подава ножа си на видна дама
да прободе пулсиращата шия.
Нека се върнем сега в кулата Мървин, в стаята или по-точно в затвора на нещастната графиня Лестър, която временно бе подтиснала вълнението и страховете си. Тя съзнаваше, че в царящата този ден суматоха писмото й можеше да се позабави малко, преди да стигне до ръцете на графа, и че ще трябва да измине известно време, докато Лестър успее да се откъсне от задълженията си около посрещането на Елизабет и да дойде при нея в тайното й убежище.
„Не бива да го очаквам по-рано от тази нощ — мислеше си тя, — защото той не би могъл да остави височайшата си гостенка дори и заради мене. Знам, че ще дойде и по-рано, ако има възможност, но няма да го очаквам преди нощта.“ И въпреки това тя го очакваше всеки миг. Макар че разумът й я убеждаваше в противното, тя вземаше всеки един от стотиците шумове наоколо за бързите стъпки на Лестър, устремен да я прегърне час по-скоро.
Физическата умора от дългото пътуване и вълнението, което такава мъчителна неизвестност неизбежно поражда, съвсем разстроиха нервите на Еми и тя започна да се безпокои, че ще загуби самообладанието си тъкмо сега, когато то щеше да й бъде най-необходимо за предстоящото обяснение. Макар и разглезена от прекалената снизходителност на близките си, Еми притежаваше силна воля и изключително здрав организъм, закален от разходките сред горите, където често отиваше с баща си на лов. Тя призоваваше на помощ всичките си физически и душевни сили, защото не забравяше нито за миг, че съдбата й зависи твърде много от това дали ще успее да запази хладнокръвие. Молеше бога да укрепи душата и тялото й, решила твърдо да не се поддава на нервната възбуда, която можеше да подкопае силите й.
И все пак, когато от кулата Цезар, разположена съвсем наблизо до кулата Мървин, се разнесоха тържествените удари на голямата камбана, известяващи пристигането на кралицата, проглушителният звън така болезнено прониза нейния изострен от напрегнато очакване слух, че тя едва не започна да крещи от болка при всеки мощен удар.
Скоро след това малката стая бе залята от светлината на многобройните фойерверки, полетели изведнъж във въздуха; те се застигаха и се надминаваха, следвайки определения си път, като някакви огнени призраци или като саламандри, носещи се в лудешки танц из ефира. Отначало на графинята й се струваше, че всяка ракета се пръска пред самите й очи и че дъждът от искри я облива с топлината си; скоро обаче тя преодоля тези нереални страхове и се насили да стане и да отиде до прозореца, за да погледа зрелището, което при други обстоятелства би й се сторило възхитително. Величествените кули на замъка бяха обвити с гирлянди от изкуствен огън и увенчани с корони от белезникав дим. Езерото пламтеше като разтопен метал от многобройните ракети, които падаха на повърхността му, продължавайки да горят (това обикновено за нашето време явление тогава е изглеждало истинско чудо), гмуркаха се във водата и отново се показваха, съскаха, тътнеха и бълваха пламъци като развилнели се огнедишащи дракони.
Дори и Еми бе грабната, макар и за кратко, от невижданото досега зрелище.
— Някога го считах за магия — прошепна тя, — но нещастният Тресилиан ме научи да разбирам какви са тези неща. Господи, дано моето така очаквано щастие не прилича на този измамен и краткотраен блясък! Дано животът ми не бъде ярко припламване, погълнато веднага от околния мрак, несигурно пламъче, политнало във въздуха, за да загасне още в следващия миг! О, Лестър, след всичко, което си ми казвал, след клетвите и уверенията, че Еми е твоята любов и твоят живот, възможно ли е ти да си магьосникът, по чиято воля стават тези чудеса, а аз да ги гледам отстрани като прокудена, ако не и като затворничка?
От всички страни звучеше непрекъсната музика, сякаш не само Кенилуъртският замък, а цяла Англия празнуваше всеобщ тържествен празник. Мъката и отчаянието още по-силно сграбчиха сърцето на Еми, а музиката ту замираше нежно в далечината като съчувствена въздишка, породена от нейната тъга, ту гръмваше отблизо, сякаш искаше с безсрамното си и бясно веселие да се подиграе над нейното страдание.
