действително постигна това. Зениците на светлите му сиви очи ту се свиваха, ту се разтваряха, докато сякаш в тях запламтяха огнени езици. Той се наведе напред, дръпна назад крака си, хвана дръжката на камата си, изпъна ръката си, сви юмрук и най-накрая стана от стола си.
— И те действително ще видят — каза той със същия неясен дълбок глас, наситен със сподавен гняв, — че името, което се осмелиха да поставят вън от закона, че името Макрегър действително ще послужи за заклинание за призоваване на дявола. Ще чуят за отмъщението ми именно ония, които смятаха, че е под достойнството им да чуят извършените спрямо мен неправди. Нещастният търговец на добитък от Горна Шотландия, обявен за фалирал, гол и бос, лишен от всичко, от честта си, гонен, защото алчността на други бе посегнала към по-големи суми, отколкото бе по силите на този бедняк да плати, този човек ще връхлети върху тях, преобразен и страшен. Онези, които се подиграваха с унизения червей и го тъпчеха, ще викат от ужас, когато видят надвисналия над тях хвърковат змей, бълващ огнени езици. Но защо казвам всичко това? — рече той, като седна отново и продължи с по-спокоен тон: — Впрочем вие можете да си представите колко ме дразни, господин Озбълдистън, да ме преследват като видра, тюлен или треска в плитчините, и то собствените ми приятели съседи. А да замахнат по теб с толкова саби и да стрелят с пистолети, както днес на брода при Ейвъндоу, би изкарало от търпение и един светия, камо ли пък един планинец: а планинците, както навярно сте чували, господин Озбълдистън, не се славят с това ценно качество. Но от всичко, което Никъл каза, едно ме тревожи — грижа ми е за момчетата — грижа ми е, като си помисля, че Хамиш и Робърт живеят като баща си.
И отдавайки се на отчаяние заради съдбата на синовете си, макар че собствената му съдба не го тревожеше, бащата подпря глава на ръцете си.
Бях много развълнуван, Уил. Винаги повече ме е трогвало отчаянието, което надвива един силен и горд дух, отколкото почестите скърби на хора с по-мек характер. Веднага у мен се породи силно желание да му помогна, макар и да съзнавах, че това бе много трудно, едва ли не невъзможно.
— Ние имаме широки връзки в чужбина — казах аз. — Не биха ли могли синовете ви с малко помощ — а те имат пълно право да очакват помощ от фирмата на баща ми — да си изкарат честно прехраната в чужбина?
Вярвам, че по лицето ми се четеше искреност. Но когато се готвех да продължа, моят другар ме хвана за ръката и каза:
— Благодаря, благодаря ви, но да не говорим повече за това. Мислех, че никой жив човек няма да види вече сълза в очите на Макгрегър.
Той избърса влагата от дългите си рижи мигли с опакото на ръката си.
— Утре заран — каза той — пак ще поговорим по този въпрос, също и по вашите работи. Макар че имате късмет да спим в удобни легла тази нощ, утре тръгваме призори. Няма ли да пиете с мен една последна чаша?
Аз отказах.
— Тогава, в името на свети Маронох! Аз трябва да пия сам. — И той си наля и изпи поне половин литър вино.
Легнах да си почина, решен да не го разпитвам повече, докато не се поуспокои. Този необикновен човек ми бе направил такова силно впечатление, че не можех да не го следя с очи известно време, след като се тръшнах на покрития с пирен одър уж за да спя. Той крачеше насам-натам из колибата, от време на време се прекръстваше и шепнеше някаква католическа молитва на латински. После се уви в шала си, с гола сабя на едното бедро и пистолет на другото, сгъвайки мантията си така, че да може всеки момент да скочи с оръжие в двете ръце, готов за бой. След няколко минути разбрах по тежкото, му дишане, че е заспал дълбоко. Сломен от умора и зашеметен от различните неочаквани и необикновени събития през деня, скоро и мене ме надви дълбок сън, от който се пробудих едва на другата сутрин, макар че имах много причини за безсъние.
