Даяна Върнън, изглежда, имаше влияние и които от своя страна влияеха върху нея. Мъчително ми бе да си помисля, че такова прелестно същество има някаква връзка с разбойници като него, и все пак изглеждаше невъзможно да се съмнявам в това. Но какво можеше да помогне този човек за работите на баща ми? Вярно е, че подтикнат от госпожица Върнън, Рашли Озбълдистън беше намерил начин да доведе господин Камбел, когато присъствието му беше необходимо, да ме освободи от обвиненията на Морис. Не е ли вероятно, че по същия начин тя може да повлияе на Камбел да намери Рашли? Основавайки се на това подозрение, аз попитах къде се намира моят опасен роднина и кога господин Камбел го е виждал за последен път. Отговорът дойде по косвен път.
— Хубаво ме е нагласила тя. И все пак искането е справедливо и аз няма да й откажа. Господин Озбълдистън, аз живея недалеч оттук — моят роднина може да ви покаже пътя. Оставете господин Оуън да направи каквото може в Глазгоу, а вие елате да ме посетите в планинските клисури. Може би ще мога да ви услужа и да помогна на баща ви в крайната му нужда. Аз съм беден човек, но умът е по-ценен от богатството. А ти, братовчеде — рече той, обръщайки се към господин Джарви, — ако имаш смелост да хапнеш печено кълцано месо и еленски бут с мен, ела с този англичанин до Драймън или Бъкливи, или още по-добре до селото Абърфойл и аз ще пратя някой да те чака и да ти посочи пътя до мястото, където можеш да ме намериш по това време. Какво ще кажеш, а? Ето ръката ми — няма да те измамя.
— Какво да кажа, Робин — рече предпазливият гражданин, — не обичам много да излизам вън от Горбалс. Не ми се ще да се скитам из твоите диви баири, Робин, сред твоите там приятели с фустанелите и червените бричове — не ми подобава на положението.
— По дяволите положението ти — каза Камбел. — Единствената капка благородна кръв в жилите ти е от нашия прачичо, дето го съдили в Дъмбартън, а пък ти ми се перчиш, че било унижение за теб да ми дойдеш на гости! Слушай, братко, аз ти дължа пари — ще ти платя хилядата шотландски лири до петак, ако един път се покажеш честен човек и пристигнеш у нас с този англичанин.
— Я престани с твоята благородна кръв — отвърна съветникът, — занеси си благородната кръв на пазара да видиш какво можеш да купиш с нея. Но ако случайно дойда, наистина ли ще ми платиш честно парите?
— Заклевам се — каза планинецът — в паметта на този, който почива под сивите камъни в Инх Кейлих145.
— Достатъчно, Робин, достатъчно. Ще видим какво може да се направи. Но недей очаква от мен да премина границата на Горна Шотландия — за нищо на света няма да мина оттатък. Трябва да ме срещнеш край Бъкливи или в село Абърфойл и недей забравя парата.
— Не бой се, не бой се — каза Камбел, ще бъда верен, на уговорката като стоманеното острие, което никога не изневерява на господаря си. Но аз трябва да си ходя, братовчеде, защото въздухът на тъмницата в Глазгоу не е твърде здравословен за организма на един планинец.
— Вярно — отбори търговецът, — и ако аз бях изпълнил дълга си, нямаше скоро да промениш въздуха, както би казал свещеникът. Ох, боже, защо трябва да помагам и да съучаствувам на човек, който бяга от правосъдието? Това ще бъде вечен срам и позор за мене и близките ми, па и за паметта на баща ми дори.
— Хайде, хайде, не бери грижа — отговори неговият роднина.
— Когато петното изсъхне, лесно ще се изчисти. Баща ти беше честен човек и умееше да си затваря очите за грешките на приятелите си.
— Може би си прав, Робин — каза съветникът след моментно размишление, — добър човек беше черковният настоятел. Ти нали не си го забравил, Робин? — Последният въпрос беше казан с по-мек тон, в който имаше нещо и смешно, и трогателно.
