нанасят удари във водата съвсем близо до него. Тази сцена много ми напомняше лова на видри, който бях виждал в Озбълдистън Хол. Кучетата откриват животното, защото то е принудено да си подава муцуната над водата, за да си поеме, въздух, но успява да им се изплъзне, като се гмурне отново, освежено от дишането. Макгрегър обаче приложи една хитрост, с която видрата не можеше да си послужи. Когато гонителите му го настигнаха, той успя незабелязан от никого да свали шала си и да го пусне да плува по водата, което веднага привлече вниманието на всички. По този начин много конници тръгнаха по погрешна диря и няколко изстрела и удара със саби попаднаха далеч от този, за когото бяха предназначени.
Щом веднъж беглецът се изгуби от погледа им, стана почти невъзможно да го уловят, защото на много места реката бе съвсем недостъпна, поради стръмните си брегове или поради горичките от елши, тополи и брези, чиито клони висяха над самия бряг и препречваха пътя на конниците. При гонитбата войниците бяха допуснали редица грешки, случиха им се злополуки, а и настъпващата нощ правеше задачата им по- безнадеждна с всеки изминат момент. Някои от тях попаднаха във водовъртежи и само благодарение на помощта на другарите си не се удавиха. Други, ранени от куршуми или удари, нанесени им с шпаги по време на бъркотията, молеха за помощ или се заканваха да си отмъстят и в един-два случая се стигна до сбиване. Ето защо тръбите изсвириха отбой и оповестиха, че командирът, колкото и неохотно, засега беше загубил надеждата да хване пленника, който толкова неочаквано му се бе изплъзнал, и войниците започнаха бавно и без желание и с кавги помежду си да се връщат и да се строяват. Видях тъмните им очертания, когато се строяваха на южния бряг на реката, чийто ромон, до неотдавна заглушаван от силните викове за мъст при гонитбата, сега се смесваше с дрезгавите, сърдити гласове на разочарованите конници.
До този момент аз бях само наблюдател, макар и далеч не незаинтересован наблюдател, на тази необикновена случка. Но сега изведнъж чух един глас да вика:
— Къде е непознатият англичанин? Той даде на Роб Рой нож да си пререже ремъка.
— Да направим сипаничавия англичанин на кайма! — провикна се друг глас.
— Да му натъпчем черепа с куршуми! — каза трети.
— Да му намушкаме десетина сантиметра студена стомана в гърдите! — изрева четвърти.
Чух няколко конници да препускат насам-натам, без съмнение с човечното намерение да изпълнят тези заплахи. Веднага си дадох сметка в какво опасно положение се намирам и че въоръжени мъже, неспособни да овладеят обхваналата ги ярост, навярно първо биха ме застреляли и насекли на парчета, а едва после биха се спрели да разследват дали действуват справедливо. Убеден, че това ме чака, скочих от коня си и като го пуснах да върви, се втурнах в един храсталак от елши, където, пред вид на сгъстяващия се мрак, мислех, че едва ли ще ме открият. Ако бях достатъчно близо до херцога, за да го моля за закрила, бих сторил това, но той вече бе започнал да се оттегля и на левия бряг на реката не видях нито един офицер с достатъчно влияние пред войниците, за да ме защити, ако се предам. Струваше ми се, че при такива обстоятелства никакви правила на честта не можеха да изискват да излагам живота си на излишен риск. Първата ми мисъл, когато врявата понамаля и все по-рядко започна де се чува конски тропот около скривалището ми, бе да потърся квартирата на херцога, когато всичко утихне, и да му се предам като поданик на краля и като човек, който няма защо да се бои от правосъдието, и като странник, който има пълно право да очаква закрила и гостоприемство. Ето защо аз се измъкнах от скривалището си и се огледах наоколо.
Беше вече притъмняло, на отсамната страна на реката почти нямаше войници, чувах само далечния тропот на преминалите оттатък коне и тъжния провлечен звук на тръбите, който отекваше в гората, зовейки изостаналите войници. И така, аз се оказах в много трудно положение. Нямах кон, а дълбоките, буйни води на реката, размътена от неотдавнашната бурна сцена, която се бе разиграла из коритото й, и която изглеждаше още по-мътна при слабата лунна светлина, никак не привличаха един пешак, който съвсем не бе свикнал да гази реки и който току-що беше видял как затъват конници в опасните й води чак до дъгата на седлата си. От друга страна, ако останех на отсамния бряг на реката, нямах други изгледи, освен да туря край на натрупалата се през деня и миналата нощ умора, като прекарам настъпващата вече нощ на открито върху склона на един шотландски хълм.
