външен човек, да разбера, че ако той приемаше неговият роднина да му говори с такъв тон, това се дължи отчасти на гостоприемството, но още повече, защото това му беше забавно.
Когато съветникът остави чашата си, той ме позна и ме поздрави най-радушно, но с това се и ограничи засега разговорът му с мен.
— По-вашите работи ще поговорим след малко. Ще започнем, естествено, с работите на моя роднина. Предполагам, Робин, че тук няма човек, който ще отиде да донесе на градския съвет или другаде това, което ще кажа, та да ни увреди на тебе и на мен?
— Бъди спокоен, братовчеде Никъл — отговори Макгрегър, — половината няма да разберат какво говориш, а на останалите им е безразлично. Освен това те знаят, че ще изтръгна езика на всеки, който би си позволил да повтори мой разговор, който е станал в тяхно присъствие.
— Е, щом е така, братовчеде, и тъй като господин Озбълдистън е благоразумен младеж и е сигурен приятел, ще ти кажа най-откровено, че както отглеждаш децата си, ще тръгнат по лош път. — Той се поизкашля предварително, после се обърна към роднината си, заменяйки обичайната си усмивка със строг изпитателен поглед, както Малволио192 възнамерявал да прави, когато заеме важен пост. — Ти сам знаеш, че се отърва лесно от закона; а колкото до братовчедката ми Хелън, макар че начинът, по който ме прие днес — което извинявам поради възбуденото й състояние, — да не беше най-приятелски, аз ще ти кажа… (като оставим настрана личното ми оплакване), ето какво ще кажа за жена ти…
— Нищо не казвай за нея, родственико — прекъсна го Роб със сериозен и строг тон, — освен думи, които подобава на приятел да каже, а на мъжа й да чуе. За мен можеш да кажеш, каквото си щеш.
— Добре де, добре де — отговори съветникът доста смутен, — да оставим тази работа настрана. Аз съм против това да създава човек неприятности в едно семейство. Но ето двамата ти сина, Хамиш и Робин, което, както ми обясниха, значело Джеймс и Робърт, и се надявам, че за в бъдеще ще ги наричаш така, че тия Хамишовци и Ехиновци, и Ангъсовци не излизат на добър край; все тези имена се срещат в обвинителните актове от западните краища за кражби на крави, по предложение на кралския адвокат в интереса на негово величество — та думата ми беше за двете ти момчета: те не са получили и най- елементарно образование, човече, дори не знаят таблицата за умножение, която е основата на всички полезни знания, и само ми се смеят, когато им казах мнението си по тяхното невежество. Чини ми се, че те не знаят нито да четат и пишат, нито да смятат, ако човек може да повярва подобно нещо за роднините си.
— Ако са научили, братовчеде — каза Макгрегър с пълно безразличие, — то са се научили по собствено желание, защото къде по дяволите можех да им намеря учител? Да не искаш да сложа обявление на портата на богословския факултет на глазгоуския колеж: „Търси се учител за децата на Роб Рой“?
— Не, родственико — отговори господин Джарви, — но можеше да пратиш момчетата някъде да се научат да имат страх божи и да видят как живеят цивилизованите хора. Те са толкова невежи, колкото говедата, които ти някога караше на пазара, или английските селяни, на които ги продаваше, и не могат да свършат никаква полезна работа.
— Хм! — отговори Роб. — Хамиш може да ти свали с един куршум дива кокошка, както лети, а Роб може да промуши с кама петсантиметрова дъска.
— Толкова по-зле за тях, братовчеде! Толкова по-зле и за двамата! — каза глазгоуският търговец с много решителен тон. — Ако само това знаят, по-добре нищо да не знаят. Кажи си правичката, Роб, какво добро си видял, като знаеш да забиваш кама в човешки месо или в чамови дъски? Не беше ли по-щастлив, докато карайте говедата си, като човек с честен занаят, не беше ли по-щастлив, отколкото си сега, начело на твоите диви планинци и главорези?
Докато добронамереният му роднина говореше, видях, че Макгрегър се върти и гърчи от силна болка, която изпитва, но е твърдо решен да не изохка. Много ми се искаше да намеря случай да прекъсна благожелателните, но явно съвсем неуместни думи, които Джарви говореше на този необикновен човек. Диалогът обаче приключи, без да се намеся аз.
