поздравления за изключителната благосклонност на кралицата, така очевидно проявена при разговора им тази сутрин, и се шегуваше дипломатично, правейки се, че не ги разбира. Повечето от придворните бяха убедени, че от равен по ранг той скоро ще се превърне в техен господар. И тъкмо сега, когато сдържаната, но самодоволна усмивка, с която той посрещаше ласкателните намеци, още не бе изчезнала от устните му, вбесената Елизабет се втурна сред тях. Като поддържаше без видимо усилие с едната си ръка неговата бледа и измъчена жена, а с другата сочеше помръкналото й лице, кралицата попита с глас, който прозвуча в ушите на изумените придворни като тръбния зов в деня на страшния съд:
— Познаваш ли тази жена?
И както грешниците, чули тръбния зов, призовават планините да се съборят върху тях, така и Лестър пожела от цялата си душа внушителната арка, издигната от неговото тщеславие, да рухне и да го погребе под развалините си. Всичко обаче си стоеше здраво на мястото — и зъбчатите стени, и сводовете, — само горкият господар на замъка, притиснат сякаш от невидима тежест към земята, падна на колене пред краката на Елизабет и допря чело до мраморните плочи.
— Лестър — каза Елизабет с глас, който трепереше от гняв, — ако установя, че си замислял против мен — твоята прекалено снизходителна и безкрайно доверчива към теб господарка — долна и безсъвестна измама, а твоето смущение явно потвърждава това, кълна се във всичко свято, че главата ти ще падне като главата на твоя баща.
Лестър имаше пълно съзнание за вината си, но гордостта му помогна да се овладее. Той вдигна бавно глава, лицето му потъмня от борещите се в него чувства, но отвърна спокойно:
— Главата ми може да падне само след присъдата на перовете. Аз ще се обърна към тях за справедливост, а не към господарката, която така ми се отплаща за моята вярна служба.
— Какво е това, милорди? — извика Елизабет, като огледа присъствуващите. — Доколкото разбираме, на нас ни се отговаря с открито неподчинение в замъка, който ние сами подарихме на този горделивец! Лорд Шрусбъри, вие сте маршал на Англия, арестувайте го за държавна измяна!
— Кого имате пред вид, ваше величество? — попита изненаданият Шрусбъри, понеже едва сега се бе присъединил към групата на вцепенените придворни.
— Кого друг бих могла да имам пред вид освен предателя Дъдли, граф Лестър! Братовчеде Хънсдън, повикайте вашия отряд телохранители и незабавно го поставете под стража. Побързайте, негодници, аз заповядвам!
Благодарение на родството си с Болейн156 старият и грубоват придворен Хънсдън бе свикнал да се отнася към кралицата с по-голяма свобода от всеки друг. Сега той й отвърна доста рязко:
— Ами ако утре ваше величество изпрати мен в Тауър заради това, че прекалено съм избързал с изпълнението на нейната заповед? Моля ви, имайте малко търпение.
— Търпение! — извика кралицата. — Не споменавайте пред мен тази дума, защото не знаете каква е вината му!
Успяла междувременно да дойде малко на себе си, Еми почувствува, че гневът на оскърбената кралица заплашва със смърт съпруга й и веднага (колко често жените постъпват така!) забрави собствените си страдания и опасността, надвиснала над самата нея. Загрижена само за него, тя падна в краката на кралицата, прегърна коленете й и извика:
— Той е невинен, господарко! Той е невинен! Никой не може да обвини в нищо благородния Лестър!
— Но, мила, нали ти сама каза, че граф Лестър знае цялата ти история?
— Нима казах това? — отвърна с въпрос нещастната Еми, забравила всяка грижа за последователността на думите си, както и за собствените си интереси. — Ако съм го казала, значи, съм го оклеветила по най- долен начин! Сигурна съм — и нека бог ми е свидетел, — че той дори не си е помислял да ми стори някакво зло!
— В такъв случай аз искам да знам кой те е подучил да постъпиш така! — извика Елизабет. — Говори или моят гняв — а гневът на кралицата е като пламък — ще те изпепели и ще те унищожи като хвърлена в печката съчка!
