заможен продавач на добитък и не се занимаваше с тая противозаконна работа, с битки и с изстрели, и да нарушава обществения ред, и да обезоръжава войниците на краля.
Той изглежда, беше засегнал една тема, по която неговата братовчедка не търпеше възражения. Тя се изправи в целия си ръст и изрази силното си възмущение, като се изсмя презрително и горчиво.
— Да — каза тя, — вие и такива като вас бяхте способни да изявявате роднинските си връзки с нас, когато се унизявахме да бъдем нищожни хорица, годни да живуркат под вашата власт като ваши дървари, носачи на вода, хора, които доставяха добитък за пировете ви, и поданици, които законите ви да тъпчат. Но сега сме свободни, свободни именно поради това, че сте ни оставили без дом и без огнище, без храна и подслон, че сте ни отнели всичко, та чак ми иде да стена, като си помисля, че трябва все още да съм излишно бреме тук на земята с различни задължения, а че не живея само за мъст. Аз ще продължа това дело, на което днес поставихме такова щастливо начало, с едно действие, което ще тури край на всички връзки между Макгрегър и тези мошеници от Долна Шотландия. Хей, Алън, Дугъл, вържете краката на тези негодници англичани за вратовете им и ги хвърлете в това шотландско езеро, та да си търсят там роднините от нашия край.
Съветникът, много изплашен от тази заповед, тъкмо започваше да възразява по начин, който сигурно щеше само да разяри лицето, на което говореше, когато, Дугъл се намеси и на собствения си език, който говореше така плавно и бързо, щото бе в пълен контраст с бавния, неправилен и идиотски начин, по който говореше английски, изля един порой от думи, с които, не се съмнявах, най-горещо ни защищаваше.
Господарката му отговори или по-скоро прекъсна най-безцеремонно словото му, като възкликна на английски (сякаш бе твърдо решена да ни даде възможността да предвкусим напълно горчивината на предстоящата ни смърт):
— Подло куче и син на куче, ти ли ще оспорваш заповедите ми? Ако ти кажа да им отрежеш езиците и да им ги размениш, за да видим кой тогава най-добре ще дрънка на южняшкия им говор, или пък да изтръгнеш сърцата им и да ги размениш и тях, за да видим кой там ще заговорничи най-добре против Макгрегър — а така постъпваха едно време в деня на разплатата, когато дедите ни имаха да си отмъщават за извършени неправди — ако аз ти заповядам да извършиш това, полага ли ти се да се противопоставиш на моите заповеди?
— Така си е, така си е — отвърна той с тон на пълно покорство, — вашата воля трябва да се изпълнява — то е близко до ума, но ако беше, тоест, ако можеше да се сметне все едно да хвърлите оня грозен простак, капитана с червения мундир, и ефрейтора му Крамп и двама-трима с червени мундири в езерото, сам бих го сторил с много по-голямо удоволствие, отколкото да направя зло на тези почтени и вежливи господа, които са приятели на Грегър и са дошли тук с гаранция от главатаря, а не като предатели, както сам аз мога да свидетелствувам.
Дамата тъкмо се канеше да отговори, когато откъм пътя от Абърфойл долетяха дивите звуци на гайди, навярно същите, които бяха стигнали до ушите на ариергарда на капитан Торнтън и които го накараха, като видя, че проходът е вече зает, по-скоро да си пробие път напред, отколкото да се върне отново в селото. Тъй като схватката бе много кратка, бойците, които следваха тази войнствена мелодия, макар и да бяха ускорили хода си, като чуха изстрелите, не бяха успели да пристигнат навреме, за да участвуват в боя. Следователно победата бе спечелена без тяхна помощ и те сега пристигаха, за да отпразнуват победата на сънародниците си.
Новодошлите изглеждаха твърде различни от отряда, който бе надвил придружаващите ни войници, и разликата бе далеч в тяхна полза. Между хората, които обкръжаваха главатарката, имаше извънредно възрастни мъже, юноши, едва годни да носят оръжие, и дори жени, накратко казано, те всички бяха хора, които крайната нужда бе принудила да вземат оръжието. И когато Торнтън откри, че именно многочислеността и разположението на един иначе съвсем жалък неприятел им бе дал възможността да победят храбрите му ветерани, по мъжественото му и помрачено от отчаяние лице се изписа и горчив срам. А тридесетте или четиридесетте горно-шотландци, които сега се присъединиха към останалите, бяха все младежи и мъже в разцвета на силата си, жизнени, снажни мъжаги, чиито къси чорапи и карирани полички позволяваха да се видят най-добре мускулестите им — крайници. Те превъзхождаха хората от първата група както по облекло и външен вид, така и по оръжие. Воините на главатарката, освен малкото пушки, носеха секири, коси и други старинни оръжия, като някои имаха само тояги, ками и дълги ножове. А повечето мъже от втората група имаха пистолети на коланите си и ками, затъкнати при кесиите, които висяха отпред. Всеки носеше хубава пушка в ръка и широка права сабя на бедро, както и един здрав кръгъл щит от леко дърво, покрит с кожа, цял обкован по много интересен начин с месингови гвоздеи със стоманен връх, прикрепен в средата. Тези щитове висяха на лявото им рамо, когато бяха на поход, или докато стреляха по неприятеля, а ги държаха с лявата ръка, когато нападаха със сабя.
