са господата от Горна Шотландия, с които трябваше да се, срещна тук?
Те потвърдиха това и поканиха офицера да пийне нещо, но той отказа.
— Доста съм закъснял, господа, и искам да наваксам изгубеното време. Имам нареждане да потърся и арестувам две лица, провинени в предателски деяния.
— От тази работа ние си измиваме ръцете — каза Инвърашалъх. — Аз съм дошъл тука с моите хора да се бия срещу червения Макгрегър, който уби седмия ми братовчед Дънкан Макларън в Инвърненти.177 Не искам да закачам почтени хора, дето си пътуват из страната по своя работа.
— Нито пък аз — каза Ивърах.
Майор Галбрейт поде въпроса по-тържествено и като хлъцна, преди да започне речта си, каза следното:
— Няма да кажа нищо против крал Джордж, капитане, защото така се е случило, че служа под негово име. Ама ако една служба е добра, то не значи пък, че друга е лоша… Някои хора смятат, че Джеймс не е по-лошо име от Джордж. Имаме крал, който си е крал, и друг един, който по право би трябвало да бъде крал, и аз казвам, че един честен човек може и трябва да бъде верен и на двамата. Но в този случай съм на мнението на господин поручика, както подобава на офицер от войската и на подпоручик. Губене на време е да се приказва за предателство и прочие — колкото по-малко приказки, толкова по-малко беля.
— Много съжалявам като виждам как сте си използували времето — отвърна английският офицер, и наистина разсъжденията на почтения господин твърде ясно показваха, че си е сръбнал.
— Бих желал, сър, да го бяхте използували другояче при този тъй важен случай. Бих ви препоръчал да се помъчите да поспите един час. Тези господа от вашата група ли са? — запита той, поглеждайки съветника и мен, които, заети с вечерята си, не бяхме обърнали много внимание на офицера, когато той влезе.
— Пътници, сър — каза Галбрейт, — почтени пътници по суша и по море, както се казва в молитвеника.
— Нарежданията ми — каза капитанът, като взе една борина, за да ни огледа по-добре — са да арестувам един възрастен и един млад човек и струва ми се, че тези господа отговарят на това описание.
— Внимавайте какво приказвате, сър — каза господин Джарви, — че нито червената ви куртка, нито гайтанлията ви шапка няма да ви запазят, ако си позволите да ме обидите. Ще ви дам под съд за клевета и неправилно задържане — аз съм свободен гражданин и съдия от Глазгоу. Името ми е Никъл Джарви, също като на баща ми. Аз съм градски съветник, благодаря за честта, а баща ми беше черковен настоятел.
— Стрелян заек беше той — каза майор Галбрейт — и се би против краля при Ботуелския мост.
— Той си плащаше, каквото дължеше и каквото купуваше, господин Галбрейт — каза съветникът — и беше по-честен човек от вас.
— Нямам време да се занимавам с тези работи — каза офицерът. — Аз трябва непременно да ви задържа, господа, освен ако можете да представите някаква сигурна гаранция, че сте верни поданици на краля.
— Искам да ме заведете пред някой представител на гражданското правосъдие — рече съветникът, — при шерифа или областния съдия. Не съм длъжен да отговарям на всеки червенодрешко, който пожелае да ме разпитва.
— Е, добре, сър, аз знам как да се оправя с вас, ако откажете да говорите. А вие, сър (обръщайки се към мен), как се казвате?
— Франсис Озбълдистън, сър.
— Как! Син на сър Хилдебранд Озбълдистън от Нортъмбърланд?
— Не, сър — намеси се съветникът, — син на известния Уилям Озбълдистън от фирмата „Озбълдистън и Трешъм“ на Крейн Али в Лондон.
— Боя се, сър — каза офицерът, — че името ви засилва подозренията против вас и ме принуждава да ви помоля да ми предадете, каквито документи носите.
Забелязах, че горношотландците се спогледаха разтревожени при това предложение.
— Нямам никакви документи за предаване — отвърнах аз.
Офицерът заповяда да ме обезоръжат и претърсят. Би било лудост да се съпротивлявам. Затова аз предадох оръжието си и се оставих да ме претърсят, което направиха със всичката вежливост, която е възможна при подобен случай. Не намериха нищо освен бележката, която бях получил тази нощ от ръката на ханджийката.
— Това не е, което очаквах — каза офицерът, — но ни дава достатъчно добър повод да ви арестуваме. Откривам, че сте в писмена връзка с обявения извън законите разбойник Робърт Макгрегър Камбел, който от толкова време тормози тази област. Как ще обясните това?
— Шпиони на Роб! — каза Инвърашалъх. — Няма да направим зле да ги обесим на първото дърво.
— Ние сме тръгнали да потърсим някои наши вещи — каза съветникът, — които по една случайност са попаднали в негови ръце. Надявам се, че няма закон, който да забранява на хората да си търсят своето, нали?
— Как попадна у вас това писмо? — каза офицерът, обръщайки се към мен.
Не можех и да помисля да издам бедната жена, която ми го беше предала, затова замълчах.
— Ти знаеш ли нещо по тази работа? — каза офицерът, поглеждайки Андрю, чиито зъби тракаха като кастанети след заплахите на планинеца.
— Да, да, знам всичко. Един селянин от Горна Шотландия даде писмото на онази устатница ханджийката. Заклевам се, че господарят ми нищо не знае за това. Но той иска да ходи в планините и да приказва с Роб. Ох, сър, голямо добро ще направите, ако изпратите някой от вашите войници да го придружат обратно до Глазгоу, ще не ще. А пък господин Джарви можете да задържите, колкото искате. Той може да плати всякаква глоба, която му наложите, също и господарят ми — а пък аз съм беден градинар, когото не си струва да разпитвате.
— Мисля — каза офицерът, — че най-добре ще бъде да изпратя тези лица под охрана в гарнизона. Те, изглежда, са в пряка връзка с неприятеля и аз не мога да поема отговорност да ги оставя на свобода. Господа, считайте се арестувани. Щом се зазори, ще ви изпратя на сигурно място. Ако сте такива, каквито твърдите, че сте, това скоро ще се разбере и няма много да пострадате, че сме ви забавили един-два дни. Не мога да слушам никакви възражения — продължи той, като обърна гръб на съветника, който отвори уста да каже нещо, — службата не ми позволява да си губя времето с празни спорове.
— Добре, добре, сър — каза съветникът, — нека върви сега по ваша гайда; ама да видим дали няма да ви накарам скоро да запеете друга песен.
Последва някакъв тревожен разговор между мъжете от Горна Шотландия и офицера, но той се водеше толкова тихо, че не можах да разбера смисъла. Щом свърши разговорът, те излязоха от къщата. Когато си отидоха, съветникът каза:
— Тези шотландци са от западните склонове и не са по-честни от съседите си, ако е вярно това, дето приказват хората, и все пак виждате, че са ги довели откъм Аргайлшър да воюват срещу бедния Роб заради някаква стара вражда с него и фамилията му. Тук са и Грейъмовци, и Бюканъновци, и благородниците от Ленъкс — всичките строени на коне. Враждата им е добре известна — и аз не ги обвинявам, кой обича да му се губят говедата? А войниците, горкичките, повели са ги от гарнизона, без да ги питат. Бедният Робии ще си има доста работа, когато се покаже слънцето зад баирите. Ех, не е редно един съдия да иска нещо, което е против закона, ама да си призная, хич няма да съжалявам, ако чуя, че Роб ги е наредил хубавичко.
Глава XXX