При тази заплаха в душата на Лестър се пробудиха най-добрите чувства. У него заговори гордостта и той разбра, че ще се опозори завинаги, ако се възползува от великодушната намеса на жена си, а нея — като награда за самопожертвувателната й любов — остави в ръцете на възмутената кралица. Той бе вдигнал вече глава, за да признае с достойнството на благороден човек своя брак и да защити графинята, когато неочаквано се появи Варни, който очевидно бе роден, за да бъде злият гений на своя господар. На лицето му бе изписано вълнение, косите и дрехите му бяха раздърпани.
— Какво означава това нахално втурване? — попита Елизабет.
С вид на човек, напълно смазан от мъка и срам, Варни се хвърли в краката й и извика:
— Прощавайте, господарко, прощавайте! Само мен, единствено мен трябва да накажете, ако заслужавам наказание, но пощадете моя благороден, великодушен и напълно невинен господар!
Еми, която все още стоеше на колене, бързо се изправи, щом видя до себе си омразния човек, и първият й порив бе да се хвърли към Лестър. Спря я новият израз на нерешителност и дори на плахост, който се изписа върху лицето на графа, след като появяването на неговия любимец постави началото на нова сцена. Тя извика, олюля се и започна да моли кралицата да я затворят в най-дълбоката тъмница на замъка.
— Постъпете с мен като с най-долна престъпница — каза тя, — но ме спасете от този отвратителен и безсрамен злодей, преди окончателно да съм загубила разума си!
— Но защо, мила? — попита кралицата, обзета от ново чувство. — Какво ти е направил този вероломен рицар? Защо говориш така за него?
— Той е причина за моята мъка, той ме оскърби дълбоко! Но не е само това. Той пося раздор там, където трябваше да царува мир. Наистина ще полудея, ако продължа да го гледам!
— Струва ми се, че ти и без това вече си полудяла — каза кралицата. — Лорд Хънсдън, погрижете се за тази нещастна млада жена. Настанете я на сигурно място и я предайте в честни ръце, докато не я повикам отново.
Подбудени от състрадание към тази необикновена жена или от някакви други причини, две-три придворни дами изявиха желание да се погрижат за нея, но кралицата възрази рязко:
— Не, не е нужно. Благодарение на бога всички вие имате остър слух и пъргави езици. Нашият роднина Хънсдън е възглух, пък и езикът му, макар и груб, е доста тромав. Хънсдън, погрижете се никой да не говори с нея.
— Кълна се в светата Дева — отвърна Хънсдън, като придържаше със силната си мускулеста ръка изтощената и почти загубила съзнание Еми, — че това е едно прекрасно дете. Ваше величество го е поверила на грубовата, но добра дойка. При мен тя ще се чувствува така сигурно, както се чувстват моите пиленца, дъщерите ми.
С тия думи той отведе Еми. Почти безчувствена и обезсилена, тя не оказа никаква съпротива. Главата й бе отпусната върху силното рамо на лорда, а неговите оредели в боевете коси и дългата му сива брада се смесваха с нейните светлокафяви къдри. Кралицата ги изпрати с поглед. Самообладанието — това крайно необходимо за монарха качество — й помогна да преодолее възбудата си и сега единственото й желание сякаш беше да заличи впечатлението от гневното си избухване в паметта на свидетелите.
— Лорд Хънсдън е прав — каза тя. — Той наистина е прекалено грубовата дойка за такова нежно дете.
— Лорд Хънсдън, позволявам си да кажа това не за да омаловажа неговите качества — обади се настоятелят на катедралата „Свети Асафий“, — се изразява прекалено свободно и понякога вмъква в приказките си такива страшни и кощунствени проклятия, каквито би могъл да употреби само един езичник или папист.
— Това е в кръвта му, господин настоятел — отвърна Елизабет, като се обърна рязко към преподобния отец. — И мен може да обвините в подобна избухливост. Отличителна черта на рода Болейн е горещата кръв и откровеното слово. Те бързат да кажат това, което мислят, без да подбират думите си. И аз се надявам — вярвам, че в това няма нищо грешно, — че тази кръв не е изстинала много от смесването си с кръвта на Тюдорите.
