Разрешиха ни да поспим през останалата част на нощта, доколкото позволяваха мизерните условия в пивницата. Съветникът, изморен от пътуването и разигралите се после събития, по-малко засегнат от арестуването ни, което за него беше само една временна неприятност, и може би не толкова придирчив по отношение на чистотата и удобството на леглото си, колкото мен, се търколи на един от одрите, които описах по-горе, и скоро захърка гръмогласно. Един неспокоен и постоянно прекъсван сън с глава облегната на масата беше единствената ми отмора. Имах възможност да наблюдавам през нощта, че сред войниците сякаш се почувствува някакво съмнение и колебание. Изпращаха хора очевидно на разузнаване, които се връщаха, както изглежда без да донесат задоволителни сведения на командира си. Явно беше, че той беше нетърпелив и разтревожен и пак изпрати групички от двама-трима войници, някои от които, както разбрах от шушуканията на другите, не се върнали вече в селото.
Беше се зазорило, когато един ефрейтор и двама войници се втурнаха в колибата, влачейки победоносно един горношотландец, в когото веднага познах бившия ключар. Съветникът, който се стресна от шума, когато влязоха, също го позна веднага и извика:
— Господ да ни е на помощ! Хванали са бедния Дугъл! Капитане, ще платя гаранция — достатъчна гаранция — за безделника Дугъл.
На това предложение, продиктувано без съмнение от признателността му за неотдавнашната намеса на горношотландеца в негова полза, капитанът само отговори на господин Джарви, че го моли да си гледа работата и да не забравя, че сега за сега и сам той е затворник.
— Вие ще ми бъдете свидетел, господин Озбълдистън — каза съветникът, който вероятно беше по-добре запознат с процедурата на гражданския, отколкото на военния съд, — че той отказва да приеме гаранция. Според мен този Дугъл с пълно право може да го съди за неправилно задържане и за вреди и загуби въз основа на закон номер 1701 и аз ще направя всичко възможно той да си получи правото.
Офицерът, чието име разбрах, че е Торнтън, без да обръща внимание на заплахите и възраженията на съветника, започна подробно да разпитва Дугъл за живота и връзките му и го принуди да признае, макар и неохотно, следните факти: че познава Роб Рой Макгрегър, че го е виждал през последната година — през последните шест месеца — през последния месец — дори през последната седмица, и в края на краищата — че се е разделил с него само преди един час. Всички тези подробности се изтръгнаха като капки кръв от устата на пленника, и то очевидно само благодарение на заплахите на капитан Торнтън, че го очаква въже на най-близкото дърво, ако не даде точни и подробни сведения.
— А сега, приятелю — каза офицерът, — ще бъдеш така добър да ме осведомиш колко хора има със себе си понастоящем твоят господар.
Дугъл гледаше навсякъде другаде освен към човека, който го разпитваше, й започна:
— Не знам съвсем точно…
— Гледай мен, шотландско куче — каза офицерът, — помни, че животът ти зависи от твоя отговор. Колко нехранимайковци имаше при този обявен извън законите разбойник, когато се разделихте?
— Ами че повече от шест нехранимайковци, когато си отидох аз.
— А къде бяха останалите му бандити?
— Бяха отишли с лейтенанта да се бият против западните кланове.
— Против западните кланове! — повтори капитанът. — Хм, това е доста вероятно. Ами тебе с каква разбойническа мисия те изпратиха?
— Само да видя какво търсят ваша милост и господа офицерите тук в село Абърфойл.
— Май че този човек в края на краищата ще излезе изменник — каза съветникът, който вече се беше настанил току зад мен. — Добре, че не влязох в разноски заради него.
— А сега, приятелю — рече капитанът, — да се разберем. Ти призна, че си шпионин, и ще трябва да те обесим на най-близкото дърво. Но хайде, ти ще ми направиш услуга и аз ще ти направя на тебе. Слушай, Доналд, ще бъдеш така добър да заведеш мене и една малка група там, където си оставил господаря си, понеже искам да поприказвам с него по някои сериозни работи. А пък аз ще те пусна да си гледаш работата и ще ти дам пет лири отгоре.