Като поразмислих, дойде ми на ум, че Феъсървис, който сигурно бе преминал реката с останалите слуги, следвайки нахалния си обичай винаги да се тика между първите, положително бе осведомил херцога или съответните компетентни власти кой съм и какво обществено положение заемам. Следователно не се налагаше да се явя пред него незабавно, с риск да се удавя в реката или да не смогна да настигна ескадрона, в случай че успея да се добера до другия бряг благополучно, или най-накрая, да бъда съсечен, право или криво, от някой изостанал войник, който може да сметне, че такъв акт на отлично изпълнен дълг ще послужи като много удобно извинение за късното му появяване в строя. По тези съображения реших да се отправя обратно към ханчето, където бях прекарал миналата нощ. От привържениците на Роб Рой нямаше защо да се опасявам: той сега беше на свобода и бях уверен, че ако случайно попадна на негови хора, новината за бягството му ще ми осигури закрилата им. По този начин също така бих могъл да докажа, че нямам никакво намерение да изоставя господин Джарви в трудното положение, в което бе попаднал главно заради мен. И най-накрая, само в тези среди можех да се надявам да чуя новини за Рашли и книжата на баща ми, което бе основната цел на това свързано с толкова опасни приключения пътуване. Ето защо не помислих вече да преплувам реката Форт същата вечер и обръщайки гръб на брода при Фру, поех обратно към селцето Абърфойл.
Острият, мразовит вятър, който от време на време подухваше, разгони облаците, които иначе може би щяха да дремят над долината до сутринта. И макар да не можеше напълно да разпръсне мъглата, все пак я разкъса в объркани и постоянно променящи се маси, които ту витаеха около планинските върхове, ту пълнеха сякаш с гъсти и огромни потоци дим дълбоките долчинки, където цели блокове от брекчия, откъртени от канарите, се бяха изтърколили, оставяйки след себе си осеяни с камъни дерета, които приличаха на безводно речно корито. Луната, която вече се беше издигнала високо и блестеше ярко в мразовития въздух, посребряваше лъкатушките на реката и върховете и урвите, които прозираха през мъглата, като там, където тя бе най-гъста, лунните лъчи сякаш се поглъщаха от пухкавата й белота, а дето, на места, се виждаха по-редки клъбца от изпарения, луната им придаваше леко замъглена прозрачност, така че изглеждаха като ефирен сребрист воал. Колкото и пълно с неизвестност да беше положението ми, една толкова романтична гледка, както и ободряващото въздействие на ледения въздух, повиши настроението ми и възстанови силите ми. Искаше ми се да се отърся от грижите си, да нехая за всякаква опасност, и неволно засвирих с уста в такт със стъпките си, които студът ме караше да ускорявам. И колкото по-силно и гордо туптеше у мен пулсът на живота, толкова повече се засилваше увереността ми в собствените ми сили, в смелостта и находчивостта ми. Дотолкова бях погълнат от тези мисли и от чувствата, които се пораждаха, че не чух как двама конници ме настигнаха, докато не се изравниха с мен, единият отляво, другият отдясно, и този отляво, спирайки коня си, не ме заговори на английски:
— Е, приятелю, накъде толкова късно?
— Към вечерята и кревата си в Абърфойл — отвърнах аз.
— Може ли да се мине през проходите? — попита той със същия заповеднически тон.
— Не знам — отговорих аз, — но ще разбера, като стигна там. Обаче — добавих аз, като си спомних за съдбата на Морис, — ако сте англичанин и странник по тия места, съветвам ви да се върнете, докато се зазори. Имаше размирици в околността и бих се поколебал да кажа, че е напълно безопасно за хора, които не са тукашни.
— Войниците отстъпиха, нали? — бе отговорът.
— Отстъпиха, и как още! И един отряд начело с офицера бе разбит и пленен.
— Сигурен ли сте! — запита конникът.
— Толкова сигурен, колкото че ви чувам да говорите сега — отвърнах аз. — Бях неволен свидетел на схватката.
— Неволен! Значи, не участвувахте в нея?
— Не, разбира се — отговорих аз. — Бях задържан от кралския офицер.
— В какво бяхте заподозрян? Кой сте и как се казвате? — продължи той.
— Съвсем не разбирам, сър — рекох аз, — защо е необходимо да отговоря на толкова въпроси, зададени от съвсем непознат човек. Казах ви достатъчно, за да ви убедя, че отивате в една опасна и размирна страна. Ако решите да продължите пътя си, то си е ваша работа. Но не ви попитах как се казвате и с каква цел пътувате и ще бъдете така любезен да не ме питате и мен.
