При последните си думи тя се усмихна любезно и крадешком погледна към Лестър, опитвайки се да срещне погледа му. Беше започнала да мисли вече, че се е увлякла прекалено много и е изказала неоснователно подозрение към него.
Кралицата обаче не прочете в очите на графа готовност да приеме предложеното помирение. С мъчително и закъсняло разкаяние той гледаше след току-що отведената от Хънсдън нещастна жена. После Лестър сведе очи към земята с израз (поне така се стори на Елизабет) не на виновен, а на несправедливо обиден човек. Тя сърдито му даде гръб и се обърна към Варни:
— Говорете, сър Ричард, и ни обяснете тези гатанки. Вие поне още не сте загубили ум и дар слово — нещо, което напразно търсим у другите.
Тя отново погледна възмутено към Лестър, а хитрият и находчив Варни побърза да изложи своята версия.
— Проницателният поглед на ваше величество — каза той — вече е определил тежката болест на моята пламенно обичана жена. Аз не можех да позволя тази болест да бъде посочена в свидетелството на нейния лекар. Опитах се да скрия това, което се разкри сега по такъв позорен начин.
— Значи, тя е побъркана? — попита кралицата. — Аз и не се съмнявах в това, защото цялото й поведение говори за безумие. Намерих я свряна в ъгъла на една изкуствена пещера и всяка дума, която измъквах от устата й едва ли не с клещи, тя вземаше обратно или се отричаше от нея. Как обаче е попаднала тук? Защо не я държите под сигурен надзор?
— Милостива господарко — отвърна Варни, — почтеният джентълмен, в чиито ръце я бях оставил, мистър Антъни Фостър, току-що пристигна, след като е препускал с всички сили, за да ми съобщи за нейното бягство. Тя е успяла да го осъществи с хитрост, присъща на мнозина страдащи от тази болест. Фостър е тук наблизо и би могъл подробно да разкаже на ваша светлост за всичко.
— Ще оставим това за друг път — каза кралицата. — И все пак, сър Ричард, ние не завиждаме на семейното ви щастие. Вашата жена ви обижда твърде жестоко и дори само появата ви е достатъчна, за да я доведе почти до припадък.
— Това е само една от проявите на нейната болест, ваше величество — отговори Варни. — По време на припадък болните от тази болест мразят най-силно ония, които при нормални обстоятелства считат за най- близки и най-скъпи.
— Слушала съм за такова нещо и затова ви вярвам — каза кралицата.
— В такъв случай, господарко, моля ви се, наредете да предадат отново моята нещастна жена в ръцете на нейните близки.
Лестър трепна, но с върховно усилие на волята си успя да се овладее, а кралицата отвърна рязко:
— Вие май бързате прекалено много, сър Ричард. Ние първо ще чуем мнението на нашия лекар Мастърс за здравето и душевното състояние на тази дама, а сетне ще решим как да постъпим. При всички случаи вие ще получите разрешение да се видите с нея и ако се окаже, че между вас е станала обикновена семейна кавга, каквито често стават дори между обичащи се съпрузи, надяваме се, че ще успеете да уредите всичко и да спасите нашия двор от скандали, а нас — от тревоги.
Варни се поклони ниско и не каза нито дума повече. Елизабет отново погледна към Лестър и с благосклонност, зад която можеше да се крие само нежност, рече:
— Както казва един италиански поет, раздорът намира път и към тихата манастирска обител, и към тесния семеен кръг. Страхувам се, че нито вратите, нито стражите са могли или ще могат някога да предпазят нашия двор от него. Лорд Лестър, вие сте оскърбен от нас, но и ние също имаме основания да се считаме оскърбени. Ние обаче вземаме лъвския пай от вината и ви прощаваме първи.
Лестър се опита да прогони от лицето си мрачния израз, но тревогата бе пуснала твърде дълбоки корени в сърцето му, за да може така бързо да си възвърне спокойствието и безгрижието. Все пак той намери сили в себе си и с подходящи за случая изрази каза, че е лишен от щастието да прощава, тъй като тази, която му заповядва да направи това, не е извършила и не е могла да извърши никаква несправедливост към него.
Явно задоволена от този отговор, Елизабет изказа желание да започне определеният за тази сутрин лов. Затръбиха рогове, лавнаха кучета, затрополиха коне, но на придворните дами и кавалери, тръгнали за забавление, съвсем не им беше така леко на сърцето, както тази сутрин, когато ги събудиха веселите призивни сигнали на ловджийските рогове. Върху всяко лице личаха съмнение, страх и тягостно очакване, а във всяка, произнесена шепнешком, фраза се подхвърляха предположения и се изграждаха интриги.
Блънт издебна удобен момент и прошепна на ухото на Роли:
— Тази буря връхлетя като източен вятър в Средиземно море.
— Varium et mutabile157 — също шепнешком отвърна Роли.
— Не разбирам нищо от твоя латински — каза Блънт, — но съм благодарен на бога, че Тресилиан не беше в морето по време на стихията. Едва ли щеше да избегне корабокрушението, защото не умее да поставя както трябва платното при придворни бури.
— Да не би да искаш ти да го учиш на ум и разум? — попита Роли.
— Защо, и аз използвах времето си не по-зле от тебе, и аз съм също рицар, какъвто си и ти, дори бях провъзгласен по-рано — отвърна чистосърдечният Блънт.
— Дано даде бог да поумнееш — каза Роли. — А що се отнася до Тресилиан, много бих искал да разбера какво се е случило с него. Тази сутрин ми каза, че бил обвързан с някаква клетва и че още дванайсет часа няма да излезе от стаята си. Страхувам се, че състоянието му няма да се подобри, когато научи за полудяването на тази дама. Сега е пълнолуние и мозъците на хората кипят като мая. Време е обаче, роговете тръбят! Мятай се на седлото, Блънт! Ние, новоизпечените рицари, трябва да заслужим днес своите шпори.
ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ПЕТА
О, искреност! Ти, първа добродетел,
не позволявай никому да свърне
от пътя прав, дори и ако пред него
земята се разтвори и от ада
се разнесе смразяващ, смъртен вик!
Едва след завършването на дългия и сполучлив сутрешен лов и на продължителния обяд след завръщането на кралицата в замъка Лестър можа най-сетне да остане насаме с Варни и да научи от него всички подробности по бягството на графинята, както ги бе разказал Фостър. Изплашен за собствената си кожа, Антъни сам бе побързал да донесе новината в Кенилуърт. Тъй като в своето обяснение Варни грижливо премълча опита да бъде упоена графинята с лекарство, което всъщност я бе тласнало към тази отчаяна стъпка, единственото, което можеше да предположи Лестър, бе, че подбудите й са били ревността и нетърпеливото желание час по-скоро да заеме положението, отговарящо на титлата й, затова бе дълбоко оскърбен от лекомислието, с което жена му бе нарушила строгите му нареждания и му бе навлякла с това гнева на Елизабет.
— Аз дадох на тази дъщеря на нищожен девънширски благородник най-славното име в Англия. Споделих с нея леглото и богатството си. Помолих я само за едно — да потърпи, докато дойде подходящият момент да я представя на света с необходимия блясък и величие. Тази суетна жена обаче очевидно по- скоро е готова да ни погуби и двамата, да ме тласне към хиляди водовъртежи, плитчини и подвижни пясъци, да ме принуди да извърша хиляди постъпки, които ме позорят в собствените ми очи, отколкото да поживее още малко в неизвестността, за която всъщност е родена. Толкова е хубава, скромна, вярна и нежна, а в такава важна работа не й достигна предвидливостта дори на най-последната глупачка! Това направо ме изкарва от кожата.
