много или не желаеше да говори.
— Това са планините на Горна Шотландия, да, планините на Горна Шотландия. Достатъчно ще ги гледате и ще слушате за тях, докато се върнете пак на пазара в Глазгоу. Не обичам да ги гледам — колкото пъти ги зърна, тръпки ме побиват. Не от страх, не, а само от мъка за бедните, невежи, гладни хора, дето живеят там. Но да не говорим повече за това — не е хубаво да се говори за жителите на Горна Шотландия толкова близо до границата. Много честни хора не биха посмели да дойдат дотук, преди да са си направили завещанието. На Мати хич не й се щеше да тръгвам и много се страхуваше глупавото момиче. Но човек толкова често вижда жена да плаче, колкото гъска да ходи боса.
Опитах се след това да наведа разговора към характера и историята на човека, когото отивахме да посетим. Но по този въпрос господин Джарви се показа съвсем недостъпен, може би отчасти поради присъствието на господин Андрю Феъсървис, който яздеше тъй близо до нас, че ушите му не можеха да не доловят всяка дума, която казвахме, а езикът му си присвояваше правото да се намесва в разговора ни при всеки удобен случай. С това той често си навличаше упреците на господин Джарви.
— Стой по-назад, сър, както ти подобава — каза съветникът, когато Андрю се приближи към нас, за да чуе отговора на един мой въпрос относно Камбел. — Ще ти се все напред да се буташ. Този човек е като жабата, дето не си знае гьола. Що се отнася до вашия въпрос, господин Озбълдистън, сега, когато този тип не може да ни чуе, ще ви кажа, че вие имате право да питате, а пък аз имам право да ви отговоря, или не. Не мога да кажа много добри работи за бедния Роб. А лошо не искам да приказвам за него, едно, че ми е братовчед, второ, че приближаваме към неговите места и де да знам, зад всеки храст може да се крие някой от неговите хора. Слушайте съвета ми — колкото по-малко приказваме за него или за това къде отиваме и защо отиваме, повече изгледи има да успеем. Защото може и да попаднем на някои негови врагове, такива има много, но шапката му е още на главата. А може и някога да му видят сметката на Роб, рано или късно — на всяка лисица й одират един път кожата.
— Разбира се — казах аз, — винаги ще се водя от вашия опит.
— Така, господин Озбълдистън, така. Но аз трябва да поприказвам и на този дърдорко, защото децата и глупците разправят на пазара всичко, което чуят край огнището. Хей, чуваш ли, Андрю — как те викат — Феъсървис!
Андрю, който след последното скарване беше изостанал доста назад, не благоволи да отговори.
— Андрю, разбойнико! — повтори господин Джарви. — Тук, сър, тук.
— Тук се вика на куче — каза Андрю нацупен, като се приближи.
— Ще ти платя аз като на куче, ако не слушаш какво ти приказвам. Ние отиваме за малко в Горна Шотландия…
— Тъй си и мислех — каза Андрю.
— Млък, мошеник такъв! Слушай какво ти приказвам. Отиваме за малко в Горна Шотландия…
— Туй вече ми казахте — отговори непоправимият Андрю.
— Ще ти строша главата — каза съветникът, кипвайки, — ако не мълчиш.
— Който много мълчи — каза Андрю, — лиги му потичат от устата.
Беше необходимо да се намеся и аз. Заповядах строго на Андрю да мълчи или да му мисли.
— Ще мълча — каза Андрю. — Безпрекословно ще се подчинявам на законните ви заповеди. Бедната ми майка обичаше да ми казва:
Затова и двамата можете да приказвате, колкото щете.
Господин Джарви се възползува от млъкването на Андрю след горната пословица, за да му даде нужните напътствия.
— Слушай, сър, може да ти струва живота (той, разбира се, не струва бог знае колко), а може да ни струва живота и на нас двамата, ако не послушаш това, което ще ти кажа. В хана, където отиваме и дето може би ще трябва да пренощуваме, отсядат хора от всякакви кланове и родове — и от Горна, и от Долна Шотландия. И понякога между тях ще видиш повече голи ками, отколкото отворени библии. Да не си навираш носа, нито да предизвикаш някого с дългия си език, ами да си траеш и да оставиш всеки петел сам да си се бори.
— На мен сте седнали да ми ги разправяте — каза Андрю презрително, — като че ли не съм виждал никога човек от Горна Шотландия и не знам как да се оправим с тях! Никой не може да се оправи с тях като мен — аз съм купувал и продавал с тях, с тях съм ял и пил…
— Ами бил ли си се някога с тях? — запита господин Джарви.
— Не-е — отговори Андрю, — не съм толкова глупав. Не ми подобава на мене, артист и учен в занаята си, да се бия с разни простаци, дето не знаят нито едно име на билка или цвете по шотландски, па камо ли по латински.
— Тогава — каза господин Джарви, — ако можеш да си държиш езика зад зъбите и ушите на главата си (защото можеш и да ги изгубиш някъде, каквито са нахални), заповядвам ти да не казваш нито една излишна дума за добро или за лошо на никого, когото срещнем в селото. И особено да запомниш, че не бива да раздрънкваш, името на господаря си и моето и да разправяш, че аз съм господин съветникът Никъл Джарви от Солни пазар, син на достойния черковен настоятел, Никъл Джарви, за когото всички са чували; и че това е господин Франк Озбълдистън, син на директора на голямата фирма „Озбълдистън и Трешъм“ от лондонското Сити.
— Достатъчно — каза Андрю, — достатъчно. Защо ще ходя да раздрънквам имената ви? Мисля, че си имам много по-важни работи за разправяне.
— Тъкмо от тези важни работи се страхувам аз, бъбрива гъско. Не бива да говориш нищо, ни добро, ни лошо, освен най-необходимото.
— Ако мислите — каза Андрю обиден, — че не мога да говоря като всички хора, платете ми надницата и дневните и аз ще се върна в Глазгоу. Няма много да скърбя, като се разделим, както казала старата кобила на счупената каруца.
Като видях, че опърничавостта на Андрю пак застрашава да ми причини неприятности, бях принуден да му обясня, че може да си върви, ако иска, но че в такъв случай няма да му платя нито петак за миналите му услуги. Този довод ad crumenam166, както го наричат шегобийците, тежи пред повечето хора и Андрю в този пункт съвсем не претендираше, че се различава от тях. Той веднага си прибра рогата, както се изрази съветникът, и заяви, че няма никакво намерение да ме сърди и че е решен да се подчинява на всичките ми заповеди, каквито и да са те.
След като по този начин се възстанови хармонията в малката ни компания, ние продължихме нататък. Пътят ни, който шест-седем английски мили беше все нанагорен, сега продължи още шест-седем мили по нанадолнище през една местност, която не беше нито плодородна, нито по-интересна от предишната, освен там, където в далечината се появяваше някой огромен планински връх. Продължихме да яздим, без да спираме; и когато падна нощ и обви в мрак пустошта, през която пътувахме, разбрах от господин Джарви, че все още сме на три мили и нещо от мястото, където трябваше да пренощуваме.
Глава XXVIII
