единия ъгъл, той каза полугласно, като постави лампата на малка чамова масичка:
— Тя спи.
— Тя? Коя „тя“? Да не би Даяна Върнън да се намира в този дом на мъките?
Обърнах очи към леглото и със странна смесица от разочарование и радост видях, че първите ми подозрения бяха погрешни. Видях една глава, която не беше нито млада, нито красива, с двудневна сива брада и покрита с червена нощна шапчица. Първият поглед ме успокои, че това не е Даяна Върнън; при втория, когато спящият се събуди от дълбок сън, прозина се и разтърка очи, видях едно съвсем друго лице — лицето на моя беден приятел Оуън. Дръпнах се настрана за момент да му дам възможност да се окопити, понеже навреме си спомних, че за щастие съм само натрапник в тези скръбни килии и че всякакъв шум би могъл да има нещастни последици.
Междувременно бедният бюрократ се повдигна с, помощта на единия си лакът на нара и като се почеса по нощната качулка с другата ръка, извика с глас, в който всичкото раздразнение, на което беше годен, се бореше със сънливостта му:
— Слушайте какво ще ви кажа, господин Дъгуел или както там ви викат, в крайна сметка работата се свежда до това, че ако ми се прекъсва естествената почивка по този начин, ще бъда принуден да се оплача на началника на затвора.
— Един господин иска да говори с вас — отговори Дугъл със сърдития, тон на ключар вместо с пискливите звънливи тонове на горношотландския диалект, с който беше приветствувал пристигането на моя тайнствен водач. И като се завъртя на петите си, той излезе от килията.
Не беше лесно да накарам нещастния, току-що събудил се затворник да разбере кой съм. Когато ме позна, мъката на добрия човечец беше извънредно голяма, тъй като той съвсем естествено предположи, че съм изпратен тук да споделя затворничеството му.
— Ох, господин Франк, докъде докарахте вие себе си и фирмата! За себе си не мисля, защото аз съм, тъй да се каже, нула. Но вие, вие, който сте за баща си целият му капитал — неговият omnium132, — който можехте да бъдете първия човек на първата фирма в първия град на света — вас да затворят в мръсна шотландска тъмница, дето човек и праха от дрехите си не може да изчисти!
Раздразнен и сърдит, той започна да търка кафявото си сако, на което някога нямаше нито едно петънце, но по което сега личаха нечистотии от пода на затвора. Навикът му да бъде винаги безупречно чист увеличаваше мъката му.
— Ох, господ да се смили над нас! — продължи той. — Хубава новина ще бъде туй на борсата! Не е имало такова събитие от битката при Алманса133, когато общата сума на британските загуби бе изчислена на 5000 убити и ранени плюс един неустановен брой изчезнали — ама какво е туй в сравнение с новината, че фирмата „Озбълдистън и Трешъм“ е принудена да ликвидира!
Прекъснах вайканията му, за да му съобщя, че не съм затворник, макар че не можех да му обясня присъствието си тук в този час. Успях да спра въпросите му само като упорито го заразпитвах за неговото собствено положение. Най-после сполучих да изтръгна от него сведенията, които беше в състояние да ми даде. Те не бяха твърде ясни, защото, макар че имаше бистър ум за рутината на търговските операции, Оуън, както добре знаете, не беше особено схватлив да неща вън от тази област.
Накратко узнах следното. От двете фирми, с които баща ми беше в кореспонденция в Глазгоу и чрез които вършеше голяма търговия в Шотландия, както споменах вече, и баща ми, и Оуън считали фирмата „Маквити, Макфин и с-ие“ за по-услужлива и любезна. При всички случаи те се отнасяли с уважение към английската фирма и при всички сделки безропотно играли ролята на чакала, който се задоволява само с това, което лъвът благоволи да му остави. Колкото и малък да бил делът от печалбата, който им се падал, те винаги казвали, че е достатъчен „за такива като тях“; колкото и много труд да им стрували общите сделки, „те знаели, че трябва да направят всичко възможно, за да заслужат неотменното покровителство и добро мнение на своите уважавани приятели от Крейн Али.“
За Маквити и Макфин нарежданията на баща ми били неотменни като законите на мидите и персите — те не можели нито да се променят, нито да се обсъждат; а строгите формалности в извършването на сделките, които изисквал Оуън — голям поклонник на бюрократичните форми особено когато може сам да ги диктува ex cathedra134, — изглеждали не по-малко свещени за тях. Оуън приемал като напълно чиста монета това почтително покорно отношение. Но баща ми, който вниква по-дълбоко в сърцата на хората, упорито се противял на желанието им да станат негови единствени представители в Шотландия било защото прекомерното им уважение му се струвало подозрително, било защото обичал прости и делови отношения в търговията и затова безкрайните почтителни излияния на тези господа му досаждали. Той извършвал много свои сделки чрез съвършено различен посредник — един човек, чието самомнение било твърде високо и който, понеже изобщо обичал англичаните толкова, колкото баща ми шотландците, приемал да има отношения с него само на равна нога. На туй отгоре бил осторожен и подозрителен, понякога заядлив и не по-малко упорит в поддържането на своите собствени мнения относно формата от самия Оуън; не давал пет пари за компетентното становище на цялата Ломбардска улица, ако то случайно не съвпадало с неговото собствено.
