— Кълна се в душата си, сър — казах аз, — че ти няма да мирясаш, докато пъргавият ми камшик не се стовари на раменете ти. Веднага да вървиш и да докараш другия кон или скъпо ще платиш за хитрините си.
Въпреки заканите ми Андрю продължи да спори, като твърдеше, че трябвало да плати една лира за развалянето на пазарлъка на този, дето го купил, за да си го получи обратно. Макар и да разбирах, че този мошеник ме баламосва, аз като истински англичанин бях готов да му платя тази сума само за да не губя време. Но в този момент се появи господин Джарви, увит в наметало с качулка и обут с тежки ботуши като за сибирска зима, а двама слуги под командата на Мати изведоха раванлията жребец, който при такива случаи имаше честта да носи особата на глазгоуския съдия. Преди да се „покатери на седлото“ — израз, който повече подхожда на начина, по който съветникът се качи на коня си, отколкото на странствуващите рицари, за които Спенсър164 го употребява, — той се осведоми за причината на спора между мене и слугата ми. Като узна за сделките на честния Андрю, той веднага сложи край на всички спорове, като заяви, че ако Феъсървис не върне незабавно трикракото добиче и не докара по-здравото четвероного, от което се беше отказал, ще го прати в затвора и ще го глоби в размер на половината му надница.
— Господин Озбълдистън — каза той — е наел на служба и тебе, и коня ти — две добичета наведнъж, безсъвестен разбойнико! Ама аз ще се погрижа хубавичко за тебе по пътя.
— Безсмислено е да ме глобявате — каза Андрю неустрашимо. — Нямам пукната пара — все едно е да вземеш на босия цървулите.
— Ако не мога да го изкарам от кесията ти, все ще мога да го изкарам от гърба ти — каза съветникът — и няма да оставя да ти се размине така или иначе.
Ето защо Андрю беше принуден да се подчини на заповедите на господин Джарви, процеждайки през зъби:
— Много господари… много господари — както казала ливадата на браната, когато всеки един от зъбците й започнал да се впива в нея.
Както изглежда, той без всякаква трудност се отърва от Пъргавия Там и си върна своя Буцефал, защото не се забави повече от няколко минути. Нито пък чух после да е платил някакво обезщетение, задето е развалил пазарлъка.
Скоро тръгнахме, но не бяхме стигнали още края на улицата, на която живееше господин Джарви, когато чухме подире си крясъци и някой задъхано завика: „Спрете, спрете!“ Ние спряхме и скоро ни настигнаха двамата слуги на господин Джарви с две последни доказателства за грижите на Мати към нейния господар. Първото беше огромен копринен шал, горе-долу колкото голямото платно на някой от неговите собствени кораби, който госпожица Мати нарочно беше поръчала той да сложи на врата си и който той съобразно с молбата й прибави към другите си обвивки. Другото момче предаде само една устна поръчка от страна на домакинята (видях как този млад негодник едва се сдържаше да не се изсмее, когато я предаваше) — господарят й да внимавал какво пие.
— И-их, глупава жена — отговори господин Джарви, но като се обърна към мен, прибави: — Все пак това показва, че има добро сърце. Мати е много грижлива, макар че е толкова млада.
С тези думи той пришпори жребеца си и ние напуснахме града без повече бавене.
Докато яздехме спокойно по пътя, който водеше на североизток от града, имах възможност да оценя и да се възхитя от добрите качества на моя нов приятел. Макар че като баща ми той считаше търговските сделки за най-важното нещо в живота, не беше до такава степен обладан изключително от тях, та да подценява всякакви други по-общи познания. Напротив, въпреки всичката чудатост и грубоватост на маниерите му, въпреки суетността му, която беше още по-комична, когато той неумело се мъчеше да я прикрие под една привидна скромност, и въпреки че бе лишен от преимуществата, които дава образованието, забележките на господин Джарви издаваха остър, наблюдателен, широк и, до колкото позволяваха възможностите му, просветен ум. Той добре познаваше историята на тези места и докато пътувахме, ме занимаваше с разкази за важните събития, които някога са се разигравали тук. И тъй като беше добре осведомен за миналото на страната, той виждаше с прозорливия поглед на просветен и добър патриот наченките на този бъдещ разцвет, който се осъществи през следващите години. Много ми беше драго да забележа също така, че макар и родолюбив шотландец, ревностен за честта на страната си, той гледаше с добро око на кралството, с което тя беше в братски съюз. Когато Андрю Феъсървис (когото впрочем господин Джарви не можеше да търпи) счете за нужно да търси причината за това, че на един от конете му падна подковата, в лошото влияние на обединението с Англия, той си навлече остро порицание от страна на господин Джарви.
