гола сабя, той дръпна един-два пъти дръжката на меча си, както го наричаше; но виждайки, че не му се ще да излезе от ножницата си, в която беше ръждясал от дълги години, той грабна вместо него нажеженото черясло от плуг, което бяха използували вместо ръжен ада разбутват огъня, и го размаха така енергично, че при първия замах подпали наметалото на планинеца и го принуди да стои на почтено разстояние, докато го угаси. Андрю, напротив, който трябваше да излезе срещу бореца от Долна Шотландия, за съжаление беше изчезнал още при започването на боя. Противникът му обаче галантно се оттегли от участие в схватката с думите: „Да се борим честно, да се борим честно!“ И така ние започнахме срещата при равни условия, що се отнася до брой. Моята цел беше, ако е възможно, да отнема оръжието на противника си. Но аз не можех да се приближа към него от страх пред късата кама, която държеше в лявата си ръка и с която парираше ударите на рапирата ми. Междувременно съветникът въпреки успеха на първото си нападение се намираше в доста затруднено положение. Тежестта на оръжието му, собствената му дебелина, кипналият му гняв бързо изчерпаха силите и дъха му и той беше останал почти на произвола на противника си, когато спящият планинец скочи от пода, където лежеше, с гола сабя и щит в ръка и се хвърли между затруднения съветник и противника му, като извика:
— Ял съм хляба на общината в Глазгоу и да не съм човек, ако не се бия за съветника Джарви в село Абърфойл — де да видим!
И подкрепяйки думите с дела, този неочакван помощник размаха сабя над главата на високия си съотечественик, който отвърна на ударите му с лихвите. Но тъй като и двамата носеха кръгли дървени щитове, наковани с пиринчени гвоздеи и покрити с кожа, с които лесно парираха ударите си, борбата им беше придружена с много повече шум и дрънкане, отколкото със сериозна опасност от нараняване. Изобщо в цялата схватка имаше по-скоро голяма доза перчене, отколкото истинско желание да ни сторят нещо лошо, тъй като господинът от Долна Шотландия, който, както вече споменах, беше останал настрана поради липса на противник в началото на схватката, сега счете за нужно да играе ролята на помирител.
— Стига толкоз, стига толкоз! Достатъчно, достатъчно! Непознатите господа вече доказаха, че са хора на честта и ни дадоха достатъчно удовлетворение. Аз държа на честта си не по-малко от всеки друг, но ненавиждам излишното проливане на кръв.
Разбира се, и аз не исках да продължавам борбата, противникът ми изглеждаше също склонен да сложи сабята в ножницата, съветникът едва си поемаше дъх и можеше да бъде считан вече за излязъл извън строя, а нашите двама борци със саби и щитове се отказаха от боя със същото безразличие, с което го бяха започнали.
— А сега — каза достопочтеният господин, който беше играл ролата на посредник — нека да си пийнем приятелски като почтени хора. В хана има място за всички. Аз предлагам този симпатичен господинчо, който изглежда доста задъхан от борбата, да поръча една кана ракия, аз ще платя още една в знак на помирение и да си пийнем като братя.
— Ами кой ще ми плати хубавото новичко наметало — каза по-едрият горношотландец — с тази дупка от изгорено, колкото да пъхнеш вътре цяла зелка? Де се е чуло и видяло свестен човек да се бие с главня?
— Не се тревожете — каза съветникът, който вече си беше поел дъха и беше склонен хем да се наслади на удоволствието от смелото си държане, хем да избегне необходимостта пак да прибяга до подобно тежко и съмнително средство за защита. — Щом съм счупил глава, сам трябва да намеря и пластир. Ще имате ново наметало, и то най-хубавото, с цветовете на собствения ви клан. Само ми кажете къде да ви го изпратя от Глазгоу.
— Няма защо да ви казвам от кой съм клан — от царски клан съм аз, както всички знаят — каза горношотландецът, — но можете да вземете едно парченце от наметалото за модел — фу, мирише на опърлена овнешка глава! А един господин, мой братовчед, дето носи яйца от Гленкроу, ще дойде да го вземе по Архангеловден, ако ми кажете къде живеете. Но, уважаеми господине, когато друг път се биете, от уважение към противника си бийте се със сабя, щом носите сабя, а не с черясло и главня като някой див индианец.
