След като узнах в обши черти тревожните факти, оставаше въпросът какво да се прави. А този въпрос не можеше да се реши лесно. Ясно виждах опасностите, които ни заобикаляха, но мъчно беше да предложа изход от тях. Предупреждението, което ми бе направено, като че ли загатваше, че моята собствена свобода може би ще бъде застрашена, ако се застъпя открито за Оуън. Оуън имаше същите опасения и в прекомерната си уплаха ме уверяваше, че един шотландец, за да не изгуби дори петак от някой англичанин, би намерил законно основание да арестува жена му, децата му, слугите и слугините му, па даже и гостенина под неговия покрив. В повечето страни законите са така безмилостно жестоки спрямо длъжниците, че не можех напълно да отхвърля твърдението му. А моето арестуване при сегашните обстоятелства би било coup de grace135 за работите на баща ми. Намирайки се в това безизходно положение, аз попитах Оуън дали не си е помислил да потърси помощта на господин Никъл Джарви, другия представител на баща ми в Глазгоу.
Той отговори, че му пратил писмо тази сутрин. Но щом като ласкателните и вежливи господа от Галоугейт се бяха отнесли така към него, какво можеше да се очаква от киселия, опак тип от Солни пазар?
— Да му поискаш услуга без per contra136, е все едно да искаш от един посредник да се откаже от процента си — каза Оуън. — Той дори не отговори на писмото ми, макар че му било връчено тази сутрин, когато отивал на черква.
При тези думи отчаяният поклонник на цифрите се тръшна на нара и завика:
— Горкият ми господар! Горкият ми господар! Ох, господин Франк, господин Франк, вашият инат ни докара дотук. Господ да ми прости, че ви казвам това, когато и вие сте в беда. Такава е била волята божия и ние трябва да се примирим.
Моята собствена философия, Трешъм, не ми попречи да споделя скръбта на честния човечец и ние поплакахме заедно. Моите сълзи бяха още по-горчиви, защото съвестта ми подсказваше, че упоритата ми съпротива на бащината воля, за която добродушният Оуън се въздържаше да ме укорява, е причина за цялото ни нещастие.
Сред нашата обща скръб ние бяхме обезпокоени и изненадани от силно чукане на външната врата на затвора. Изтичах до най-горното стъпало на стълбата, за да чуя кой е, но долових само гласа на ключаря, който говореше ту високо на някого отвън, ту шепнешком на лицето, което ме беше довело тук.
— Ида, ида! — викаше той. После по-тихо: — Олеле, олеле! Сега какво да правя? Върви горе и се скрий зад леглото на англичанина. Ида, ида, ей сега! Велики боже! Трябва да е кметът с градските съветници и пазачите — па и капитанът ей сега ще се качи… Господ да ми е на помощ! Върви, че ще те видят! Ида, ида-а… много е ръждясал ключът.
Докато Дугъл неохотно и колкото може по-бавно отваряше различните ключалки и резета, за да пусне чакащите вън, които вече викаха нетърпеливо, водачът ми се изкачи по витата стълба и бързо влезе в стаята на Оуън, където го последвах и аз. Той хвърли бърз поглед наоколо, сякаш търсеше къде да се скрие, после ми каза:
— Дайте ми пистолета си — не, няма значение. Мога и без него. На каквото и да бъдете свидетел, не обръщайте внимание и не се намесвайте в чужди вражди. Тази работа си е моя и аз трябва да се оправя, както мога. И друг път съм бил в същото положение и дори в по-лошо.
Докато казваше това, непознатият свали тежкото горно палто, което носеше, и се изправи срещу вратата на стаята, като впи остър и решителен поглед в нея и се изпъчи, събирайки сили като прекрасен кон, преди да прескочи препятствие. Нито за момент не се усъмних, че той възнамерява да се измъкне от затруднението, от каквото и да бъде причинено то, като се хвърли направо срещу тези, които се появят при отварянето на вратата, и със сила си стори път към улицата. Фигурата му издаваше такава мощ и пъргавина, а в израза и държането му имаше такава решителност, че ни за момент не се съмнявах, че той може да се справи с противниците си, освен ако те го спрат с някакво смъртоносно средство.
Между отварянето на външната врата и вратата на стаята имаше един промеждутък на страшно напрежение, а след това се яви — не някакъв пазач с натъкнат щик или въоръжен с боздуган, секира или алебарда, а една хубава млада жена с грогренова фуста, подвита нагоре, за да може да върви по улиците, и с фенер в ръка. След нея влезе един по-важен господин, нисък, широкоплещест и въздебеличък, с къса перука: и по звание, както разбрах скоро, съдия. Той беше разбързан и задъхан. Водачът ми се дръпна назад при появяването му, сякаш да се скрие. Но той не успя да избегне от наблюдателния жив поглед, с който този сановник обгърна цялата стая.