— Как да съм го забравил! — отвърна роднината му. — Как така ще го забравя! Прекрасен тъкач беше — той ми направи първите панталони. Но хайде, братовчеде:
— Шт, сър — каза съдията с авторитетен глас. — Какво е това пеене на края на неделята! Скоро можеш и друга песен да запееш тук! Да, да, за доста грехове има да отговаряме. Станчълз, отвори вратата!
Тъмничарят се подчини и ние всички излязохме. Станчълз погледна изненадан двамата непознати, чудейки се вероятно как са попаднали тук без негово знание. Но думите на господин Джарви „Мои приятели, Станчълз, мои приятели“ пресякоха желанието му да разпитва повече. Слязохме в долното преддверие и няколко пъти се провикнахме за Дугъл, без да получим отговор. Камбел забеляза с насмешлива усмивка, че ако Дугъл е такъв, какъвто го познава, едва ли ще е чакал да му благодарят за неговия дял в събитията тази нощ и вероятно е поел с пълна пара към Баламахския проход.
— И ни е оставил, па и мен на всичко отгоре, да стоим цяла нощ заключени в затвора — възкликна съдията, разгневен и объркан. — Наредете да донесат чукове, лостове, клещи и черясло. Пратете да повикат черковния настоятел Йетлин, ковача, и му кажете, че съветникът Джарви е затворен в тъмницата от един планински мошеник, когото ще обеси нависоко като Аман146…
— Когато го хване — додаде Камбел най-сериозно. — Но почакайте, вратата сигурно не е заключена.
И наистина, когато погледнахме, открихме, че вратата не само не е заключена, но че Дугъл в отстъплението си беше задигнал и ключовете, да не би някой да побърза да изпълни функциите му на вратар.
— Има някакви проблясъци на здрав разум в този Дугъл — каза Камбел. — Той е знаел, че отворена врата може да ми свърши работа, ако загазя.
Бяхме излезли вече на улицата.
— Казвам ти, Робин — рече съдията, — мисля, че както я караш, трябва да имаш приятел ключар във всички тъмници в Шотландия за всеки случай.
— Смятам, че роднина съветник във всеки град ще свърши същата работа, братовчеде Никъл. И така, лека нощ или добро утро на всички. И не забравяй село Абърфойл.
И без да чака отговор, той се метна на другата страна на улицата и се изгуби в тъмнината. Веднага след като изчезна, го чухме да изсвири по особен начин; моментално се чу отговор на изсвирването му.
— Гледайте ги тия планински дяволи — каза господин Джарви, — мислят, че се намират вече край Бенлоумънд, където могат да си подсвирват и подвикват, без да ги е грижа дали е неделя, или събота.
Думите му бяха прекъснати от нещо тежко, което падна на земята.
— Господ да ни е на помощ! Туй пък какво е? Мати, повдигни фенера. Дявол го взел — ключовете! Е, толкоз по-добре, те струват пари на общината и може би щеше да се дигне шум около изчезването им. Ох, само да чуе съветникът Грейъм какво е станало тук тази нощ, има да си изпатя!
Тъй като бяхме още само на няколко крачки от затвора, занесохме тези оръдия на властта и ги предадохме на главния тъмничар, който, не можейки да изпълни службата си чрез завъртане на ключовете, стоеше на стража в преддверието, докато дойде някой да замести избягалия келт Дугъл.
Изпълнихме това свое обществено задължение и понеже пътят ми беше в същата посока както на добрия съдия, възползувах се от светлината на фенера му, а пък той от опората на ръката ми и тръгнахме по улиците, които не знам сега какви са, но тогава бяха тъмни, неравни и лошо павирани. Старите хора обичат да им се оказва внимание от младите. Съветникът скоро изрази интерес към съдбата ми и прибави, че щом като не съм от тези, дето играят театро и ходят на театро, които той мразел от душа, би му било драго да хапне с мен печена моруна или прясна херинга на закуска в неговия дом, където ще срещна и своя приятел Оуън, когото той щял дотогава да освободи.
— Скъпи господине — казах аз, след като приех с благодарност поканата му. — Как можахте да си помислите, че имам нещо общо с театъра?