— Бога ми! — отвърна съветникът. — Всеки гледа да се оправи, както може. Та сабята ми не е излизала от ножницата от битката при Ботуелския мост, когато покойният ми баща я е носил. Пък и тогаз не знам дали е влязла в работа, защото сражението било май твърде кратко. Както и да е, сега е тъй залепнала за ножницата, че не мога да я мръдна, и затуй грабнах първото нещо, с което можех да се бия. Май ми се чини, че ми е минало времето за бой, макар че не обичам да понасям обиди. Но къде е доброто момче, което тъй смело се би за мене? Ще го почерпя една ракия. Да не съм човек, ако не го почерпя една ракия!
Защитника, когото той потърси, обаче го нямаше. Той се беше измъкнал навън, без да го забележи съветникът, веднага щом свърши борбата, но аз бях успял да открия по грубите му черти и рошавата му червена коса, че това е нашият познайник Дугъл, избягалият ключар на затвора в Глазгоу. Съобщих тихичко това откритие на съветника, който отговори също така тихо:
— Да, да, виждам, че оня наш познат имаше право — наистина има проблясъци на здрав разум у този Дугъл. Трябва да помисля и да видя с какво мога да му помогна.
С тези думи той седна и като си пое един-два пъти дълбоко дъх, извика на ханджийката:
— Стопанке, сега като знам вече, че не ми е продупчен коремът, както лесно можеше да се случи в твоя хан, мисля, че не е зле да го понапълня с нещо.
Жената, която беше станала от любезна по-любезна, щом бе преминала бурята, веднага обеща да ни приготви нещо вкусничко за вечеря. Наистина нищо не ми направи толкова силно впечатление в цялата тази история, както пълното спокойствие, с което тя и цялото й домочадие бяха наблюдавали станалите войнствени сблъсквания. Бяхме чули само добрата стопанка да вика на някой от помощниците си: „Пази вратата, пази вратата! Трепете ги, ако щете, ама никой да не излиза, докато не плати сметката!“ А що се отнася до тези, дето спяха в леговищата край стената, които служеха на семейството за кревати, те само попривдигнаха голите си тела, за да гледат схватката, и викаха „ох, ох“ с глас, подходящ за съответния им пол и възраст, и, струва ми се, пак заспаха дълбоко още преди да приберем сабите в ножниците.
Сега обаче ханджийката се засуети да пригласи ядене и за моя изненада започна да ни готви в един тиган вкусно ястие от кълцано месо от дивеч, така добре докарано, че можеше да задоволи не само гладни хора, но и истински гастрономи. Междувременно на масата бе сложена ракията, срещу която горношотландците не направиха никакво възражение въпреки особеното им предпочитание към родните им напитки. След като всички бяхме изпили първата чашка, господинът от Долна Шотландия пожела да узнае професиите ни и целта на нашето пътуване…
— Ние сме обикновени глазгоучани, ваша милост — каза съветникът с престорена скромност, — и пътуваме за Стърлинг да приберем едни пари, дето имаме да ги вземаме.
Бях достатъчно глупав да се почувствувам малко засегнат от скромното положение, което той счете за нужно да ни припише; но аз си спомних обещанието си да мълча и да оставя съветника да урежда работите, както той намери за добре. И наистина, Уил, като си помислих, че не само бях завлякъл добрия човек далеч от дома му, което само по себе си беше не малко затруднение за него, ако можех да съдя по изражението на болка и неохота, което се изписваше по лицето му, колчем седнеше или станеше, ами и дето едва не бях станал причина да рискува живота си, не можех да откажа да му направя това малко удоволствие. Този, който говореше от името на цялата компания, повтори думите му, презрително изсумтявайки, през носа си:
— На вас глазгоуските търговци само туй ви е работата — да ходите от единия край на Шотландия до другия и да тормозите честните хора като мен, дето случайно са малко изостанали с плащането.
— Ако всичките ни длъжници бяха такива честни хора, какъвто мисля, че сте вие, Гарсхатахин — отвърна съветникът, — бога ми, нямаше да си даваме този труд, защото те сами щяха да дойдат да ни потърсят.
— А? Какво! Как? — извика човекът, към когото се беше обърнал. — Заклевам се в хляба, от който живея (без да забравям и говеждото, и ракията), че това е моят стар приятел Никъл Джарви, най-добрият човек, който някога е давал пари назаем на затруднен джентълмен. Да не би да идвате при мене, а? Да не би да идвате в Ендрик при Гарсхатахин?
— Честна дума, не, господин Галбрейт — отвърна съветникът. — По друга работа съм тръгнал. Ала мислех, че ще кажете, че съм дошъл да си търся годишния наем, дето ми дължите за онова парче земя, което ми се пада по наследство.