— Ой, ой — извика Дугъл, крайно объркан и отчаян, — не мога да направя това, не мога. По-добре ме обесете.
— Е добре тогава, ще те обесим, приятелю — каза капитанът, — и ти сам ще си бъдеш виновен. Ефрейтор Крамп, изпълни длъжността на началник на военната полиция и го откарай!
От известно време ефрейторът стоеше пред бедния Дугъл и многозначително правеше примка от едно въже, което беше намерил в къщата. Сега той го метна около шията на виновника и с помощта на двама войници завлече Дугъл до вратата, когато последният извика, сломен от ужас пред близката смърт.
— Спрете, спрете, господа! Ще направя, каквото иска ваша милост, спрете!
— Махнете тази твар — каза съветникът, — сега той заслужава да го обесите повече от всякога. Махнете го, ефрейторе, защо не го отведете?
— Уверен съм, почитаеми господине — каза ефрейторът, — че ако щяха вас да бесят, нямаше толкова много да бързате.
Този страничен разговор ми попречи да чуя какво си говореха плененият и капитан Торнтън. Чух само първия да хленчи съвсем тихичко:
— Нали няма да ме карате да отивам по-далеч от мястото, откъдето мога да ви покажа къде е Макгрегър? Олеле, олеле!
— Стига си ревал, разбойнико! Няма, обещавам ти, че няма да те карам да ходиш по-нататък. Ефрейторе, стройте войниците пред къщите. Извадете конете на тези господа — трябва да ги водим с нас. Не мога да оставям войници да ги пазят тук. Хайде, момчета, на оръжие!
Войниците бързо се заприготвяха и скоро бяха готови за тръгване. Изведоха ни заедно с Дугъл като затворници. Като излизахме, чух нашият събрат по съдба да напомня на капитана за петте лири.
— Ето ти ги — каза офицерът, като сложи златните монети в ръката му, — но запомни, че ако се опиташ да ни заблудиш, сам ще ти пръсна черепа!
— Тоз човек — каза съветникът — е по-калпав, отколкото го мислех. Продажник и предател! Ох, как се поддават хората на жаждата за печалба! Баща ми, черковният настоятел, често казваше, че сребърната монета е погубила повече души, отколкото сабята — тела.
В този момент се приближи ханджийката и поиска да и се плати сметката заедно с всичко, което бяха изпили майор Галбрейт и приятелите му от Горна Шотландия. Английският офицер възрази, но госпожа Макалпайн заяви, че ако нямала вяра в неговото име, което чула от тях, никога нямало да им наточи и едно шише ракия; дали ще види господин Галбрейт някога, или не, тя не знаела, ама много добре знаела, че едва ли някога ще си види парите, пък тя била бедна вдовица и разчитала само на клиентите си.
Капитан Торнтън прекъсна нейните възражения, като плати сумата, която възлизаше само на няколко английски шилинга, макар че в шотландски пари изглеждаше огромна. Щедрият офицер щеше да включи сметката на господин Джарви и моята в общата сума, но съветникът, без да обръща внимание на съвета на хаджийката „да използува, доколкото може, ингилизите, защото те не малко бели ще ни правят“, педантично пресметна нашия дял от сумата и го плати. Капитанът използува случая да ни се извини малко за това, че ни е арестувал.
— Ако сте верни и мирни поданици — каза той, — няма защо да съжалявате, че съм ви забавил с един ден, щом това е необходимо в служба на краля. Ако ли пък не, аз постъпвам, както ми повелява дългът.
Бяхме принудени да приемем това извинение, което би било безсмислено да отхвърлим, и после излязохме, за да тръгнем на път.
Никога няма да забравя приятното чувство, което изпитах, когато излязох от тъмната, задимена и