— И така — каза съветникът, — аз мисля, Роб, че макар да си прекалено компрометиран, за да ти простят провиненията, и твърде стар, за да се поправиш, би било жалко да възпиташ умните си момчета в такъв безбожен занаят като твоя. И аз на драго сърце бих ги взел като чираци на стана, както започнах аз самият, а преди мене баща ми, черковният настоятел, въпреки че, слава богу, сега търгувам само като ангросист. И — и…
Той видя, че Роб все повече се намръщва, което навярно го накара да подслади едно неприятно предложение с нещо, което пазеше като върха на своята щедрост, ако предложението му бъде прието:
— Робин, момчето ми, недей гледа толкова мрачно, защото аз ще платя таксата за чиракуване и никога няма да те гоня да ми върнеш хилядата марки.
— Хиляди проклятия и сто хиляди дяволи! — извика Роб, като стана и закрачи из колибата. — Синовете ми да станат тъкачи! Проклятие! По-скоро бих видял всеки стан в Глазгоу, всяка совалка да изгорят в ада.
Струваше ми доста усилия да накарам съветника, който тъкмо се готвеше да му отговори, да разбере колко рисковано и неподобаващо беше да продължава да говори на тази тема с нашия домакин, Но Роб скоро се съвзе и се успокои.
— Знам, че ми мислиш доброто — каза той, — затова дай да ти стисна ръката, Никъл, и ако някога намисля да пратя синовете си за чираци, ще се обърна непременно към теб. Добре, че ми напомни: ние имаме да оправяме сметка за хиляда марки193. Ей, Ехин Маканалистър, донеси ми кесията.
Човекът, към когото се обърна, един висок и як планинец, който, изглежда, беше адютант на Макгрегър, донесе от някакво скривалище една голяма кожена кесия, каквато високопоставените хора от Горна Шотландия носят отпред, когато са облечени в парадна униформа. Тази кесия бе направена от кожата на морска видра и богато украсена със сребърни пулове.
— Никого не съветвам да се опита да отвори тази кесия, докато не е научил тайната ми — каза Роб Рой и после изви едно копче в една посока, друго копче в друга посока, издърпа нагоре един пул, бутна навътре друг и отворът на кесията, който беше обвит с масивно сребро, се откри така, че той можа да си пъхне ръката вътре. Той ми обърна внимание, сякаш за да прекъсне разговора, който бе подел съветникът Джарви, че в кесията имало скрит малък пистолет, спусъкът на който бил свързан с общия механизъм, така че той пложително би гръмнал и навярно куршумите биха се забили в тялото на всеки, който, не знаейки тайната на механизма, би се опитал да отвори кесията. — Ето — каза той, като пипна пистолета. — Ето пазача на кесията ми.
Твърде наивното изобретение за затваряне на кожената кесия, която би могла да се разпори, без да се пипа пружината, ми напомни за стиховете в „Одисеята“, където Одисеи в една още по-примитивна епоха се задоволявал да пази богатствата си, като завързвал по много сложен начин с въжета един сандък, в който ги съхранявал.
Съветникът си тури очилата, за да разгледа механизма, и като свърши тая работа, върна кесията усмихнат и въздъхна:
— Ах, Роб — забеляза той. — Ако хорските кесии бяха толкова добре пазени, съмнявам се дали твоята щеше да е толкова добре напълнена, както изглежда да е, съдейки по теглото й.
— Нищо, братовчеде — каза Роб, като се изсмя. — Тя винаги ще е отворена за приятел в нужда или да плати нещо, което по право дължа, и ето на — добави той, като извади фишек жълтици, — ето ти хилядата марки. Преброй ги, за да се увериш, че напълно съм ти се издължил.
Господин Джарви взе парите мълчаливо и като ги претегли в ръката си за момент, ги остави на масата и отговори:
— Роб, не мога да ги взема. От тях няма да видя добро. Днес много добре разбрах как си печелиш ти парите. От нечестно спечелени пари добро няма да види човек. И да ти кажа право, не искам да ги пипна. Все ми се струва, че може по тях да има кръв.
— Напразно! — каза разбойникът с едно безразличие, което може би си налагаше само външно. — То е чисто френско злато и никога не е било в шотландска кесия, преди да влезе в моята. Погледни тези жълтици, човече — това са луидори, лъскави и хубави, както са излезли от монетарницата.
— Толкова по-зле, Робин — отговори съветникът, като извърна очи от монетите, макар пръстите му да
