собственоръчно от него. Иначе едва ли бих се загрижил толкова по чужда работа, тъй като имам твърде много собствени грижи, както виждате, и едва се оправям с тях.
Сега си спомних за светлините, които бях виждал в библиотеката, за различните обстоятелства, които бяха възбудили у мене ревност — ръкавицата, раздвижването на гоблена, който прикриваше тайния коридор от стаята на Рашли и, главно, спомних си, че Даяна се бе оттеглила, за да напише, както тогава си мислех, писмото, към което трябваше да прибягна само в случай на крайна нужда. Значи, тя не прекарваше сама времето си, но постоянно е слушала приказките на някой отчаян агент на Стюартите, който тайно живееше в замъка на чичо й. Други млади жени са се продавали за злато или са се отказвали от първата си любов от суета. Но Даяна бе пожертвувала моята любов и собствените си чувства, за да сподели съдбата на някой отчаян авантюрист и да ходи с него по свърталищата на разбойници посред глуха нощ, със слабата надежда да получи висок ранг и благосъстояние, каквито можеше да даде на привържениците си пародията на кралския двор на Стюартите в Сен-Жермен.191
„Ако е възможно — казах си аз, — ще я видя още веднаж. Ще говоря с нея като приятел, като роднина, за риска, който поема, и ще улесня бягството й във Франция, където би могла по-спокойно и пристойно, както и по-безопасно да изчака изхода на размириците, които политическият интригант, с когото е свързала съдбата си, навярно подготвя.“
— И така, заключавам — казах аз гласно на Макгрегър след около пет минути мълчание, в което бяхме потънали и двамата, — че негово превъзходителство, щом не ми давате друго име за него, е живял в Озбълдистън Хол през цялото време, докато бях там и аз, нали?
— Да, да, така е — и в стаята на Гази девойка, както беше най-разумно.
Тези допълнителни сведения, които не бях поискал, ме огорчиха още повече.
— Но малцина знаеха — добави Макгрегър, — че той се крие там, освен Рашли и сър Хилдебранд. И дума не можеше да става да ви се каже на вас! А останалите младежи там нямат достатъчно ум в главата да пазят тайна, пък покрито мляко котка го не лочи. Ама старият замък си го бива! Мен най ми допада това, че има много кътчета и скривалища. Двадесет-тридесет души могат да се скрият там в някое потулено местенце, а семейството в него би могло да си живее цяла седмица, без да ги открие, което без съмнение би се оказало много удобно при случай. Де да имахме замъци като Озбълдистън Хол в планините при Крейг Ройстън! А на нас, горките планинци, горите и пещерите трябва да ни служат за жилище.
— Навярно негово превъзходителство е знаел за първото нещастие, което сполетя…
Без да искам, се запънах.
— Щяхте да кажете Морис? — каза Роб Рой спокойно, твърде много свикнал с всякакво насилие, за да трае особено дълго обладалото го в първия момент вълнение. — От сърце се смеех на този хитрец, но след злополучната история при езерото, вече не ми е до смях. Не, не, неговото превъзходителство не знаеше нищо за тази работа. Това е наше дело с Рашли. Но после стана весело — Рашли, какъвто си е хитър, взема, та нагласи работата така, че подозрението да падне върху вас: вие, още щом ви видя, не му допаднахте; пък госпожица Дай не ни остави на мира, докато не оправихме кашата, дето я бяхме забъркали, и не ви измъкнахме от лапите на правосъдието. А оня изплашен гарван, Морис, загуби и ума и дума, като видя истинския виновник, точно когато обвиняваше невинния човек; ами оня, секретарят, какъв чешит! Ами съдията — тоя пияница? Ха, ха! Колко пъти ми е досмешавало, като си спомня тая история! А сега мога само да помоля да прочетат някоя и друга молитва за успокоение душата на нещастника.
— Мога ли да узная как госпожица Върнън е придобила толкова силно влияние над Рашли и съзаклятниците му, че да ви накара да промените плановете си? — попитах аз.
— Моите планове? Та това съвсем не бяха мои планове. Никой не може да каже за мен, че съм стоварвал мои грижи на чужд гръб. Всичко беше дело на Рашли. Но тя без съмнение имаше голямо влияние върху нас двамата, поради това, че негово превъзходителство много я обича, както и защото бе посветена в твърде много тайни, за да гледаме леко на една такава работа. Да вземат дяволите онзи — извика той в заключение, — който поверява тайна на жена или пък й дава много власт. На глупаци не бива да се дава нож в ръка.
