благополучно от опасната си висока скала, начинание, което, убеден съм, само страхът от мигновена смърт можеше да го накара да предприеме. Шотландците долу извънредно много се забавляваха на несръчните му движения при слизането от скалата и изстреляха един-два патрона във въздуха, докато той слизаше, сигурно не с цел да го наранят, а за да се забавляват още повече на крайно ужасения му вид и извънредната ловкост в движенията, която изстрелите предизвикаха у него.
Той най-после усети твърда и доста равна почва под краката си или, по-точно казано, тъй като кракът му се подхлъзна тъкмо преди да стъпи на земята, той се просна в цялата си дължина и се надигна с помощта на шотландците, които го чакаха и които, преди той да се изправи на краката си, го лишиха не само от съдържанието на джобовете му, но и от перуката, шапката, палтото, от чорапите и обущата му, и то с такава невероятна бързина, че макар той да падна на гърба си облечен в много прилични градски дрехи на слуга, като се надигна, имаше вид на разкрачено, голо, плешиво, бедняшко плашило. Не обръщайки внимание на болката, която изпитваха босите му крака, когато стъпваха върху острите камъни, шотландците го повлякоха надолу към пътя през всички препятствия, които им се изпречваха.
Докато слизаха, зорките им очи забелязаха господин Джарви и мен и пет-шест въоръжени шотландци мигновено ни обкръжиха с голи ками и мечове, насочени срещу лицата и вратовете ни, и със заредени пищови срещу гърдите ни. Безумие би било от наша страна да се съпротивляваме, особено като нямахме оръжие, на което можехме да се осланяме. Ето защо ние се подчинихме на съдбата си и подпомогнати твърде грубо от шотландците, запознахме да се събличаме, така че скоро щяхме да останем, както ни е майка родила (в „естествено състояние“, както казва крал Лир), също като лишеното от перушината си двуного Андрю Феъсървис, който трепереше от студ и от страх на няколко метра от нас. Една щастлива случайност обаче ни отърва от тази крайна злочестина, защото тъкмо бях предал връзката си (между другото, много елегантна, марка „Стайнкърк“, украсена с богати бродерии), а на Джарви бяха свалили разкъсаната му дреха за езда, когато се появи Дугъл и положението се промени. С гръмки възклицания, примесени с ругатни и заплахи (доколкото можах да отгадая смисъла на думите му по енергичните му жестикулации), той принуди обираните, макар и — неохотно, не само да престанат да крадат нашите вещи, но и да върнат взетата вече плячка. Той грабна връзката ми от човека, който я беше взел, и в усърдието си да ми я върне, я усука около врата ми толкова силно, че само дето не ме удуши, което ме накара да мисля, че, докато е бил в Глазгоу, той не е бил само заместник тъмничар, но се е и учил да става чирак на палача. Той метна дрипите, които бяха останали от палтото на г-н Джарви, около раменете на последния и когато все нови и нови шотландци започнаха да се тълпят около нас откъм шосето, ни поведе надолу, като даваше нареждания и заповеди на другите да ни помогнат, особено на Джарви, за да слезем сравнително лесно и безопасно. Андрю Феъсървис обаче напразно си дереше гърлото, за да си измоли поне отчасти закрилата на Дугъл или ако не друго, поне намесата му, да си получи обратно обувките.
— Не, не — му отвърна Дугъл, — бас държа, че този не е благородник; дедите му сигурно са ходили боси, на, ако не е така!
И оставяйки Андрю да ни следва, както може, или по-точно казано, толкова бързо, колкото му разрешаваха насъбралите се наоколо хора, той с ускорен ход ни поведе надолу по пътеката, където бе станала схватката, и побърза да ни представи като допълнителни пленници на главатарката на четата си.
И така, тътреха ни към нея, като Дугъл се биеше, боричкаше и викаше, сякаш най-много се боеше да не пострада, и като отблъсваше със заплахи и всевъзможни други усилия всички, които се опитваха да си припишат по-големи заслуги за улавянето ни, отколкото той самият претендираше да има. Най-после ни изправиха пред героинята на деня, чийто вид, наред с вида на дивите, недодялани и все пак войнствени хора, които ни заобикаляха, да си кажа право, ми вдъхна не малко опасения. Не зная дали Хелън Макгрегър лично бе участвувала в боя — и наистина впоследствие ме уверяваха в противното, но капките кръв по челото й и по голите й ръце, както и по острието на сабята, която тя продължаваше да носи в ръката си, зачервеното й лице и разчорлените черни къдрици, които се подаваха изпод червената, украсена с перо шапка — всичко това подсказваше, че тя пряко бе участвувала в битката. В проницателните й черни очи и в чертите й блестеше огънят на удовлетворена жажда за мъст и гордост от победата. И все пак в държанието й нямаше нищо кръвожадно или жестоко. Като попремина страхът, който изпитвах в началото на срещата ни, тя ми напомни някои от картините на вдъхновени героини, които бях виждал в католическите църкви във Франция. Тя наистина не беше достатъчно красива за Юдит, нито имаше вдъхновените черти, с които художниците рисуват Дебора или пък жената на Хебер183, пред чиито нозе могъщият потисник на Израел, жител на езическия Харошет, се поклонил, паднал и умрял. Все пак възторгът, който я бе обзел, придаваше на лицето и на движенията й, които сами по себе си излъчваха необуздано достойнство, израз почти подобен на героините от светото писание, изобразени от онези великолепни художници.