Тези особености на нрава на господин Никъл Джарви затруднявали извършването на сделки с него, тъй като понякога ставали причина за спорове и охладняване на отношенията между английската фирма и нейния представител, които успявали да преодолеят само в името на общите интереси. Освен това при възникналите спорове самолюбието на Оуън често пострадвало и затова нищо чудно, Трешъм, че вашият стар приятел винаги използувал цялото си влияние в полза на вежливите, тактични и услужливи господа от фирмата „Маквити, Макфин и с-ие“ и наричал Джарви своенравен и капризен амбулантен търговец, с когото не може да се върши работа.
Нищо чудно също така, че при тези обстоятелства, чиито подробности узнах едва по-късно, Оуън, в затрудненото положение на фирмата вследствие отсъствието на баща ми и изчезването на Рашли, веднага с пристигането си в Шотландия два дни преди мен потърсил приятелската помощ на тези господа, които винаги се кълнели, че са задължени, признателни и предани на неговия шеф. Той бил приет в кантората на господа Маквити и Макфин в Галоугейт с уважение и почит, подобни на тези, които един католик отдава на своя светия-покровител. Но уви! Небето скоро се помрачило, когато, насърчен от светлите надежди, които му вдъхнал техният прием, той разкрил затрудненията на фирмата пред нейните дружелюбни представители и потърсил от тях съвет и помощ. Маквити бил почти втрещен от новината, а Макфин, още преди да го изслуша докрай, грабнал счетоводната книга на фирмата и се заровил дълбоко в безбройните сметки между нея и фирмата „Озбълдистън и Трешъм“, за да открие на коя страна клони балансът. Уви! Везните натежали значително във вреда на английската фирма; лицата на Маквити и Макфин, които досега не изразявали нищо освен колебание, станали мрачни, злокобни и намръщени. На молбата на господин Оуън за помощ и подкрепа те отвърнали с искане за незабавни гаранции срещу застрашаващия ги риск от евентуални загуби. И най-после, говорейки открито, поискали да се оставят за тази цел на тяхно разположение известни авоари, определени за други цели. Оуън отхвърлил това искане с голямо възмущение, определяйки го като нечестно спрямо клиентите на фирмата, несправедливо към кредиторите на „Озбълдистън и Трешъм“ и като признак на черна неблагодарност от страна на тези, които го предявяват.
Този спор дал на шотландските му сътрудници това, което е твърде удобно и полезно за хора, които съзнават, че не са прави — именно възможност и предлог да изпаднат в ярост, понеже били уж предизвикани, и да вземат такива мерки, до каквито при други обстоятелства чувството им за приличие, ако не съвестта им, вероятно би ги въздържало да прибягнат.
Както, мисля, е прието, Оуън имаше малък дял в капитала на фирмата, чийто главен счетоводител беше, и следователно и самият бе лично отговорен за всички поети от нея задължения. Господа Маквити и Макфин знаели това и за да го накарат да почувствува силата им или по-скоро да го принудят в този критичен момент да изпълни искането им, което той отхвърлил с такова възмущение, прибегнали към една кратка процедура на арест и затвор. Тази процедура, както изглежда, шотландският закон (който в това отношение дава възможности за много злоупотреби) разрешава на всеки кредитор, който по съвест се закълне, че длъжникът му се гласи да напусне страната. Въз основа на такава съдебна заповед бедният Оуън се беше видял лишен от свобода в деня, преди аз да бъда доведен по такъв необикновен начин в затвора му.