Бяхме вече на четвърт миля от селото, когато трима планинци изскочиха срещу нас с насочени пушки и ни заповядаха да спрем и да кажем по каква работа идваме насам. Само една, единствена дума — Грегърах, — изречена с дълбокия повелителен глас на моя другар, ги накара да извикат, по-скоро да изреват от щастие, когато познаха главатаря си. Единият от тях, захвърляйки пушката си, така здраво прегърна водача си за колената, щото последният едва се измъкна, и същевременно го заля с поток от поздравления, които от време на време избиваха в радостен вик. Другите двама, след първия изблик на възторг, се затичаха буквално с бързината на сърни, надпреварвайки се кой пръв да донесе щастливата вест за избавлението и връщането на Роб Рой в селото, което сега бе в ръцете на голям отряд Макгрегъровци. Новината предизвика такива ликуващи викове, че хълмовете заехтяха; старо и младо, мъже, жени, деца, без разлика на пол и възраст, се затичаха надолу по долината да ни посрещнат, буйни и шумни като планински поток. Когато чух стремителния тропот и виковете на тази радостна тълпа, която се приближаваше към нас, сметнах за благоразумно, като предохранителна мярка, да напомня на Макгрегър, че съм чужденец и под негова закрила. Ето защо, той здраво хвана ръката ми, докато всички се трупаха около него и така велегласно изразяваха привързаността си и радостта по случай завръщането му, че човек действително да се трогне. И никому не подаде ръка — нещо, което всички горещо желаеха, докато не им внуши да се отнасят с мен добре и внимателно.
Ако султанът в Делхи би издал заповед, тя не би била изпълнена по-бързо. Наистина сега добронамереното внимание на всички ми създаде толкова безпокойства, колкото по-преди грубостта им. Те едва оставяха приятеля на главатаря си да ходи на собствените си крака и толкова усърдно ме поддържаха по пътя, че най-после, като използуваха един момент, когато поради блъсканицата се препънах в някакъв камък, ме грабнаха и победоносно ме понесоха към ханчето на госпожа Макалпайн.
Когато пристигнахме пред гостоприемната й колиба, аз се уверих, че както другаде, така и в Горна Шотландия, силата и славата са свързани с известни неудобства. Защото, преди да оставят Мак-грегър да влезе в къщичката, за да се отмори и подкрепи с малко храна, те го накараха поне дванадесет, ако не повече пъти, да разкаже как бе успял да избяга. Един много любезен старец ми преведе разказа на главатаря си, почти колкото пъти го чу, и аз нямаше как — от вежливост трябваше да го слушам, като си давах вид, че внимавам. Когато най-после публиката бе задоволена, всички се разотидоха на групички, за да прекарат нощта, едни на открито, други в близки колиби. Някои проклинаха херцога и Гарсхатахин, други оплакваха смъртта на Евън от Бригландз, която го бе постигнала заради приятелството му с Макгрегър, но всички единодушно смятаха, че бягството на Роб Рой не отстъпва по нищо на подвизите на който и да е от главатарите им от времето на Дугъл Киар, родоначалника на Макгрегъровци.
Дружелюбният разбойник сега ме хвана за ръката и ме поведе към колибата. Внимателно огледах опушените й кътчета с надеждата да видя Даяна и нейния другар — но ги нямаше никакви, а си помислих, че ако попитам за тях, можех да издам някои лични, тайни мотиви, които бе по-благоразумно да скрия. Единственото лице, на което попаднаха очите ми, бе съветникът, който, седнал на едно столче край огъня, прие със сдържано достойнство приветите на Роб Рой, извиненията му за не особено добрата обстановка и разпитванията относно здравето му.
— Доста съм добре, братовчеде — каза съветникът, — да, добре съм горе-долу, благодаря ти. А колкото до обстановката, човек не може да очаква да носи Солния пазар на опашката си, както охлювът носи черупката си. Много се радвам, че си се измъкнал от ръцете на враговете си.
— Е, тогава — отвърна Роб Рой — какво ти е, човек? Нали добре свърши работата, всичко е наред! Светът все ще продължи, докато ние сме живи, ха, дай да пийнем по една ракия. Баща ти, черковният настоятел, си пийваше по чашка при случай.
— Може и да си е пийвал, Робин, като е бил уморен, а мен днес ми се струпа много умора. Но — продължи той, като си напълни бавно едно дървено канче, което побираше три чашки, — той пиеше умерено като мен. — Хайде наздраве, Робин, за твое здраве, и да ти върви и сега, и занапред, също и на братовчедка ми Хелън, и на добрите ти момчета, за които ще поговорим после.
С тези думи той изпи чашата с много сериозен вид, а Макгрегър ми смигна настрана, сякаш да се подиграе на дълбокомъдрения, авторитетен тон, с който съветникът му говореше, и то още по-важно и наставнически, когато Роб бе начело на въоръжения си клан, отколкото, когато съдбата му зависеше от милостта на съветника в глазгоуския затвор. Останах с впечатлението, че Макгрегър държеше аз, като
