от когото Еми би желала да бъде разпозната. За щастие тя все още беше загърната в пътния си плащ, а тъй като Ламборн никога не беше я виждал от близо в Къмнър хол, тя се надяваше, че няма да се досети коя е. За сметка на това пък Еми го познаваше много добре, тъй като Джанет няколко пъти й го бе посочвала, когато той минаваше през двора, и й бе разказвала за неговите безчинства. Графинята изобщо нямаше да се страхува, че Ламборн може да я познае, ако имаше достатъчно опитност да разбере колко е пиян. Това обаче едва ли щеше да я успокои и да намали страха й от присъствието на подобен субект на това място и при сегашните обстоятелства.
При влизането си Ламборн бе затворил вратата и сега, скръстил ръце на гърдите си и развеселен от изплашения вид на Еми, продължи:
— Чуй ме добре, възхитителна Калиполис, прекрасна графиньо в парцали, божествена херцогиньо на потайните кътчета — ако се правиш на скромна и свита, за да ми се харесаш повече, хич не се мъчи. Много по-приятна ми беше при посрещането, отколкото сега. — Той пристъпи напред и се олюля.
— По дяволите, какъв е този неравен под! Един порядъчен човек би могъл да си счупи врата, ако не върви изправен като въжеиграч по опънато въже.
— Нито крачка повече! — изкрещя Еми. — Ще отговаряш с главата си, ако се приближиш до мен!
— Охо, ще отговаряш с главата си! Нито крачка! Че защо, госпожо? С какво не ти подхожда Майкъл Ламборн? Та аз, момиче, съм бил в Америка, страната, където расте златото, и съм донесъл оттам цял товар от него.
— Приятелю — каза графинята, стресната от дръзкото и решително държане на грубияна, — моля те, остави ме и си иди.
— Точно така и ще направя, красавице моя, но само след като си дотегнем един на друг, нито минута по-рано. — Той хвана ръката й, а Еми, неспособна повече да се отбранява, започна отчаяно да вика за помощ.
— Можеш да пищиш колкото си искаш — каза той, като продължаваше да я държи здраво. — Чувал съм и рева на океана, а той е къде-къде по-силен. Женският писък ми прави впечатление толкова, колкото и котешкото мяукане. Стотици такива писъци съм слушал, когато щурмувахме някой град.
И все пак благодарение на тези викове графинята получи неочаквана помощ от страна на Лорънс Стейпълс, който ги чу от стаичката си и дотича тъкмо навреме, за да я спаси от опасността да бъде позната, а може би и от грубо насилие. Лорънс също беше пиян от нощния гуляй, но за щастие виното му действаше по-другояче, отколкото на Ламборн.
— Какъв е този адски шум в тъмницата? — закрещя той.
— Как! Мъж и жена в една килия! Това е против всички правила! Кълна се в оковите на свети Петър, тук, където аз управлявам, всичко трябва да бъде благопристойно!
— Слизай веднага долу, пияно говедо! — сряза го Ламборн.
— Не виждаш ли, че аз и тази дама искаме да останем насаме?
— Добри, милостиви човече — умолително се обърна графинята към тъмничаря, — за бога, спаси ме от него!
— Тя говори искрено — каза тъмничарят — и аз ще я защитя, защото обичам моите затворници. При мен са лежали хора, които с нищо не са по-лоши от ония от Нюгейт152 и Комптър153. Щом е от моите агънца, аз няма да позволя на никой да я, безпокои в ко-шарката й. Пусни жената или ще ти счупя тиквала с ключовете!
— Преди това обаче аз ще превърна стомаха ти в кървавица!
— извика Ламборн и хвана с лявата си ръка кинжала, а с дясната продължи да държи графинята. — Махай се оттук, стар пръч, животът ти и без това се крепи само на връзката ключове!
Лорънс хвана ръката на Ламборн и не му позволи да измъкне кинжала. Докато Майкъл се опитваше да го отблъсне, графинята неочаквано се отскубна, оставяйки ръкавицата си в ръката на нападателя, измъкна се от стаята и се втурна надолу по стълбата. В същия момент тя чу как двамата побойници падат тежко на пода и това още повече усили страха й. Външната врата не попречи на бягството й, защото Ламборн я бе оставил отворена при влизането си, така че Еми безпрепятствено слезе долу и се насочи към градината, тъй като един бърз поглед й подсказа, че там най-сигурно може да се скрие от преследване.
