невинност, или на някаква упорита решителност.
— Ако господата търсят Червенокосия Грегърах — каза той, — разбира се, че не могат да очакват да го намерят, без да се изложат поне мъничко на опасност.
Точно когато планинецът изрече тези думи, ефрейторът, който командуваше авангарда, спря и прати един от хората си да каже на капитана, че пътят отпред е зает от горношотландци, разположени на едно особено трудно за преминаване място. Почти в същата минута дойде един войник от ариергарда да съобщи, че чули звук от гайди откъм гората, през която току-що бяхме минали. Капитан Торнтън, делови и храбър мъж, веднага реши да пробие напред, без да чака да бъде нападнат изотзад, и като увери войниците си, че гайдите, които бяха чули, са на дружелюбно настроени планинци, които се приближават да им помогнат, той им обясни колко е важно да продължат напред и да хванат Роб Рой, ако е възможно, преди тези подкрепления да дойдат и да делят с тях честта, както и наградата, обещана за главата на прочутия разбойник. Той заповяда ариергардът да се приближи към центъра, а центърът към авангарда, така че да се удвоят на ширина колоните и да заемат цялата достъпна част от пътя. Дугъл, на когото каза шепнешком: „Ти, куче, ако си ме измамил, ще те убия!“, бе поставен в средата между двама гренадири, на които бе заповядано да го застрелят, ако се опита да избяга. Ние също бяхме поставени в средата, тъй като се смяташе, че там е най-безопасно, и капитан Торнтън, поемайки пиката си от войника, който я носеше, застана начело на малката войскова част и даде заповед за настъпление.
Групата тръгна с твърдостта на английски войници, не обаче и Андрю Феъсървис, който беше изгубил и ума и дума от страх; нито пък, да си кажа правичката, съветникът и аз, които макар и да не бяхме толкова изплашени, все пак не можехме да изложим живота си със стоическо безразличие заради една вражда, с която нямахме нищо общо. Но нито имахме време да възразяваме, нито пък имаше някакъв смисъл.
Приближихме се на около двадесет метра до мястото, където авангардът беше забелязал някакъв неприятел. Беше един от тези носове, които се вдават в езерото и около които обикновено пътят заобикаляше, както описах по-горе. Тук обаче пътеката, вместо да продължава близо до брега, се изкачваше с един-два остри зигзага по стръмния склон на една сива скала, която иначе би била съвсем непристъпна. На върха на скалата, до която се стигаше по една съвсем неравна, тясна и опасна пътечка, ефрейторът твърдеше, че е видял кепетата и дългите цеви на пушките на няколко планинци, очевидно скрити сред високата трева и храсталак, които увенчаваха възвишението. Капитан Торнтън заповяда да се придвижи напред с три колони и да изкара от прикритието им лежащите в засада, а самият той продължи с останалите войници с по-бавен, но равномерен ход. Готвеното от него нападение бе спряно от неочакваното появяване на една жена на върха на скалата.
— Спрете! — каза тя със заповеднически тон. — И ми кажете какво търсите в страната на Макгрегър!
Рядко съм виждал по-прекрасна и по-внушителна фигура от тази жена. Тя може би беше над четиридесет години и лицето й някога трябва да се е отличавало с внушителна красота; но сега то носеше тежките следи на един живот, прекаран на открито при всякакво време и може би на разрушителното влияние на скръб и страдание, и чертите бяха само силни, остри и изразителни. Тя носеше шала си не преметнат около главата и раменете, както го носят шотландките, а увит около тялото като в носията на войниците от Горна Шотландия. Носеше мъжка шапка с перо, гол меч в ръка и чифт пищови на пояса си.
— Това е Хелън Камбел — каза съветникът с изплашен шепот — и, скоро ще има между нас счупени глави.
— Какво търсите тук? — потита тя отново капитан Торнтън, който сам се беше доближил да види какво става.
— Търсим обявения извън законите Роб Рой Макгрегър Камбел — отговори офицерът — и не воюваме с жени. Затова не оказвайте излишна съпротива на кралските войски и можете да бъдете сигурни, че ще се отнесем добре с вас.
— Да — отвърна амазонката, — познавам аз вашата милост. Вие не сте ми оставили нито име, нито слава. Костите на майка ми ще се отдръпнат в гроба, когато положат моите при тях. Вие не сте оставили на мене и семейството ми ни дом, ни имот, ни одър и завивка, ни говеда да ни хранят, ни овце да ни обличат. Вие ни взехте всичко — всичко! Взехте ни дори името на нашите прадеди, сега идвате да ни вземете и живота!
