Елизабет Английска имаше корав и решителен характер и въпреки че бе развълнувана от разговора, който сама току-що бе прекъснала, успя бързо да се овладее. Чувствата й приличаха на древните паметници на друидите, които хората наричат люлеещи се камъни154 — малкият Купидон можеше да ги залюлее с един пръст, но дори силата на Херкулес не бе в състояние да наруши равновесието им. Ето защо достатъчно й бе да направи няколко бавни крачки до средата на пещерата, за да си възвърне самообладанието и лицето й да придобие характерния си властен израз.
Изведнъж кралицата забеляза, че зад една алабастрова колона край прозрачния басейн на фонтана седи неподвижно и безмълвно някаква жена. Запозната добре с класическите автори, Елизабет веднага си спомни историята на Нума и Етерна155 и си помисли, че някакъв италиански скулптор е изваял тук нимфата, благодарение на чиито внушения са били създадени законите на Рим. Когато приближи още малко обаче, тя се усъмни дали действително е видяла статуя или същество от плът и кръв. Нещастната Еми наистина стоеше като вцепенена от колебанието между горещото желание да сподели с една жена своите мъки и страха от приближаващата към нея внушителна фигура. Никога преди това не беше виждала Елизабет, но веднага се досети, че това е тя. Еми бе станала от пейката с намерението да заговори дамата, която тъй навременно — както й се стори в първия момент — бе влязла в пещерата. Изведнъж обаче тя си спомни какъв страх изпитваше Лестър при мисълта, че кралицата би могла да научи за брака им, и понеже все повече се убеждаваше, че пред нея стои самата Елизабет, остана като закована на мястото си. Главата и ръцете й бяха съвършено неподвижни, а страните й — бледи като алабастровата колона, до която бе застанала. Копринената й синьозеленикава дреха, която едва се забелязваше на слабата светлина, приличаше на туника на гръцка нимфа. Ето защо не беше чудно, че като гледаше безкръвното лице и застиналия поглед на Еми, кралицата я взе за статуя.
Дори когато приближи на няколко крачки, Елизабет все още не беше сигурна дали не гледа статуя, направена толкова съвършено, че при неясната светлина не можеше да бъде различена от човек. Тя спря и така втренчено погледна интересната фигура, че скованата от изумление Еми бе обхваната от благоговеен страх. Под властния поглед на кралицата тя сведе чело и впи очи в земята, но остана неподвижна и мълчалива както преди.
По дрехата и по ковчежето, което Еми продължаваше инстинктивно да стиска в ръката си, кралицата направи съвсем естествения извод, че тази хубава, но мълчалива жена е актриса — една от многобройните алегорични живи фигури, пръснати из целия замък, за да я поздравяват, — която от страх си е забравила ролята или пък не се осмелява да я каже. За да й вдъхне кураж, Елизабет я попита добродушно:
— Какво ти е, прелестна нимфо на тази чудна пещера? Нима те е омагьосал и те е лишил от дар слово оня зъл магьосник, когото наричат Страх? Ние с него сме врагове на живот и смърт и ще развалим магията. Говори, момиче, ние ти заповядваме!
Вместо отговор нещастната графиня падна на колене пред кралицата, изпусна ковчежето и като кършеше ръце, я погледна с такава молба и отчаяние в очите, че Елизабет остана силно поразена.
— Какво означава това? — попита тя. — Такъв силен порив едва ли е уместен в случая. Стани, момиче, и кажи какво искаш от нас!
— Вашата закрила, господарко — отвърна със заекване нещастницата.
— Всяка дъщеря на Англия има право на тази закрила, стига да е достойна за нея — каза кралицата. — Струва ми се обаче, че за твоето отчаяние има по-сериозна причина от забравената роля. За какво ти е нужно нашето покровителство?
Еми се опита да намери бързо отговор, който да я спаси от надвисналите от всички страни опасности и наред с това да не нанесе вреда на съпруга й. В главата й обаче бе истински хаос и в отговор на настойчивите покани от страна на кралицата най-сетне успя да прошепне:
— Уви! Не зная.
— Това е глупаво, мила — каза нетърпеливо Елизабет. Смущението на молителката събуждаше любопитството й и я вълнуваше. — Болният трябва да разкаже на лекаря за своята болест, пък и ние не сме свикнали да задаваме въпроси, без да получаваме отговори.
— Аз ви моля, настойчиво ви умолявам — шепнеше нещастната графиня, — моля ви за вашата милостива защита срещу един човек на име Варни.