Но беше съвсем явно, че този подбран отряд не носеше победа, с каквото можеха да се похвалят по-зле въоръжените им другари. Гайдата от време на време издаваше дълги провлечени ноти, които изразяваха нещо много различно от радостта на победата, и когато воините се явиха пред жената на главатаря си, замълчаха и сведоха очи, натъжени. Като се приближиха до нея, те се спряха и гайдите отново издадоха същите диви и скръбни звуци.
Хелън се спусна към тях — по лицето й се четеше гняв и тревога.
— Какво значи това, Аластър? — каза тя на гайдаря. — Защо тази скръбна песен в този победоносен момент? Робърт, Хамиш, къде е Макгрегър? Къде е баща ви?
Синовете й, които водеха отряда, направиха няколко бавни и нерешителни стъпки към нея и пошушнаха няколко думи на гелски език. Като ги чу, тя нададе писък, който отекна в скалите. Този писък бе подет от всички жени и юноши, които пляскаха с ръце и ревяха, сякаш животът им гаснеше с всеки миг. Планинското ехо, затихнало, откак спряха войствените звуци на битката, сега повтаряше тези луди и нехармонични писъци на скръб, които изкараха и нощните птици от скривалищата им в скалите, сякаш и те се сепнаха, че чуват такъв хор от звуци, по-грозни и злокобни от собствените им писъци, и то посред бял ден.
— Пленен! — повтори Хелън, когато врявата постихна. — Взет в плен! И не ви е срам да доживеете да ми го кажете? Страхливци, кучета! Затова ли ви откърмих, да си щадите кръвта? Да я пазите от враговете на баща си и като го видите пленен, да се върнете тук да ми кажете?
Синовете на Макгрегър, към които бяха отправени тези упреци, бяха младежи, по-големият от които едва ли бе навършил двадесет години. Хамиш, или Джеймс, беше с една глава по-висок и много по-красив от брат си. Със светлосините си очи и гъста руса коса, която необуздано падаше изпод хубавата му синя барета, с целия си вид, той наистина беше рядко сполучлив представител на младежта на Горна Шотландия. По-малкият се наричаше Робърт, но за да го различат от баща му, горношотландците прибавяха „Ог“, което значи „младши“. Той имаше тъмна коса и мургави черти, със здраво зачервено и жизнерадостно лице и великолепно телосложение на много развит за годините си младеж.
Сега и двамата стояха пред майка си с помрачени от скръб й срам лица и с най-почтителна покорност слушаха упреците, с които тя ги обсипваше. Най-после, когато гневът й се поуталожи, по големият, говорейки на английски, навярно за да не го разберат техните хора, се постара много почтително да оправдае и себе си и брат си. Бях достатъчно близо, за да чуя повечето думи, и тъй като за мен бе от голямо значение да съм добре осведомен в това толкова необикновено и критично положение, аз, разбира се, слушах колкото се може по-внимателно.
— Макгрегър — каза синът му — бе повикан на някаква среща с един негодник от Долна Шотландия, който дойде със знак от… — Той прошепна името съвсем тихо, но ми се стори, че беше моето име. — Макгрегър прие поканата, но заповяда англичанинът, който донесе вестта, да бъде задържан като заложник, за да не го измамят. Той съответно отиде на уговореното място (тук момчето спомена някакво диво горношотландско име, което вече не си спомням), придружен само от Ангъс Брек и Малкия Рори, като заръча, никой да не го следва. Половин час по-късно Ангъс Брек се върна с лошата новина, че Макгрегър бил издебнат и пленен от един военен отряд от Ленъкс под командата на Галбрейт — от Гарсхатахин.
Момчето добави, че когато Макгрегър при залавянето си заплашил Галбрейт, че същите мерки ще бъдат взети спрямо заложника, Галбрейт много презрително приел заплахата и отговорил: „Всеки нека си обеси човека. Ние ще обесим крадеца, а твоите юнаци нека обесят заложника, Роб, и страната с един куршум ще се отърве от две злини, от един див планинец от Горна Шотландия и от един бирник.“ Ангъс Брек, когото не охранявали толкова грижливо, колкото господаря му, успял да се измъкне, след като бил задържан достатъчно дълго, за да чуе този разговор и да донесе новината.
