му.
След няколко минути причината за ужаса му изчезна, тъй като изстрелите, отначало така непрекъснати, сега изведнъж секнаха — сигурен знак, че сражението е свършено. Сега целта ми беше да стигна до някое място, откъдето да мога да видя на коя страна е победата, за да се обърна за помощ към победителите, които (безразлично кои са) вярвах, че няма да оставят бедния съветник да виси, като ковчега на Мохамед, между небето и земята, без да помогнат да го освободят. Най-после, пълзейки на четири крака, успях да стигна на едно място, откъдето се виждаше полесражението. Наистина битката бе свършила и както вече предчувствувах, съдейки по мястото и условията на борбата, тя беше свършила с пораженията на капитан Торнтън. Видях как група планинци обезоръжаваха този офицер и малкото останали войници. Те бяха около дванадесетина мъже, повечето ранени, които, заобиколени от тройно по-многоброен неприятел, лишени от възможност да вървят ни напред, ни назад и изложени на убийствен и точен огън, на който в никакъв случай не биха могли успешно да отговорят, най-после бяха сложили оръжие по заповед на командира си, когато той беше видял, че пътят зад тях бе зает от противника и че с по-нататъшна съпротива само напразно би пожертвувал живота на храбрите си войници. Планинците, които се бяха били от засада, спечелиха евтина победа с един убит и двама ранени от гранатите. Всичко това узнах по-късно. Засега разбрах само общия изход от сражението, като видях английския офицер с обляно в кръв лице, без шапка и оръжие, и войниците му с намусени и унили лица, на които се четеше дълбоката им мъка, обградени от диви войнствени фигури, да понасят онези груби мерки, които законите на войната позволяват на победителя да вземе спрямо победения, за да си осигури безопасността.
Глава XXXI
Изпълнен с тревога, аз се опитах да различа Дугъл между победителите. Не се съмнявах, че той се бе престорил и бе играл тази роля на изменник нарочно, за да закара английския офицер в дефилето. Не можех да не се възхитя на сръчността, с която този невеж и на външен вид полудивак бе прикрил целта си, и на престорената неохота, с която бе оставил малко по малко да изтръгнат от него лъжливите сведения, които навярно от самото начало бе имал за цел да им съобщи. Ясно ми беше, че се излагахме на не малка опасност, като отивахме при победителите, които още ликуваха, зашеметени от победата си, която опетниха с прояви на жестокост, защото те, или по-скоро едни дрипави момчета от Горна Шотландия, които се смесиха с бойците на победителя, промушиха с кама един-двама войници, които не можеха да се надигнат поради раните си. Следователно стигнах до заключението, че ще бъде много опасно да се представим без ничие посредничество. И тъй както Камбел, когото не можех да не отъждествявам с прочутия разбойник Роб Рой, не се мяркаше никъде, реших да търся закрилата на пратеника му Дугъл.
След като се огледах навсякъде безуспешно, най-после се върнах, за да видя дали ще мога да помогна на нещастния си приятел, когато, за голяма моя радост, видях, че господин Джарви вече не виси пред скалата. И макар лицето му да беше цяло посиняло и дрехите му — раздърпани, той седеше невредим под скалата, пред която доскоро бе висял. Бързо закрачих към него, за да го поздравя с освобождаването му, но той отначало съвсем не бе склонен да приеме поздравленията ми така сърдечно, както ги изказах. Силният пристъп на кашлица, която го налегна, едва му оставяше достатъчно дъх, за да изрази, макар и откъслечно, съмненията си в моята искреност.
— Ъх, ъх, ъх! Казват, че един приятел — ъх, ъх! — е по-верен и от брат — ъх, ъх, ъх! Когато дойдох, господин Озбълдистън, в тази проклета от бога и от хората страна — ъх, ъх! — госпой да ми прости ругатните! — по ничия работа освен вашата, смятате ли, че беше право — ъх, ъх! — да ме оставите, първо, изложен на куршумите и на опасността да се удавя между свирепите шотгландци и червените мундири и, на второ място, да ме оставите да увисна тъй между небето и земята като старо бостанско плашило, без дори да направите опит — ъх, ъх! — да направите опит да ме спасите?
Извиних се дълбоко и му изтъкнах толкова много причини поради които ми беше навъзможно без чужда помощ да го изтръгна от тежкото му положение, че най-после отново спечелих благоволението на господин Джарви, който бе толкова добродушен, колкото и сприхав. Тогава си позволих да го запитам как бе успял да се измъкне.
— Аз да съм се измъкнал! Можех да си вися там до второ, пришествие с глава, увиснала на една страна, а петите ми на друга, като везни за прежда. Този там, Дугъл, ме измъкна, както направи и вчера — отряза полите на дрехата ми с ножа си и двамата с един ординарец на главатаря така ловко ме свалиха и ме изправиха на крака, като че за момент не бях преставал да стоя на тях. Но какво нещо е здраво платно! Виж, да бях облечен сега в костюм от някакъв боклучав тънък френски плат или от дра-де-бери, щеше да се скъса като парцал от такава тежест като моята. Но да е жив и здрав тъкачът, дето го е тъкал този плат, защото увиснах на усукания плат и се подмятах съвсем безопасно, като габарт182, завързан с дебело въже в пристанището Брумило.
Запитах го сега какво е станало с неговия спасител.
— Безделникът — (той продължаваше да нарича така планинеца) — успя да ме осведоми, че би било опасно да се доближим до жената, преди да се върне той, и ми заръча за остана тук. Струва ми се — продължи съветникът, — че тръгна да ви търси, внимателно човече е, няма що — и право да си кажа, кълна се, че е прав, що се отнася до тая лейди, както я нарича. Хелън Камбел не беше от най-кротките моми, нито стана от най-покорните съпруги и казват, че самият Роб се страхувал от нея. Не вярвам тя да ме познае сега, защото не сме се срещали много години. Аз съм на мнение да дочакаме безделника Дугъл, преди да отидем при нея.
Изразих съгласието си с неговото мнение, но не било писано в този ден благоразумието на Джарви да бъде от полза нито нему, нито другиму.
Андрю Феъсървис, макар вече да не подскачаше на своя връх, откакто се прекрати престрелката, която стана причина за странните му движения, все пак, както бе кацнал отгоре на голата скала, заемаше твърде очебийно положение, за да избегне зорките погледи на шотландците, когато им остана време да се поогледат. Ние разбрахме, че са го видели, когато насъбралите се победители нададоха дивашки викове. Трима-четирима от тях незабавно се юрнаха в горичката и са изкачиха по стръмните склонове на хълма от различни посоки към мястото, където бяха забелязали това странно видение.
Тези, които първи пристигнаха достатъчно близо, за да улучат с куршум горкия Андрю, не си дадоха труда да му помогнат б крайно неудобното му положение, но, прицелвайки се в него с испанските си пушки, съвсем недвусмислено му дадоха да разбере, че трябва да се помъчи да слезе и се предостави на тяхната милост или ще го изпонадупчат отдолу, като мишена при стрелкови упражнения в полка. При такава страшна покана да предприеме едно опасно слизане от скалата, Андрю Феъсървис вече не можеше да се колебае. По-голямата опасност надви тази, която му се видя по-малко неизбежна, и той започна да слиза надолу, колкото и да бе опасно, залавяйки се за бръшлян и за дъбови дънери, и за издатини в скалата, в трескава тревога, без да изпуска случай, когато едната му ръка беше свободна, да я протегне умолително към облечените в шотландска носия господа, сякаш за да ги убеди да не стрелят с насочените към него пушки. С една дума казано, принуден да избира между този и друг по-голям ужас, той успя да слезе
