— И ти чу тази новина, вероломни изменнико — каза жената на Макгрегър, — и не се впусна незабавно да отървеш баща си или сам да загинеш там?
Младият Макгрегър смирено отговори, че врагът бил далече по-многочислен и заяви, че тъй като враговете им не се готвели да напуснат страната, той се бил оттеглил в долчинката, за да събере достатъчно голяма дружина и тогава да се опита да спаси баща си със сравнително по-големи изгледи за успех. Най-накрая той каза:
— Научих се, че войската ще станува в близкия замък Гартартън или в стария замък Монтийт, или в някоя друга крепост, която, ако и да е силна и удобна за защита, лесно ще можем да нападнем и завладеем, стига да съберем достатъчно бойци.
Впоследствие се научих, че останалите привърженици на разбойника се разделили на два силни отряда, един от които трябвало да следи оставения в Инвърсайд гарнизон, част от който под командата на капитан Торнтън бил победен. А другият трябвало да окаже съпротива на горношотландските кланове, които се били присъединили към редовните войски и долношотландците в това общо вражеско нашествие в онази пуста планинска местност, разположена между езерата Лоумънд, Катрин и Ард, която по онова време бе известна под името страната на Роб Рой или на Макгрегър. С най-голяма бързина бяха разпратени куриери, както предполагах, за да съсредоточат силите им, с цел да предприемат намисленото нападение срещу долношотландците. И отчаянието, което изпървом се четеше по лицата на всички, бе изместено от надеждата да спасят водача си и от жаждата за мъст. Изгаряща именно от тази жажда за мъст, жената на Макгрегър заповяда да доведат при нея заложника, който бе оставен като гаранция за сигурността на Макгрегър. Мисля, че синовете й бяха държали нещастника далеч от нея, опасявайки се от последиците, но дори да бе така, човечните им предпазни мерки само отложиха за малко злочестата му съдба. В отговор на нейната заповед дотътриха пред нея един нещастник, който вече беше ни жив, ни мъртъв от страх и в чиито измъчени черти, за мой голям ужас и изненада, познах предишния си спътник Морис.
Той се просна пред краката на главатарката, опитвайки се да хване коленете й, но тя се отдръпна, сякаш се боеше да не би да се опетни само като се допре до него, така че в знак на пълното си унижение той можеше само да целуне края на карираната й дреха. Никога не съм чувал някой да се моли за живота си с такова отчаяние. Страхът му бе толкова голям, че вместо да парализира езика му, както обикновено става, той го беше направил красноречив. С посивели като пръст бузи, стиснал здраво ръце от мъка и терзания, с очи, които сякаш за последен път поглеждаха всичко земно, той се вереше и кълнеше, че нищо не знае за някакъв заговор срещу Роб Рой, когото обича и почита като собствената си душа. С непоследователността на обзет от ужас човек той каза, че не бил нищо друго освен чужд агент и измърмори името на Рашли. Той само се молеше да му пощадят живота, за живота си бил готов да даде и мило, и драго — само за живота си се молеше той, — та ако ще да го изживее под тормоз и при всякакви лишения. Той молеше само да му оставят душа, колкото да диша, макар и влажния въздух на най-дълбоките пещери в планините им.
Презрението и отвращението; с които жената на Макгрегър гледаше този окаян просител за това жалко благо — правота на съществувание, — не се подаваха на описание.
— Бих те оставила да живееш — каза тя, — ако и ти като мен чувствуваше живота като тежко, изнурително бреме, какъвто го смята всяка благородна душа. Но ти, негоднико, ти би могъл да пълзиш по света, незасегнат от различните му позори, неизразимите му нещастия, постоянно нарастващите му камари от престъпления и скръб. Ти би бил способен да живееш и да се веселиш докато висшите духом стават жертва на предателства, докато разни подлеци без род и потекло стъпват на врата на юнаци, на благородници от знатни стари родове, ти би се забавлявал, като касапско куче в кланицата, тъпчейки се с мърша, докато наоколо ти избиват храбреците! Но ти не ще доживееш да изпиташ тези наслади! Ти ще умреш като подло куче, и то преди онзи облак да премине над слънцето.