— И таз хубава, да ме държите половин час на вратата, капитан Станчълз — каза той на главния тъмничар, който сега се показа на вратата зад този големец, — и даме карате да блъскам, за да вляза в затвора, както друг би блъскал, за да излезе, макар и напразно, бедният! Ами туй какво е! Туй пък какво е! Външни хора в затвора, след като е заключено вече, и то в неделя вечер! Да знаете, Станчълз, че аз ще видя тази работа! Дръжте вратата заключена, а аз малко ще поприказвам с тези господа. Но нека най- напред да се видя с един стар познат тук. Господин Оуън, господин Оуън, как сте?
— Телесно съм добре, благодаря, господин Джарви — изрече с мъка бедният Оуън, — но душата ми страда.
— Сигурно, сигурно, да, да, не е лесна работа това, особено пък за човек, който толкоз се възгордяваше. Човешки слабости, човешки слабости. Да, да, на всекиго може да се случи да изпадне. Господин Озбълдистън е добър и честен човек, но аз винаги съм казвал, че той е от тези, дето искат или всичко, или нищо, както казваше баща ми, почтеният черковен настоятел. Той често ми викаше — Ник, Ник-младши (и неговото име беше Никъл като моето и хдрата на шега ни викаха Ник-старши и Ник-младши), Ник — викаше той, — никога не се простирай повече от чергата си. И аз съм казвал това на господин Озбълдистън, но на него май не му се харесваше много, макар че го казвах за добро, само за добро.
Тази реч, произнесена с голяма словоохотливост и самодоволство от спомена за собствените му съвети и предричания, не вдъхваше големи надежди за помощ от страна на господин Джарви. Обаче скоро ни стана ясно, че му липсва само деликатност, а не и истинска доброта. Защото, когато Оуън изрази огорчението си, че му се припомнят тези неща в сегашното му положение, глазгоучанинът го хвана за ръка и му каза:
— Хайде, успокойте се! Да не мислите, че съм дошъл тук посред нощ, като почти съм нарушил светостта на божия празник, за да натяквам на изпаднал човек за грешките му? Не, не, съветникът Джарви не е от тях, както не беше от тях и баща му, черковният настоятел. Слушайте, приятелю, за мене е правило никога да не мисля за земни работи в неделя, но макар че правих какво ли не да не мисля за писмото ви, което получих тази сутрин, мислих за него повече, отколкото за проповедта. И за мен е правило да си лягам, като спусна жълтите завеси, точно в десет часа — освен ако си хапна моруна е някой съсед или той с мен, — попитайте момичето не е ли това основен закон в къщата ми. А пък тази вечер седях и четох поучителни книги и се прозявах, като че ли щях да глътна черквата „Свети Енох“, докато удари дванадесет, когато вече е законно да погледна в сметководните си книги, за да видя как стоят работите между нас. И тъй като времето никого не чака, накарах момичето да вземе фенера и се домъкнах тук да видя какво може да се направи по вашата работа. Съветникът Джарви има право да влиза в затвора по всяко време на деня и на нощта; със същото право се ползуваше и баща ми, черковният настоятел, докато беше жив, вечна му памет!
Макар че Оуън изпъшка, когато стана дума за сметководните книги, като ме накара с това да се побоя, че и тук балансът не е в наша полза, и макар думите на съдията да бяха изпълнени със самодоволство и злорадство, че собствената му преценка е била много по-правилна, все пак в тях имаше едно искрено и грубовато добродушие, което не можеше да не ми вдъхне надежда. Той поиска да види някакви книжа, грабна ги бързо от ръката на Оуън и сядайки на леглото, „за да си починат кокалите му“, както благоволи да се изрази, зачете, мърморейки и пуфтейки, написаното в тях, а прислужницата му светеше с фенера.
Като го видя така задълбочен в проучване на книжата, водачът ми прояви намерение да се оттегли без много церемонии. Той ми направи знак да мълча и като промени позата си, даде да се разбере, че възнамерява да се измъкне към вратата, без да привлече вниманието на присъствуващите. Но бдителният съдия (твърде различен от стария ми познайник господин съдията Ингълууд) веднага долови и осуети намеренията му.
— Ей, пази вратата, Станчълз, затвори я и я заключи и пази отвънка.
Непознатият сбърчи чело и за момент като че ли пак се канеше да се измъкне насила; но преди да се реши да действува, вратата се затвори и тежкият ключ се завъртя. Той промърмори някакво възклицание на