Тъкмо се чудех как да заговоря на такава необикновена личност, когато господин Джарви счупи леда, като се поизкашля; (защото шотландците ни бяха докарали толкова бързо, че той пак се беше запъхтял), и се обърна към нея със следните думи:
— Ъх! Ъх! Много съм щастлив, че ми се удаде този приятен случай — тук гласът му се разтрепера, което напълно го опровергаваше, когато се помъчи да наблегне на думата приятен, — този приятен случай — продължи той, стараейки се да произнесе прилагателното по-убедително — да пожелая добро утро на жената на моя роднина Робин. Ъх! Ъх! Как я карате? (Сега той вече се бе окопитил и думите му се затъркаляха по един много енергичен начин, който съчетаваше фамилиарност със самомнение.) Как поживявате от толкова време? Навярно сте ме забравили, госпожо Макгрегър Камбел, мене вашия братовчед — ъх! Ъх! Но не може да не помните баща ми, черковния настоятел Никъл Джарви от Солния пазар в Глазгоу, нали? Честен човек беше, с чувство за отговорност и много уважаваше и вас, и рода ви… И така, както вече казах, много се радвам да ви видя, госпожо Макгрегър Камбел, като жена на мой родственик. С ваше разрешение бих ви поздравил като роднина, ако вашите юнаци не ме държеха толкова здраво за ръцете. Пък, честна дума съдийска, и вие няма да направите зле да си лиснете един котел вода, преди да посрещнете приятелите си.
В тези уводни думи прозвуча една фамилиарност, която никак не попадна в тон с възторженото настроение на лицето, за което бяха предназначени и което точно тогава раздаваше смъртни присъди и още бе разпалено от пламъка на победата в една опасна битка.
— Кой сте вие — каза тя, — та смеете да претендирате, че сте роднина на Макгрегър, а нито носите неговата носия, нито говорите на неговия език? Какъв човек сте вие, дето се държите и говорите като куче, пък гледате да седите с елена?
— Не зная — каза невъзмутимият Джарви — дали са ви обяснили точно какво е родството ни, братовчедке, но то е известно и може да се докаже. Майка ми, Елспет Макфарлън, беше жена на баща ми, черковния настоятел Никъл Джарви — мир на праха им, — а Елспет беше дъщеря на Парлън Макфарлън от Шийлинг при езерото Слой. А този Парлън Макфарлън, както може да удостовери Маги Макфарлън или Макнаб, която е още жива и която се ожени за Дънкан Макнаб от Стъкавралахън, който беше толкова близък на съпруга ви, Робин Макгрегър, като роднина от четвърто коляно, защото…
Страшната жена отсече родословното дърво, като попита надменно:
— Дали един буен поток признава родствените си връзки с водата, отклонена за скромни домакински нужди от тези, които живеят край бреговете му?
— Право казвате, братовчедке — каза Джарви, — и въпреки това не би имал нищо против да приеме обратно водата на воденичния улей лятно време, когато камъните му се белеят на слънце. Знам много добре, че вие тук, планинците от Горна Шотландия, се подигравате на нас глазгоучаните за езика ни и за облеклото ни. Но всеки говори на родния си език, който е учил през ранното си детство. Би било съвсем глупаво и смешно аз, с дебелия си корем, да се разхождам в късо горношотландско сако, а горките ми къси крака да са обути до под коляното, като някои от вашите дългокраки юнаци. Между другото, родственице — продължи той, напук на различните знаци, с които Дугъл искаше да му внуши да млъкне, както и някои признаци на нетърпение, които амазонката прояви, поради неговата многоречивост, — държа да ви обърна внимание, че понякога и царският пратеник отива до портата на търговеца и че колкото и високо да цените мъжа си, както е напълно правилно всяка жена да почита съпруга си — и в светото писание се говори за това, — колкото и високо да го цените, както казах, аз досега не е да не съм му услужвал на Роб; да не говорим за една перлена огърлица, която ви пратих, когато щяхте да се жените, когато Роб беше честен
