шията. Но ще признаеш, мръсен дяволе, че освен с теб аз мога да се справя с най-силния мъж от Горна Шотландия.
— Сигурно щеше да се опиташ — отговори водачът ми, — това знам. Ама съмнявам се дали щеше да успееш, защото ние планинците сме упорит народ, когато искат да ни поробят. Не търпим да ни се налагат разни там чиновници. Не можем да понасяме тесни дрехи — каменни гащи и железни жартиери140.
— Ще си намериш ти и каменните гащи, и железните жартиери, да, пък и кълчищената вратовръзка един ден, съседе — отговори съветникът. — Никой друг човек в цивилизована страна не се е разпускал като тебе — ама има да се пържиш един ден в собственото си масло, предупреждавам те.
— Е добре, братовчеде — каза другият, — ти ще носиш ли черно на погребението ми?
— Няма да има други облечени в черно на погребението ти, Робин, освен гарвани и свраки, гарантирам ти. Ами я ми кажи, къде са хилядата шотландски лири, дето ти ги дадох назаем, човече, и кога ще ги видя?
— Къде са, не мога точно да ти кажа — отговори водачът ми, като се престори, че се замисля за малко. — Сигурно при ланския сняг.
— Че той е на връх Скехалиън, куче шотландско — каза господин Джарви. — А аз искам да ми ги върнеш веднага.
— Да — каза планинецът, — ама аз не нося нито сняг, нито пари в кесията си. А пък що се отнася до това кога ще ги видиш, е, добре: когато кралят си възвърне правата, както казва старата песен.
— Туй пък вече е най-лошото, Робин — каза глазгоучанинът, — искам да кажа ти, неверни изменнико! Туй вече е най-лошото! Да не искаш да върнеш пак попщината и своеволието, литургиите и кюретата и безобразните стари патрахили и прочие одежди? По-добре си гледай стария занаят, разбойничеството и изнудвачеството; по-добре е да крадеш, отколкото да погубваш народи.
— Стига бе, човече, стига си проповядвал политиката на витите — отговори шотландецът. — Отдавна се познаваме ние с тебе. Аз ще се погрижа да не ти ограбят кантората, когато момчетата с фустанелите141 дойдат да прегледат глазгоуските дюкяни и да ги очистят от стария им боклук. И освен ако дългът изрично ти наложи това, Никъл, ти не бива да ме виждаш по-често, отколкото аз съм склонен да те виждам.
— Смел разбойник си ти, Роб — отговори съветникът, — ама ще те обесят един ден, и мало и голямо ще разправя. Но аз няма да съм като тези калпави птици, дето мърсят собственото си гнездо, освен ако неотменна необходимост и повелята на дълга го изискват, на които всеки трябва да се подчини. Ами този пък кой е? — продължи той, обръщайки се към мен. — Сигурно някой от твоите юнаци. Изглежда, че има мъжко сърце за разбойничество и дълга шия за бесило.
— Това, добри ми господин Джарви — каза Оуън, който също като мен беше онемял от учудване при тази странна среща и още по-странен разговор между двамата забележителни роднини, — това, добри ми господин Джарви, е младият господин Франк Озбълдистън, единственият син на шефа на нашата фирма, който трябваше да бъде приет във фирмата по времето, когато господин Рашли Озбълдистън има късмет да влезе в нея. (Тук Оуън не можа да подтисне една въздишка.) Но както и да е…
— A-а, чувал съм за тази работа — прекъсна го шотландският търговец, — значи, той е, дето вашият шеф, упорит стар глупак, ще не ще, искал да направи търговец и момъкът взел, че станал странствуващ актьор само от омраза към труда, с който си изкарват прехраната честните хора. Е добре, сър, какво ще кажете за делата си? Дали Хамлет, принц датски, или пък духът на Хамлет могат да станат гаранти на господин Оуън, а, сър?
— Не заслужавам вашите закачки — отвърнах аз, — макар че уважавам подбудите ви и съм ви премного признателен за помощта, която оказахте на господин Оуън, за да ви се сърдя. Единствената цел на идването ми тук е да се помъча да направя, каквото мога (вероятно твърде малко), за да помогна на господин Оуън в уреждането на бащините ми работи. Моята неприязън към търговската професия е чувство, което аз единствен и най-добре мога да преценя.
— Заявявам — каза планинецът, — че изпитвах уважение към този смел младеж още преди да го познавам добре. Но сега го ценя за неговото презрение към предачите и тъкачите и други подобни сухи хора и техните занимания.