— Не искам живота на никого — отговори капитанът. — Аз изпълнявам само заповеди. Ако сте сама, добра жено, няма от какво да се боите. Но ако има с вас някои, които биха били така безразсъдни да ни окажат безсмислена съпротива, тяхната кръв ще лежи на собствената им съвест. Напред, сержанте!
— Ходом марш! — каза подофицерът. — Ура, момчета, за главата на Роб Рой и кесия със злато!
Той се затича напред, последван от шестима войници; но когато стигна до първия завой на стръмната пътека, проблеснаха десетина пушки от различни места на прохода и изгърмяха бързо с внимателен прицел. Сержантът, пронизан през тялото, все още се мъчеше да се покатери нагоре, като се хващаше с ръце за скалата, но след едно отчаяно усилие ръцете му се отпуснаха и той падна, търкаляйки се по каменистия склон, в езерото, където загина. От войниците паднаха трима, убити или ранени, останалите се върнаха при другите, с по-леки или по-тежки рани.
— Гренадири, напред! — изкомандува капитан Торнтън.
Не трябва да забравяте, че по онова време този род войници наистина носеха разрушителното оръжие181, от което произлиза името им. Четиримата гренадири тръгнаха напред. Офицерът заповяда на останалите от групата да бъдат готови да им помогнат, а на нас каза само: „Погрижете се за безопасността си, господа.“ После бързо изкомандува гренадирите: „Отворете си кесиите с барут — хванете гранатите — запалете кибрита — нападайте!“.
Всички настъпиха с вик начело с капитан Торнтън: гренадирите бяха готови да хвърлят гранатите сред храстите, където беше засадата, а мускетарите да им помогната с незабавен пристъп. Дугъл; забравен при раздвижването на войските, благоразумно пропълзя в храсталака над тази част от пътя, където бяхме спрели най-напред, и се изкачи по него с пъргавината на дива котка. Аз последвах примера му, като си помислих инстинктивно, че огънят на планинците ще се насочи по открития път. Катерих се нагоре, докато не ми остана дъх, защото — не се срамувам да призная — непрекъснатият чест огън, при който всеки изстрел се умножаваше хилядократно от ехото, съскането на запалените фитили на гранатите и избухването им, примесени с войнишко „ура“ и с виковете и крясъците на планинските им противници, окриляше желанието ми да стигна до някое безопасно място. Скоро изкачването стана толкова трудно, че аз видях, че не мога да стигна Дугъл, който се мяташе от скала на скала и от дънер на дънер с лекотата на катерица, и затова спрях и погледнах надолу да видя какво става с другите ми спътници. И двамата се бяха спрели в твърде неудобно положение.
Съветникът, когото страхът за момента беше направил доста пъргав, се беше изкачил на около двадесет стъпки от пътеката, но тук кракът му се подхлъзнал, когато се мъчел да прескочи от един камък на друг, и той сигурно щял да отиде на оня свят при баща си, черковния настоятел, чиито думи и дела така обичаше да цитира, ако един клон от глог не беше закачил полите на палтото му така, че той беше увиснал във въздуха, люлеейки се като табелата с изображението на златното руно над вратата на един манифактурист на улица Трангейт в родния му град.
Що се отнася до Андрю Феъсървис, той беше напреднал по-успешно, и бе стигнал върха на една гола скала, която се издигаше в гората и го излагаше — или поне той така си мислеше — на всички опасности на близката схватка и която същевременно беше тъй стръмна и недостъпна, че той не смееше да мръдне ни напред, ни назад. Подскачайки нагоре-надолу по тясната повърхност на скалата като панаирджийски палячо, той ревеше за пощада ту на гелски, ту на английски, според това на коя страна се накланяха везните на победата. Но единственият отговор бяха пъшканията на съветника, измъчван не само от страх, но и от неудобството на позата, в която се бе озовал, увиснал за рибиците.
Като видях опасното положение на съветника, първата ми мисъл беше да се опитам да му помогна; но това беше невъзможно без съдействието на Андрю, комуто нито знаци, нито молби и заповеди не можеха да вдъхнат кураж да се опита да слезе от недостъпната си скала, от която, подобно на някой неопитен и противен министър, негоден да се измъкне от висотата, до която се е добрал в главозамайването си, той продължаваше да се моли жално за милост, без никой да го чува, и да подскача насам-натам, гърчейки тялото си по най-причудлив начин, за да избегне куршумите, които си въобразяваше, че свистят наоколо