— Я недей дрънка глупости, сър! Такива лоши езици като твоя създават вражди между хората и народите. И най-доброто нещо на земята би могло да бъде и по-добро и това важи и за обединението. Никой не беше такъв противник на обединението както жителите на Глазгоу с техните въстания и бунтове, но всяко зло за добро! Нека всеки се оправя, както може. Аз казвам: „Нека Глазгоу процъфтява!“, както е изписано мъдро и красиво като мото на герба на града. Я ми кажи, от времето, когато свети Мънгоу ловял херинги в река Клайд, та до днес, кое ни е помогнало да процъфтим повече, отколкото търговията със захар и тютюн? Нека ми отговори някой и после нека пак да мърмори против договора, който ни откри пътя за търговия на запад.
Андрю Феъсървис съвсем не беше съгласен с тези утилитарни доводи и даже се осмели да протестира сърдито, че не било кой знае каква печалба, дето шотландските закони се правели в Англия, и че той не би позволил да се откажат от шотландския парламент и да изпратят короната, меча и скиптъра и Монс Мег165 да ги пазят онези сипаничави англичани в лондонската кула, па макар и да му дадат всички варели с херинги в Глазгоу и всички сандъци с тютюн. Какво ли биха казали сър Уилям Уолъс и старият Дейвид Линдзи за това обединение и за тези, дето го сключиха?
Докато убивахме времето си с подобни спорове, пътят, по който се движехме, беше станал пуст, открит и все по-еднообразен, щом се отдалечихме на една-две мили от Глазгоу. Огромни безнадеждно голи поля се простираха на всички страни, някъде равни и с разпръснати по тях блата, на места покрити с измамлива зеленина, на места с черен торф, другаде те пълзяха нагоре по огромни стръмнини, на които липсваше красотата и симетрията на хълмовете, макар че бяха още по-трудни за изкачване от истински хълмове. Нито дървета, нито храсти нарушаваха еднообразието на тази местност, покрита с кафявочервен саван, който говореше за пълно безплодие. Самият пирен беше от този изроден вид, който почти не дава цвят, и доколкото знам, представлява най-грубото и тънко одеяние, с което може да бъде облечена майката земя. Не виждахме нищо живо освен няколко самотни овце с особен червен, синкав или оранжев цвят. Черният цвят обаче преобладаваше по главите и краката им. Дори птиците сякаш отбягваха тези пусти места, от които беше лесно да се махнат. Чух само монотонния и тъжен вик на калугерицата и бекаса.
Но когато обядвахме към пладне в една мизерна пивница, имахме щастието да открием, че тези досадни, пискливи блатни птици не са единствените обитатели на тези места. Стопанката ни каза, че за наш късмет стопанинът и бил ходил на лов по баирите и ние можехме да си похапнем от неговия лов — задушени яребици, които отлично попълниха менюто от овче сирене, сушена треска и овесен хляб — всичко, което пивницата можеше да предложи. Малко лоша, евтина бира и чашка отлична ракия допълниха обеда ни. И тъй като междувременно конете ни бяха изяли зобта си, ние пак потеглихме с пресни сили.
Необходима ми беше всичката енергия, която може да даде един добър обед, за да се боря с подтиснатостта, която неусетно ме обземаше при мисълта колко несигурен е резултатът от пътешествието ми и колко безрадостни са местата, през които ме водеше то. Пътят ставаше още по-пуст и див от този, който бяхме изминали сутринта. Все по-рядко се срещаха бедните колиби, единствените човешки жилища тук. И най-после, когато започнахме да се изкачваме по една непрекъсната хълмиста местност, те съвсем изчезнаха. Въображението ми намираше известна храна само когато някой завой на пътя откриваше наляво частичен изглед към струпани тъмносини планини, които сигурно криеха в дебрите си местности също тъй диви, но вероятно много по-интересни от тези, през които минавахме сега. Върховете на тази планинска преграда бяха толкова фантастично разнообразни, колкото хълмовете, които виждаме надясно, бяха скучни и грозни. Докато гледах този алпийски пейзаж, аз копнеех да изследвам дебрите му, макар и с цената на труд и опасности, както морякът, уморен от непоносимото еднообразие на продължително затишие, копнее за опасностите и възбудата на сражение или буря. Задавах различни въпроси на моя приятел господин Джарви относно имената и положението на тези забележителни планини; но по този въпрос той не знаеше