Когато отворих очи и си спомних къде съм, видях, че Макгрегър вече бе напуснал колибата. Събудих съветника, който, след като постена и поохка и се оплака горко, че го болят кокалите от необичайните усилия предишния ден, най-после можа да разбере радостната новина, че ценните книжа, задигнати от Рашли Озбълдистън, са благополучно възвърнати. Щом разбра напълно смисъла на думите ми, той забрави всичките си оплаквания и скачайки бързо от кревата, започна да сравнява съдържанието на пакета, който му дадох, с бележките на господин Оуън, като си мърмореше:
— Точно така, точно така — това е — Бейли и Уитингтън — къде е Бейли и Уитингтън — седемстотин лири, шест шилинга и осем пенса — съвсем точно. Полък и Пийлмън — двадесет и осем лири и седем шилинга — точно! Слава богу! Гръб и Грайндър, отлични хора — триста и седемдесет, Глиблъд — двадесет — май не го бива Глиблъд; Слипритънг — няма го — ама това са малки суми, малки суми, другото е наред, слава богу! Имаме вече книжата и можем да напуснем тази печална страна. Колкото пъти си спомня за езерото Ард, ще ме побиват тръпки.
— Съжалявам, братовчеде — каза Макгрегър, който влезе в колибата, докато съветникът казваше последните думи, — че не можах при тези обстоятелства да ти окажа такова гостоприемство, каквото бих желал. Но ако благоволите да посетите скромното ми жилище…
— Много благодарим, много благодарим — отвърна господин Джарви бързо. — Но ние трябва да си ходим, трябва да си ходим — господин Озбълдистън И аз, работа ни чака.
— Е, братовчеде — отвърна планинецът, — знаеш ни обичая: приеми госта, който пристига, изпрати тоз, който трябва да си ходи. Но вие не можете да се върнете през Драймън, трябва да ви заведа до езерото Лоумънд и оттам да ви закарам с лодка до брода Балох, а конете ви да ви дочакат там. Общоизвестно е, че един умен човек никога не се връща по същия път, по който е дошъл, ако има друг.
— Да, да, Роб — каза съветникът, — това е една от мъдростите, които си научил като търговец на добитък — не смееше да се срещнеш с арендаторите, в чиито ливади са пасли по пътя говедата ти, а сега пътят ти май е още по-белязан, отколкото тогава.
— Затуй и не бива често да минавам по него, братовчеде — отговори Роб. — Но аз ще пратя конете напред до брода с Дугъл Грегър, когото за целта ще провъзгласим за слуга на съветника, който идва, не както може би би рекъл човек, от Абърфойл или от страната на Роб Рой, а от едно обикновено пътуване до Стърлинг. На виж, ето го.
— Не бих го познал — каза господин Джарви.
И наистина не беше лесно да познае човек дивия планинец, когато се яви на вратата на колибата с шапка, перука и палто за езда, което някога беше притежание на Андрю Феъсървис, и се качи на коня на съветника, повеждайки моя. Той изслуша последните нареждания на господаря си да избягва известни места, където би бил заподозрян, да събира по пътя каквито новини чуе и да ни чака на едно определено място близо до брода Балох.
Същевременно Макгрегър ни покани да тръгнем заедно с него на път, като ни увери, че непременно трябва да изминем няколко мили преди закуска и ни препоръча да си пийнем по малко ракия, за да се подготвим както трябва за пътуването. Съветникът се чукна с него и каза, че било нередно и опасно сутрин рано да се пие алкохол, освен ако трябва да се предпази стомахът (който бил нежен орган) от утринната мъгла; в такъв случай и баща му, черковният настоятел, препоръчвал да се пийва по една чашка и сам давал пример за това.
— Точно така, братовчеде — отговори Роб, — и по тази причина ние, които сме деца на мъглите, имаме право да пием ракия от сутрин до вечер.
Съветникът, надлежно ободрен, се качи на едно дребно планинско конче; предложиха и на мене едно, но аз отказах, и ние тръгнахме по вчерашния ни път със съвсем друг водач и при други обстоятелства.
Придружаваше ни Макгрегър и пет-шест от най-хубавите, най-силните и най-добре въоръжените планинци от четата му, които обикновено го следваха навсякъде.
Когато наближихме прохода, където вчера бе станала схватката и бе извършено след нея едно още по- страшно деяние, Макгрегър побърза да заговори, но не във връзка с нещо, казано от мен, а по-скоро в отговор на мислите, които знаеше, че неминуемо ще ми дойдат на ум.
— Сигурно ни съдите строго, господин Озбълдистън, и не може да се очаква да бъде другояче. Но спомнете си поне, че ние сме действували без провокация. Ние сме груб, невеж и може би буен и невъздържан, но не и жесток народ. В страната ни можеше да цари ред и законност, ако ни оставеха да се радваме на справедливи и мирни закони. Но ние сме едно преследвано племе.
