неочаквано. Опасностите и безкрайната увереност в собствените му сили и мъдрост го бяха направили безстрашен, а пълният с изненади хайдушки живот бе притъпил състраданието му към другите хора, макар опасностите и грешките му да не бяха го направили съвсем безчувствен. И не трябва да се забравя, че аз неотдавна бях свидетел, как последователите му най-зверски убиха един невъоръжен човек, който се молеше за живота си.
Но бях в такова състояние, че се зарадвах да срещна главатаря на разбойниците, за да се разсея от възбудените си мъчителни мисли. И все пак хранех известна надежда, че той може да ме изведе от лабиринта, в който съдбата ме бе въвлякла. Ето защо сърдечно отговорих на поздрава му и му честитих за недавнашното му бягство при крайно неблагоприятни обстоятелства.
— Да — отговори той, — докато не ти вържат примката, винаги могат да се очакват изненади. Но опасността, в която се намирах, беше по-малка, отколкото предполагахте, защото не познавате страната. От тези, които имаха заповед да ме хванат, да ме пазят и отново да ме уловят, една част, петдесет на сто, както би се изразил братовчед ми Никъл Джарви, нямаха никакво желание да бъда хванат, нито задържан, нито уловен отново. И така, имах да се справям само с една четвърт от петдесет-шестдесет души.
— Но те ви стигаха, нали? — отговорих аз.
— Не знам — каза той, — но едно знам, че ако всички мои неприятели между тях бяха на полето пред селото Абърфойл, бих ги повалил с широката си сабя един след друг.
След това той ме разпита за приключенията ми, откакто бяхме навлезли в неговата страна, и от все сърце се смя, когато му разправих за боя ни в ханчето и за подвизите на съветника с нажежения ръжен.
— Чест и слава на Глазгоу! Да бъда проклет като Кромуел, ако пожелая да видя нещо по-интересно от това, Никъл Джарви да пърли шала на Ивърах като овча глава, приклещена в маши. Но братовчед ми Джарви — добави той с по-сериозен тон — също има благородна кръв в жилите си, макар, за съжаление, да са го научили на един миролюбив занаят, който не може да не притъпи бойкия дух у всекиго. Сега разбирате защо ми бе невъзможно да ви приема в селото Абърфойл, както възнамерявах. Докато бях в Глазгоу два-три дни по работа на краля, ми бяха приготвили тука капан, но аз им обърках плановете. Няма вече да им се удаде да насъскат един клан срещу друг, както досега. Надявам се скоро да видя деня, когато всички планинци от Горна Шотландия ще застанат рамо до рамо. Но какво стана с вас после?
Разправих му за пристигането на капитан Торнтън и отряда му, затова как съветникът и аз бяхме арестувани под предлог, че сме съмнителни лица. А когато той ме разпита по-подробно, си спомних, че офицерът бе споменал, че освен дето името ми възбудило у него подозрение, той имал нареждане да задържи един по-стар и един по-млад човек, а ние сме отговаряли на дадените му указания. Това отново развесели разбойника.
— Да пукна — каза той, — ако глупаците не са взели моя приятел съветника за негово превъзходителство, а вас за Даяна Върнън! Глупаци! Кръгли глупаци!
— Госпожица Върнън… — казах аз с известно колебание, цял нащрек да чуя отговора — тя още ли се казва така? Тя преда малко мина оттук с един господин, който се държеше като че ли има власт над нея.
— Да, да — отговори Роб, — сега тя е под законна опека и крайно време беше, защото си е луда глава. Смела девойка е, от нищо страх няма. Жалко, че негово превъзходителство е май старичък. Такъв като вас или сина ми Хамиш по би й подхождал по години.
Изведнъж рухнаха всички въздушни кули, които въображението ми, въпреки гласа на разума, толкова често си бе строило. И макар всъщност да нямах никакви основания да очаквам друго, тъй като не можех да предполагам, че Даяна ще пътува в такава страна в толкова късен час с човек, който няма законно право да я закриля, тази новина ме порази като страшен удар и когато Макгрегър настоя да продължа разказа си, аз чух гласа му, без да разбирам какво ми говори.
— Да не ви прилоша? — каза той най-после, след като два пъти не получи от мен отговор. — Всичко, което стана днес, ви е дошло много, а навярно не сте свикнали на такъв живот.
Любезният му тон ми помогна да се съвзема и ми напомни за положението ми, и аз продължих разказа си, както можах. Роб Рой бе извънредно щастлив да чуе за успешната схватка в дефилето.
