задушна атмосфера на планинската колиба в свежия аромат на сутрешния въздух и великолепните лъчи на изгряващото слънце, които блестяха изпод свод от виолетови и златни облаци върху един пейзаж, чиято романтичност и красота надминаваха всичко, което бяха виждали някога очите ми. Наляво се простираше долината, по която криволичеше на изток река Форт край красивия самотен хълм с неговия венец от гори. Надясно, сред гъсталаци, могили и чукари, се намираше широко планинско езеро, чиято повърхност полъхът на утринния вятър къдреше на малки вълнички, всяка от които блещукаше на слънчевите лъчи. Това прелестно езеро беше заобиколено с високи скали и хълмове, на които се полюляваха естествени гори от брези и дъб; листата им, които шумоляха на вятъра и проблясваха на слънцето, придаваха живот и бодрост на дълбоката самота. Като че ли само човекът заемаше принизено положение в този пейзаж, където цялата природа беше някак възвишена. Двадесетината жалки малки бараки, както ги нарече съветникът, които образуваха селцето Абърфойл, бяха направени от отделни камъни, скрепени с глина вместо с хоросан, и покрити с торф, сложен как да е върху греди от неодялани брези и дъбове от близките гори. Покривите се свеждаха така ниско до земята, че Андрю забеляза, че предишната нощ бихме могли спокойно да минем над селото, без да го открием, освен ако не пропаднеше кракът на някой от конете ни в някой покрив.
Както можахме да видим, колкото и мизерна да беше къщата на госпожа Макалпайн, все пак тя беше далеч най-хубавата в селото. И струва ми се, ако описанието ми би възбудило любопитството ви да отидете да я Видите, едва ли ще намерите някакво подобрение в нея и сега, тъй като шотландците не са хора, които бързо приемат новото, па макар и да е за добро179.
Шумът при нашето тръгване разбуди обитателите на тези жалки колиби и докато нашата група от дванадесетина конници се строяваше, преди да потегли, много грозни старици ни оглеждаха през открехнатите врати на къщичките си. Когато тези бабички подаваха побелелите си главички; отчасти покрити с плътно прилепнали плетени бонета над набръчканите им чела, и размахваха дългите си кокалести ръце, свиваха рамене и си разменяха полугласно по някоя дума на гелски, във въображението ми изплуваха образите на вещиците от „Макбет“ и ми се струваше, че виждам в лицата им злината на сестрите-орисници. И малките деца, които изпълзявяха навън, някои съвсем голи, други как да е покрити с парцали от кариран шотландски плат, пляскаха ръчички и се хилеха срещу английските войници с израз на национална омраза и злоба, съвсем неподходящи за годините им. Направи ми особено впечатление, че нямаше нито мъже, нито момчета на повече от десет-дванадесет години сред жителите на селото, които изглеждаха твърде многобройни за големината му. Това ме накара да си помисля, че вероятно през време на пътуването ни мъжете ще ни покажат по-осезателно омразата си, отколкото намръщените лица и мърморенето на жените и децата.
Едва когато потеглихме, злобата на по-възрастните хора от селото се изрази по-ясно. Последната колона от войници беше вече напуснала селото по една тясна неравна пътека, очертана от шейните, с които местните жители пренасят торф, и която води през горите край долния край на езерото, когато се разнесе писклив звук от женски викове, примесен с детски писъци, дюдюкане на момчета и пляскане на ръце, с което жените от Горна Шотландия подсилват изразите си на гняв или скръб. Попитах Андрю, който беше станал блед като смъртник, какво значи всичко това.
— Страхувам се, че твърде скоро ще разберем какво значи — каза той. — Това значи, че шотландците проклинат и анатемосват войниците и всички, които говорят английски. Чувал съм жени да кълнат и в Англия, и в Шотландия, ама такива зли езици като на тези планински вещици не съм чувал. И такива страшни пожелания да се изколят хората като овци и те да си топят ръцете до лактите в кръвта им, да умрат като Уолтър Къминг от Гайлок180, от когото не останало достатъчно дори да се нахрани едно куче — такива страшни приказки не съм чувал да излизат от човешки уста. Едва ли може да се усъвършенствува дарбата им да кълнат, освен ако излезе самият дявол между тях да ги учи. Най-лошото е, че ни пожелаха да вървим все нагоре по езерото и щели сме да видим на какво ще попаднем.