През това време Лорънс и Ламборн се въргаляха по пода, вкопчени здраво един в друг. За щастие нито един от двамата не успяваше да извади кинжала си. Все пак Лорънс издебна удобен момент и удари Ламборн по лицето с тежките си ключове. Майкъл не остана назад и така жестоко стисна Лорънс за гърлото, че от устата и носа на тъмничаря рукна кръв. Когато един майордом, привлечен от шума на боя, влезе в стаята и с мъка раздели окървавените побойници, те представляваха отвратителна гледка.
— Чумата да ви тръшне и двамата, особено тебе, Ламборн! — каза доброжелателният посредник. — За какъв дявол сте се счепкали и се търкаляте по пода като кучета пред касапница?
Намесата на трето лице поотрезви малко Ламборн; той се изправи на крака и изоставяйки обичайната си дързост, отговори:
— Сбихме се заради момиче, щом искаш да знаеш.
— Заради момиче! А къде е то? — попита майордомът.
— Сигурно се е измъкнало — отвърна Ламборн, като оглеждаше стаята, — ако Лорънс не го е глътнал. В гадния му търбух са попаднали толкова много злочести девойки и нещастни сираци, колкото и в търбуха на великана от легендите за крал Артур. Той ги поглъща цели — и тялото, и душата, и имуществото им едновременно — и това е любимата му храна.
— Хайде, хайде, стига си дрънкал — обади се Лорънс, надигайки се тромаво от пода. — Аз съм държал под ключ много по-свестни хора от тебе, мистър Майкъл Ламборн, а и ти рано или късно ще попаднеш при мен. Нахалната ти мутра няма вечно да спасява краката ти от прангите и жалкото ти гърло от кълчищеното въже.
Лорънс още не бе успял да доизрече всичко, когато Ламборн отново се хвърли към него.
— Хайде, стига — извика майордомът, — не започвайте пак, защото ще извикам мистър Варни, тоест сър Ричард! Ей сега го видях да минава през двора, а той бързо ще ви усмири и двамата.
— Наистина ли го видя? — уплашено попита Ламборн и грабна легена и каната, които съзря в стаята. — Тогава спасението е само във водата! Снощи се канех да се разделя завинаги с нея, когато в ролята на Орион плавах в езерото като коркова тапа в бъчва с ферментираща бира.
При тези думи той се зае да заличава от лицето и ръцете си следите от боя и да оправя дрехите си.
— Какво си му направил? — тихо попита майордомът, обръщайки се към тъмничаря. — Лицето му е страшно подуто.
— Само го пернах с ключовете, а това е прекалено голяма чест за такава гадна муцуна. Никой няма право да обижда и да оскърбява моите затворници. Те са моите скъпоценности и затова аз си ги затварям в сигурна касетка. Престанете да плачете, госпожо… Ама чакайте бе, преди малко тука имаше жена!
— Струва ми се, че всички сте се побъркали тази сутрин — каза майордомът. — Не видях никаква жена тук, пък и никакъв мъж, а само две говеда, които се търкаляха по пода.
— В такъв случай свършено е с мен! — извика тъмничарят.
— Свършено е с тъмницата — край! Свършено е с Кенилуъртската тъмница, най-здравата тъмница оттук до шотландската граница — продължаваше жално да нарежда той. — Рицари, графове и крале можеха да спят тук така сигурно затворени, все едно, че са в лондонската кула. Свърши се с тъмницата, затворниците избягаха, а тъмничаря може да го обесят.
С тия думи той се прибра в стаичката си — да продължи вайкането си или пък да се наспи и да изтрезнее. Ламборн и майордомът за свой късмет тръгнаха веднага след него, тъй като тъмничарят по навик се канеше да завърти ключа след себе си и ако те не бяха достатъчно близо да го възпрат, щяха да имат удоволствието да останат затворени в същата кула, от която току-що бе избягала графинята.
Излязла на свобода, нещастната жена се втурна, както казахме вече, към градината. От прозорците на кулата Мървин тя бе видяла този богато украсен кът на парка и при бягството си реши, че сред многобройните беседки, фонтани, статуи и изкуствени пещери би могла най-сигурно да намери убежище и да се укрива там, докато й се отдаде случай да се обърне към някой покровител, на когото да се довери доколкото може, и чрез неговата помощ да се срещне със съпруга си.
„Дано попадна на моя придружител, за да разбера дали е предал писмото — мислеше тя. — Ах, ако