— Казват — продължи той, — че кралската плява била по-добра от житото на простосмъртните хора, но, струва ми се, че това не важи за кралските войници, щом се оставят да ги бият една шепа старци, вече извън строя, и младежи, които не са по-хващали оръжие, и жени с хурките си — най-негодните бойци от цялата околност. А Дугъл Грегър, гледай го ти, кой да се надява, че има толкова ум в рунтавата си глава, която никога не е виждала друго покривало, освен собствената му чорлава коса. Но продължавайте, разправяйте, макар че не смея да си помисля, какво ще ми кажете сега, защото, когато моята Хелън се разядоса, става същински дявол. Горката, тя има твърде много причини да бъде огорчена.
Помъчих се по най-деликатен начин да му съобщя как се бяха държали с нас, но явно беше, чу му стана крайно неприятно от подробностите, които му разправих.
— Какво не бих дал — каза той — да бях у дома тогава! Да обиди чужди хора и отгоре на всичко собствения ми братовчед, който ми е правил толкова добрини! По-добре да бяха опожарили половината от областта Ленъкс в яростта си. Но така е, когато човек разчита на жени и на деца, които нямат нито мярка, нито разум. Всичко това обаче се дължи на онова куче, акцизния агент, който ме предаде, като ми изпрати лъжлива вест от братовчед ви Рашли, да го срещна по кралска работа — тогава сметнах, че се касае за намерението на Гарсхатахин и на част от хората в Ленъкс да се надигнат в полза на крал Джеймс. Но щом чух, че херцогът е там, веднага разбрах, че са ме излъгали. И когато ми вързаха ръцете с подпръг, можех да си представя какво ме чака, защото знаех, че вашият роднина, какъвто си е мошеник, с извинение, спокойно би прибягнал до услугите на такива като него. Дано той да не е замислил този заговор. Наистина ми се видя, че оня Морис ме погледна много особено, когато реших той да остане заложник, за да си осигуря връщането. Но ето, че аз се върнах, макар това да не се дължи на него и на тия, на които служеше. А, пита се, как ще се върне мошеникът, акцизният агент? Обещавам му, че няма да се върне без откуп.
— Морис — казах аз — вече е платил последния откуп, който може да плати всеки смъртен.
— Какво? Какво казахте? — извика моят другар бързо. — Надявам се, че е бил убит в схватката.
— Той бе убит най-хладнокръвно, след като свърши боят, господин Камбел.
— Хладнокръвно? Проклятие! — процеди той през зъби. — Как стана това, сър? Говорете и недейте ме нарича господин или Камбел — сега съм стъпил на родна земя и се казвам Макгрегър.
Той явно бе много ядосан. Но без да обръщам внимание на грубия му тон, накратко и ясно му разправих за смъртта на Морис. Той силно удари приклада на пушката си в земята и започна невъздържано да говори:
— Кълна се пред бога! Такова деяние може да те накара да се откажеш и от семейство, и от клана си, и от родината си, и от жена и деца! И все пак негодникът си търсеше белята. А каква е разликата да гниеш във водата с камък, вързан за шията, или да увиснеш във въздуха с въже около врата си? И в единия, и в другия случай се задушаваш. А той на мене ми готвеше такава съдба. Все пак бих предпочел да го бяха застреляли с куршум или убили с кама, защото начинът, по който са го убили, ще даде повод за много Злословия. Но всякой си има съдба и когато удари часът, всеки от нас ще умре. А никой не може да отрече, че Хелън Макгрегър има да си отмъщава за тежки обиди.
С тези думи той престана въобще да говори по този въпрос и продължи да ме разпитва как съм се освободил от отряда, в който ме бе видял.
С две думи му разказах историята си. Разправих му също как си възвърнах книжата на баща ми, макар че не посмях да изрека името на Даяна, за да не проличи в гласа ми колко съм развълнуван.
— Аз не се съмнявах, че ще ги получите обратно — каза Макгрегър. — Писмото, което ми донесохте, съдържаше наставленията на негово превъзходителство по този въпрос. И без съмнение аз исках да помогна в тая работа. Именно затова ви помолих да дойдете в долината. Но навярно негово превъзходителство се е срещнал с Рашли по-скоро, отколкото предполагах.
Най-силно впечатление ми направи първата част на отговора му.
— Значи, писмото, което ви донесох, беше от това лице, което наричате негово превъзходителство. Кой е той и какъв е рангът му и истинското му име?
— Струва ми се — каза Макгрегър, — че щом досега не сте ги узнали, няма особено значение дали ги знаете, или не и затова няма нищо да ви кажа по въпроса. Но аз знаех много добре, че писмото е писано