— Ти си луд, Роб — каза съветникът, — луд като заек през март — защо заекът да е по-луд през март, отколкото по Архангеловден, хич не знам! Тъкачи! Тъкачи! Дяволът да те измъкне от мрежата, дето са ти изтъкали тъкачите! Предачи! Ще си изпредеш ти хубаво въже! А туй момче тук, дето си го повел по най- краткия път към бесилото и дявола, неговите представления и поезии ще му помогнат ли нещо, как мислиш, а? Колкото ще ти помогнат на тебе клетвите и камата, негодник такъв! Tityre tu patulae142, дето викат, ще му каже ли къде е Рашли Озбълдистън? Ами Макбет с всичките му там разбойници и главорези, пък и твоите собствени отгоре, ще му намерят ли пет хиляди лири да посрещне полиците, дето изтичат след десет дена? Я се опитай, Роб, да изнесеш на пазара разните си мечове, кожени щитове, тежки обувки, кожени кесии и прочие такъми, та да видим колко ще струват.
— След десет дена ли? — повторих аз и машинално извадих писмото на Даяна Върнън. И понеже времето, през което не трябваше да докосвам печата, беше изтекло, аз бързо го отворих. Една запечатана записка изпадна от ненадписания плик — тъй трепереха пръстите ми, когато го разтварях. Лек полъх на вятъра, който проникваше през счупеното стъкло на прозореца, отнесе писмото при краката на господин Джарви, който го вдигна, разгледа го с безцеремонно любопитство и за мое учудване го подаде на своя роднина от Горна Шотландия, като каза:
— Ето как вятърът донася едно писмо на адресанта му, което инак не би имало шанс едно на хиляда да стигне до него.
Планинецът, след като прегледа адреса, отвори писмото без всякакви церемонии. Аз се опитах да го спра.
— Преди да ви позволя да четете това писмо, сър — казах аз, — трябва да ми докажете, че е предназначено за вас.
— Не се тревожете, господин Озбълдистън — отговори съвсем спокойно планинецът, — спомнете си за съдията Ингълууд, секретаря Джобсън, господин Морис, спомнете си преди всичко вашия покорен слуга, Робърт143 Комил144, и красивата Даяна Върнън. Спомнете си всичко това и не се съмнявайте повече, че писмото е за мен.
Останах смаян от собствената си глупост. През цялата нощ гласът, дори чертите на този човек, макар че не ги виждах ясно, ме бяха преследвали като някакъв спомен, който не можех да свържа с никое определено място или лице. Но сега изведнъж ми просветна — този човек беше самият Камбел. Всичките му характерни особености изведнъж блеснаха пред мен — дълбокият силен глас, твърдите и строги черти на лицето, на които въпреки това не липсваше човечност, шотландският акцент със съответните диалектични изрази и образност, който, макар че той можеше да се освободи от него, се чувствуваше винаги когато беше развълнуван или искаше да придаде повече острота на своя сарказъм и сила на доводите си. Той беше по- скоро под среден ръст и тялото му издаваше най-голямата сила, която е съвместима с пъргавината — едно качество, което, съдейки по забележителната лекота и свобода на движенията му, човек не можеше да се съмнява, че той притежава в най-висока степен на съвършенство. Във фигурата му имаше две неща, които не отговаряха на правилата на симетрията — раменете му бяха толкова широки в сравнение с височината му, че въпреки слабостта и жилавостта на тялото му, го караха да изглежда набит за височината си; а ръцете му, макар и закръглени, мускулести и силни, бяха толкова дълги, че изглеждаха ненормални. По- късно узнах, че той се гордеел с дължината на ръцете си; че когато бил облечен с носията на Горна Шотландия, можел да завързва връзките на бричовете си, без да се навежда; и че дългите му ръце му давали големи преимущества при служенето със сабя, която владеел с голяма сръчност. Но все пак тази не-симетричност му пречеше да претендира да бъде считан за красавец; тя придаваше на външността му нещо примитивно, неправилно и някак си свръхестествено и ми напомняше за приказките, които Мейбъл ми разказваше за старите пикти, които в древни времена опустошавали Нортъмбърланд и които, според нейните легенди, бяха полудемони-полухора и се отличаваха, като този човек, със своята смелост, хитрост и свирепост, с дългите си ръце и широките си рамене.
Но когато си спомних при какви обстоятелства се бяхме срещнали преди, не можех да се съмнявам, че бележката бе предназначена за него. Той беше централната фигура сред тайнствените хора, върху които
