика Дугъл, приглушавайки пронизителните си възгласи на изненада, като се огледа наоколо предпазливо и уплашено. — Ой, божке! Ти тук! Какво ще стане, ако чуе някой от градските съветници, тези проклети мръсни шишковци!
Водачът ми сложи пръст на устните си и каза:
— Не бой се, Дугъл. Твоята ръка няма никога да ме заключи зад решетките.
— Никога! — рече Дугъл. — Тя по-скоро би предпочела да я отсекат от лакътя… Ами кога ще отиваш пак там? Нали няма да забравиш да ми се обадиш? Че ние сме си братовчеди, макар и през седем поколения.
— Ще ти се обадя, Дугъл, щом реша окончателно.
— И дявол да го вземе, когато ми се обадиш, па макар и да е неделя вечер, ще видиш дали няма да запратя ключовете по главата на кмета или да им изиграя някой номер още същата нощ. Само гледай дали няма да го направя.
Тайнственият ми спътник прекъсна излиянията на своя познат, като му заговори на ирландски или гелски, както разбрах по-късно, и вероятно му обясни каква услуга иска от него.
Ключарят изрази съгласието си с това, което му бе предложено, с думите: „На драго сърце, на драго сърце“ и някои други неясно измърморени изрази. Той подряза фитила на гаснещата лампа и ми направи знак да го последвам.
— Вие няма ли да дойдете с нас? — запитах аз водача си.
— Не е нужно — отвърна той. — Може би моето присъствие ще ви стеснява и по-добре е да остана, за да съм сигурен, че ще излезем оттук невредими.
— Вярвам, че не бихте ме изложили на някаква опасност, нали? — рекох аз.
— Не ще ви изложа на никаква опасност, която няма и аз да споделя — отговори непознатият с глас, в чиято искреност не беше възможно да се усъмня.
Последвах ключаря, който остави вътрешната вратичка отключена зад себе си и ме поведе по един „прелез“ (така наричат шотландците витите стълби), после по една тясна галерия и след като отвори една от вратите, които излизаха на коридора, ме въведе в малка стая. Хвърляйки поглед към нара, който заемаше