Тя даде кратка заповед на приближените си на гелски език и двама от тях грабнаха проснатия на земята молител и бързо го помъкнаха към ръба на една стръмна скала, която се издигаше над водата. Той нададе най-пронизителния и страшен вик, който някога страхът е изтръгвал от човешко гърло. Ненапразно наричам виковете му страшни, защото години наред след това ги чувах насън. Когато убийците или палачите, както щете ги назовете, го мъкнеха, той ме позна дори в този страшен миг и извика, изричайки последните разбираеми думи, които го чух да казва:
— Ах, господин Озбълдистън, спасете ме! Спасете ме!
Толкова ме развълнува тази ужасна гледка, че макар и да очаквах да ме сполети същата участ, аз действително се опитах да се застъпя за него, но както можеше да се очаква, намесата ми предизвика само строг отказ. Няколко души здраво хванаха жертвата, докато други увиха един тежък камък в парче кариран плат и го вързаха около врата му; в това време трети усърдно го разсъблякоха. Полугол и вързан по този начин, те го хвърлиха в езерото, което там е около дванадесет стъпки дълбоко, като заглушиха последния му предсмъртен писък със силни ликуващи викове на изпълнено отмъщение, сред които все пак ясно се чу този рев на предсмъртна агония. Тежкото тяло с плясък падна в тъмносините води на езерото, а планинците, със секирите и сабите си, се поспряха да видят да не би, измъквайки се от тежестта, към която бе привързан, да успее да се добере до брега. Но възелът бе здрав и жертвата потъна безпрепятствено. Водите, които бе раздвижил при падането си, се уталожиха над него и този живот, за който се бе молил толкова жално, бе навеки зачертан от общия брой на живите създания.
Глава XXXII
Не знам защо, но една единична проява на жестокост по-силно действува на нервите, отколкото когато зверствата се правят в по-широк мащаб. Същия ден бях видял няколко от храбрите ми съотечественици да падат на бойното поле и ми се стори, че ги бе постигнала една подобаваща за човека участ; и макар да бе развълнувано, сърцето ми не прималя от ужас, какъвто изпитвах, когато видях как хладнокръвно убиха нещастния Морис, който не можеше да се съпротивява. Погледнах другаря си, господин Джарви, чието лице издаваше същите чувства, които бяха изписани по моето. Нещо повече, той не можа напълно да сподави ужаса, който го обзе, и без да ще, прошепна с тих и силно развълнуван глас:
— Протестирам срещу това деяние, което не е нищо друго освен кърваво и жестоко убийство. То носи проклятие и господ ще намери начин да отмъсти за него, когато му дойде времето.
— Значи, не се боите да го последвате! — каза страшната жена, хвърляйки към него поглед, който вещаеше смърт, също като погледа, с който ястребът поглежда жертвата си, преди да се нахвърли върху нея.
— Родственице — каза съветникът, — никой не би прерязал с голяма охота нишката на живота си, преди да е минала на стана в цялата й определена дължина. А мен ми предстои още много работа в този свят, ако бъда пощаден, обществена и частна, свързана със съдийството и с личните ми интереси, пък и има хора, които издържам като бедната Мати, която е осиротяла. Тя е далечна братовчедка на земевладелеца Лимърфийлд, така че, в крайна сметка, като вземе човек пред вид всичко това — да, човек би дал всичко, за да си спаси живота.
— Ами ако ви пусна на свобода, как ще назовете удавянето на онова саксонско куче?
— Ъх! Ъх! Хм! Хм! — каза съветникът, изкашляйки се от притеснение. — Бих се постарал да кажа колкото се може по-малко по въпроса — колкото по-малко приказки, толкова по-бързо се оправят