Като прибавих това, което ми каза Андрю, към онова, което сам бях наблюдавал, не можех да се съмнявам, че се готви някакво нападение срещу нас. Пътят, по който вървяхме, даваше отлични възможности за това. Отначало той лъкатушеше настрана от езерото през блатисти ливади, обрасли с ниски храсталаци, после минаваше през тъмни и гъсти горички, в които лесно можеше да се направи засада само на няколко метра от мястото, където вървяхме. Често пътят ни пресичаха буйни планински потоци, в някои от които войниците затъваха до колене и чието течение беше толкова стремително, че мъжете трябваше да се хващат по двама, по трима, за да устоят на силата му. Макар че не бях твърде добре запознат с военните работи, струваше ми се, че такива полудиви воини, каквито бях чувал, че са горношотландците, можеха много изгодно да нападнат части редовна войска в такъв проход. Здравият разум и острата наблюдателност на съветника го бяха довели до същото заключение, както разбрах от молбите му да говори с капитана, на когото каза приблизително следното:
— Капитане, само да не помислите, че искам нещо от вас — не, не се унижавам аз на такова нещо и заявявам, че ще водя дело за насилие и неправилно арестуване. Но понеже към приятел на крал Джордж и армията му, позволявам си да ви запитам не смятате ли, че можете да изберете по-подходящ момент да тръгнете по тази клисура? Ако търсите Роб Рой, всички знаят, че той води със себе си най-малко сто души, а пък ако доведе и хора от Гленгайл и Гленфилъс и момците от Болкидър, ще видите дявол по пладне. Съветвам ви най-искрено като приятел на краля да се върнете в селото. Защото тези жени в Абърфойл са като гларусите и чайките в Къмриз — разкряскат ли се, винаги идва лошо време.
— Бъдете спокоен, сър — отговори капитан Торнтън. — Аз изпълнявам заповеди. И щом казвате, че сте приятел на крал Джордж, сигурно ще ви е драго да узнаете, че тази банда разбойници, чиито беззакония отдавна тормозят страната, този път няма да избегне мерките, които се вземат да я смажат. Конният ескадрон от местни войски под командата на майор Галбрейт вече е подкрепен от две или повече кавалерийски поделения, които ще заемат всички по-ниски проходи на тази дива страна; триста шотландци под командата на двамата господа, които видяхте в хана, държат горните проходи, а различни други силни части от гарнизона пазят хълмовете и клисурите в различни посоки. Последните ни сведения за роб Рой отговарят на това, което призна този човек, а именно, че като се е видял заобиколен от всички страни, той разпуснал по-голямата част от хората си с цел или да се укрие, или да се измъкне благодарение на това, че по-добре познава проходите.
— Не знам — каза съветникът, — тази сутрин в главата на Гарсхатахин имаше май повече ракия, отколкото мозък. Ако бях на ваше място, капитане, не бих разчитал главно на горношотландците — гарван гарвану око не вади. Те може да враждуват помежду си и от време на време да се мушкат с ками, ама сигурно ще се съюзят срещу по-цивилизованите хора, дето носят панталони на краката си и имат пари в кесията си.
Очевидно тези предупреждения направиха известно впечатление на капитан Торнтън. Той подреди отново колоните си, заповяда на войниците си да заредят пушките и да натъкнат щиковете и постави един авангард и един ариергард от по един подофицер и двама войници със строга заповед да се оглеждат най- внимателно наоколо. Дугъл бе подложен на нов подробен разпит, при който той упорито поддържаше, че всичко, което беше казал по-рано, е самата истина; и когато го упрекнаха, че ни води по такъв съмнителен и опасен път, той отговори с една раздразнителност, която звучеше съвсем естествено:
— Аз не съм направил пътя — ако господата обичат широките пътища, да са си стояли в Глазгоу.
След всичко това ние продължихме.
Макар че пътят ни водеше към езерото, досега той беше така засенчен от дърветата, че само от време на време можехме да видим красивите му води. Но сега пътят изведнъж излезе от гората и залакатуши покрай брега на езерото, така че пред взора ни се разкри цялото огромно водно огледало, което, тъй като ветрецът беше утихнал, отразяваше спокойно и тържествено високите, тъмни, обрасли с изтравниче планини, огромните сиви чукари и дивите брегове, които го ограждат. Тук планините се спускаха така близо до брега и бяха така скалисти и стръмни, че нямаше никаква друга пътека освен тази, по която вървяхме. Над нея бяха надвиснали скали, от които неприятелят би могъл да ни унищожи просто с камъни, без да можем да окажем и най-малка съпротива. Освен това пътят извиваше покрай всеки нос и залив край брега, така че рядко можехме да виждаме на повече от сто метра пред себе си. Командирът ни като че ли се поизплаши от прохода, по който ни беше повел, защото постоянно заповядваше на войниците да бъдат нащрек и заплашваше Дугъл със сигурна смърт, ако случайно се окажеше, че ни води към опасност. Дугъл посрещаше тези заплахи с някакво тъпо безразличие, което можеше да се дължи или на съзнание за