Тя изрече сподавено тази съдбоносна дума, но кралицата успя да я долови.
— Варни? Сър Ричард Варни, слугата на лорд Лестър? Каква си му ти на него или той на тебе, момиче?
— Аз… аз бях негова затворничка… той се опита да ме убие и аз избягах, за да… за да…
— За да потърсиш нашата закрила несъмнено — рече Елизабет. — Ще я имаш, ако си достойна за нея, тъй като ние ще проучим най-внимателно тази история. А ти си — продължи кралицата, като погледна графинята така, сякаш искаше да проникне до дъното на душата й — Еми, дъщерята на сър Хю Робсарт от Лидкоут хол, нали?
— Простете ми, простете ми, милостива господарко! — извика Еми и отново падна на колене.
— За какво да ти простя, глупаво момиче? Заради това, че си дъщеря на своя баща? Виждам, че умът ти не е в ред и че ще трябва да измъквам насила дума по дума твоята история. Ти си излъгала своя стар и почтен баща и видът ти потвърждава това; излъгала си и мистър Тресилиан — доказват го поруменелите ти бузи — и си се омъжила за същия този Варни. Така ли е?
Еми скочи на крака и пламенно извика:
— Не, господарко, не! Бог вижда, че не съм толкова недостойна, колкото вие мислите! Аз не съм жена на този жалък роб на този истински негодник! Не съм жена на Варни! По-скоро бих се съгласила да се венчая за самата смърт!
Сега бе ред на кралицата да се учуди от страстното избухване на Еми. В продължение на няколко мига тя я гледаше мълчаливо, сетне каза:
— Слава на бога, момиче! Виждам, че можеш да говориш, когато пожелаеш. Кажи ми — продължи тя, овладяна вече не само от любопитство, но и от някаква неопределена ревност и от подозрение, че я мамят, — кажи ми, защото и без това сама ще науча всичко, чия жена или любовница си ти? Говори, без да се бавиш, и не забравяй, че е по-безопасно да се шегуваш с разярена лъвица, отколкото с Елизабет.
Доведена до крайност, повлечена към пропастта, която виждаше, но нямаше сили да избегне, лишена дори от минутна отсрочка, защото бе длъжна да се подчини на настоятелната заповед и на заплашителните жестове на разгневената и оскърбена кралица, Еми най-сетне прошепна отчаяно:
— Граф Лестър знае всичко.
— Граф Лестър! — извика безкрайно изненадана Елизабет. — Граф Лестър! — повтори тя, задъхана от гняв. — Слушай, жено, ти си подучена от някого и се опитваш да го оклеветиш. Подкупена си, за да очерниш най-благородния лорд и най-честния човек в Англия! Колкото и близък и скъп да ни е той обаче, ние ще те изслушаме в негово присъствие. Ела с мен! Веднага ела е мен!
Еми се отдръпна ужасена, но вбесената кралица прие това само като доказателство за вината й. Елизабет бързо се приближи до нея, хвана я за ръката и с големи крачки тръгна към изхода на пещерата, а сетне и по главната алея на градината, като продължаваше да държи за ръката уплашената и едва успяваща да я следва графиня.
В този момент Лестър стоеше заобиколен от група придворни, събрани под аркадата, с която завършваше алеята, за да дочакат нареждането на нейно величество за започване на лова. Не е трудно да си представим учудването им, когато видяха Елизабет да се приближава не с обичайната си величествена и бавна походка, а почти тичешком. Те дори не успяха да се съвземат от изненадата, когато тя беше вече сред тях. Страх изпълни сърцата им, като видяха, че лицето на кралицата пламти от гняв и възбуда, че прическата й е развалена, а очите й блестят така, сякаш вътре в нея бе оживял страшният дух на Хенри VIII. Не по-малко впечатление им направи и бледата, отслабнала, полупримряла, но все пак хубава жена, която кралицата държеше с едната си ръка, а с другата пъдеше заобиколилите я придворни дами и кавалери, които решиха, че тя неочаквано се е побъркала.
— Къде е Лестър? — попита тя и гласът й порази всички. — Елате насам, лорд Лестър!
Ако в безоблачен летен ден, когато всичко сияе от светлина и радост, от ясното синьо небе внезапно изтрещи гръм и земята се разтвори пред самите крака на безгрижния пътник, той не би се изненадал и уплашил дори и наполовина от зейналата пред него пропаст, както се изненада и уплаши Лестър от неочакваната картина, която видя. Само преди миг той слушаше прозрачни намеци и едва прикрити
