— По дяволите наемът — каза чифликчията с голяма привидна сърдечност. — Сега, като сте толкова близо до моята страна, няма ни дума да приказваме за никаква работа! Гледай ти как едно наметало за езда може да промени човека — да не позная аз стария си приятел, черковния настоятел!
— Съветника, ако нямате нищо против — продължи спътникът ми. — Но аз знам защо сбъркахте — разписката бе дадена на блаженопочившия ми баща, той беше черковен настоятел и името му беше Никъл, също като моето. Аз не помня на мое време да е плащана нито главната сума на дълга, нито пък наемът. Затуй сигурно сбъркахте.
— По дяволите защо съм сбъркал! — отговори господин Галбрейт. — Но радвам се, че сте съветник. Господа, напълнете чашите догоре и нека пием за здравето на отличния ми приятел, съветника Никъл Джарви — познавам него и баща му от двадесет години. Изпихте ли си чашите? Напълнете още по една. Да му пожелаем скоро да стане кмет — да, кмет — кмет на Глазгоу, Никъл Джарви! И който каже, че има друг човек по главната улица на Глазгоу по-достоен за този пост, да внимава да не го чуя аз, Дънкан Галбрейт Гарсхатахин — толкоз! — И с тези думи Дънкан Галбрейт войнствено и предизвикателно килна шапката си на една страна.
За другите двама горношотландци ракията беше сигурно главната подбуда да пият тези хвалебствени наздравици, защото те гаврътнаха чашите, без да се грижат много да разберат за какво пият. Те започнаха разговор с господин Галбрейт на гелски, който език той говореше съвсем свободно, тъй като, както узнах по-късно, живеел съвсем близо до Горна Шотландия.
— Аз познах този нехранимайко още от самото начало — каза ми тихичко съветникът, — но когато кръвта кипи и сабите и така и така са изтеглени, де да знае човек как може да му хрумне да си изплати дълга? Скоро няма да го плати, както плащат хората. Но той е почтено момче и има добро сърце. Не идва много често на пазара в Глазгоу, ама ни поизпраща по някой елен или яребица от планината. А пък аз мога да мина и без парите. Баща ми, черковният настоятел, много уважаваше фамилията Гарсхатахин.
Вечерята беше вече почти готова и аз се огледах да потърся Андрю Феъсървис. Но никой не беше видял верния ми спътник от началото на борбата. Ханджийката обаче ми каза, че мисли, че слугата ми бил отишъл в обора и предложи да ме придружи с факлата дотам. Тя прибави, че колкото да го молили децата и тя, той не се обаждал, а пък на нея не й се ходело сама в обора по това време. Тя била сама жена, а нали знаете какво направил на стопанката на Арднагоуйн духът от Бенгаск! Всички знаели, че и в нейния обор имало дух, затуй била принудена да се откаже да държи коняр.
Във всеки случай, докато ми осветяваше пътя към мизерната колиба, където бяха наблъскали нещастните ни коне да ядат сено, всеки стрък от което беше по-дебел от обикновено паче перо, тя ясно ми даде да разбера, че има друга причина да ме отдели от компанията освен тази, за която загатваха думите й.
— Прочетете това — каза тя, като ми мушна в ръката парче хартия, когато стигнахме до вратата на навеса. — Слава богу, че се отървах от него! С всички тези войници и англичани, разбойници и крадци на говеда, с тези войни и кръвопролития, една жена би живяла по-спокойно в ада, отколкото на границата на Горна Шотландия.
Като каза това, тя сложи, боровата факла в ръката ми и се върна в къщата.
Глава XXIX
Спрях се на входа на конюшнята (ако изобщо заслужаваше това име едно помещение, където конете бяха натъпкани заедно с кози, кокошки, свине и крави и което беше под същия покрив с резиденцията на семейството). Но конюшнята на Джини Макалпайн, нашата ханджийка, имаше все пак отделен вход — не същия, през който минаваха двуногите й клиенти — и тази придобивка, непозната за другите къщи в селото, се приписваше, както разбрах по-късно, на прекомерното големеене на стопанката. При светлината на факлата успях да разчета следната бележка, написана на едно мокро, смачкано и мръсно листче: „Да се предаде лично в ръцете на уважаемия г-н Ф. О., млад англичанин.“ Съдържанието беше, както следва:
„Сър, тъй като тук се скитат нощни птици, не мога да се явя на срещата с Вас и уважаемия роднина съветника Н. Дж. в селото Абърфойл, както възнамерявах. Моля да не влизате в излишни разговори с лицата, които може би ще срещнете там, защото това може да стане причина за бъдещи неприятности. Лицето, което ще ви предаде това, е вярно и можете да му имате доверие. То ще Ви заведе там, където, ако е рекъл господ, мога безопасно да се срещна с Вас. Тогава вярвам, че Вие и моят роднина ще посетите бедния ми дом, където ще намерите гостоприемството, което един горношотландец дава на своите приятели, и където тържествено ще пием за здравето на Д. В. и ще се занимаем с някои работи, в които се надявам да Ви помогна. Оставам, както е прието между джентълмени, Ваш покорен слуга
Съдържанието на това писмо не малко ме ядоса, защото отлагаше за по-далечно място и време помощта, която се надявах да получа от Камбел. И все пак утешително беше да знам, че той продължава да се интересува от мен, защото без него нямах никаква надежда да си възвърна документите на баща си. Затова реших да се подчиня на неговите нареждания и внимавайки да не забележат нищо гостите, да използувам първия удобен случай, за да получа от ханджийката указания как да се срещна с този тайнствен човек.
Следващата ми работа беше да открия Андрю Феъсървис, когото няколко пъти повиках по име, без да получа отговор, като се оглеждах същевременно из цялата конюшня с риск да я подпаля, ако нямаше в нея повече мръсотия и кал, отколкото сено и слама. Най-после в отговорена виковете ми: „Андрю Феъсървис! Андрю! Глупако! Магаре! Къде си?“ чу се едно тъжно „Тук“, подобно на пъшкането на самия дух щ конюшнята. Следвайки този звук, аз се приближих към един ъгъл на навеса, където, свит в една чупка на стената зад един варел, пълен с перушината на всички кокошки, които бяха загинали за общественото благо през целия месец, намерих храбрия Андрю и кое насила, кое със заповеди и увещания успях да го измъкна на открито. Първите му думи бяха:
— Аз съм честен човек, сър.
— Кой, дявол да го вземе, се съмнява в честността ти? — казах аз. — И какво ме интересува тя сега? Искам да дойдеш и да ни прислужваш на масата.
— Да — повтори Андрю, очевидно без да разбира какво му говоря. — Аз съм честен човек, каквото и да казва съветникът. Вярно е, че понякога светът и светските работи премного ме интересуват, както интересуват и много други хора. Ама аз съм честен човек. И макар че разправях, че ще ви зарежа сред пътя, то беше само току-тъй, както си приказват хората, кога правят пазарлък, та дано изкарат нещо повечко. И ваша милост, макар че сте толкоз млад, много ми харесвате и лесно не бих се разделил с вас.
— Дявол го взел, сега пък какво искаш? Та колко пъти вече сме уреждали всичко, както ти го искаш? Всеки час ли ще ми приказваш за напускане без всякаква причина?
— Да, ама аз по-рано само така си приказвах — отвърна Андрю, — а сега вече съвсем сериозно. Каквото и да спечеля или загубя, — не смея вече да ходя по-нататък с ваша милост. И ако послушате глупавия ми съвет, по-добре да не устоите на уговорена среща, отколкото и вие сам да продължавате по-