„Тази музика е моя — мислеше тя, — защото е негова, но аз не мога да извикам: «Млъкнете, тези гръмливи звуци не ми допадат!» Гласът на последната селянка, която танцува долу, има по-голяма власт да я спре от мен, господарката на всичко тук!“
Постепенно празничният шум стихна и графинята се отдръпна от прозореца. Настъпи нощ, но луната хвърляше достатъчно светлина в стаята, за да може Еми да се подготви така, както смяташе за необходимо. Тя се надяваше, че Лестър ще дойде при нея веднага щом всичко в замъка притихне; но не забравяше, че може да я обезпокои и някой неканен гост. Не разчиташе на ключа, защото Тресилиан бе успял да влезе, въпреки че вратата беше заключена отвътре. Единственото, което можа да измисли обаче, бе Да подпре вратата с масата, за да бъде предупредена, поне от шума, ако някой се опиташе да влезе. След като взе тези мерки за безопасност, нещастната жена си позволи да се отпусне на леглото. Изминаха няколко часа в мъчително очакване, но най-сетне умората победи любовта, страха, мъката и дори безпокойството пред неизвестността и Еми заспа.
Да, заспа. Така заспива привързаният към стълба индианец в паузите между мъченията. А продължителните душевни терзания, не по-малко от физическите страдания, притъпяват чувствителността на мъченика и винаги настъпва миг на вцепеняваща забрава, преди отново да се възстанови усещането за болката, предизвикана от тези терзания.
Графинята спа няколко часа. Тя сънува, че са намира в стария замък Къмнър и чува тихото изсвирване, с което Лестър известяваше обикновено още от двора за своето неочаквано пристигане. Изведнъж вместо изсвирване тя долови характерния звук на ловджийски рог. Така тръбеше баща й, когато искаше да извести, че е убил елен, и затова ловците наричаха този сигнал mort151. Тя изтича до един прозорец, погледна, към двора и видя много хора в траурно облекло. Старият свещеник се подготвяше да прочете погребалната молитва. Мъмблейзън, облечен в старинни дрехи като древен херолд, държеше високо в ръката си щит с изобразени върху него череп, кръстосани кости й пясъчни часовници; разположени около герба, от който тя можа да различи само графска корона. Старецът я погледна и с лека усмивка на устните си я попита: „Еми, кажи ми, правилно ли е разположено всичко върху щита?“ Той едва изрече тези думи, когато ловджийският рог отново издаде своя тъжен, разкъсващ душата стон и Еми се пробуди.
Разбудиха я всъщност действителните звуци на ловджийския рог или по-точно звуците на множество рогове, които долитаха отвсякъде и известяваха не за смърт, а за весел празник и напомняха на гостите на Кенилуърт, че днешните забавления ще започнат с голям лов на елени в близкия парк. Еми скочи от леглото, ослуша се, видя, че първите лъчи на слънцето вече проблясват през решетките на прозореца, и изведнъж мъчително, до болка ясно осъзна къде се намира и колко безнадеждно е положението й.
— Той не мисли за мен, той няма да дойде — каза тя. — Гостува не друг, а кралицата; какво ще го интересува тогава, че в едно кътче на огромния му замък аз, нещастницата, се разкъсвам от съмнения, които скоро ще се превърнат в отчаяние!
В този момент откъм вратата се разнесе лек шум, сякаш някой се опитваше да я отвори предпазливо. Сърцето на Еми се изпълни едновременно с неизразима радост и уплаха. Тя бързо махна опряната до вратата маса, но преди да отключи, все пак попита от предпазливост:
— Ти ли си, любов моя?
— Да, графиньо моя — й отвърнаха с шепот.
Тя отвори широко вратата и като извика: „Лестър!“ обви ръце около шията на загърнатия с плащ мъж, който стоеше отвън.
— Не, не е точно Лестър — рече Майкъл Ламборн, отвръщайки е жар на милувката й. — Не е Лестър, моя прекрасна и нежна херцогиньо, но е също добър човек.
С огромно усилие, на което тя не допускаше, че е способна, графинята успя да се измъкне от нахалната прегръдка на пияния безсрамник, изтича до средата на стаята, където отчаянието й вдъхна смелост и тя се спря.
Влизайки, Ламборн свали от лицето си края на плаща, който бе вдигнал, за да се прикрие, и Еми веднага разбра, че това е безпътният слуга на Варни — последният човек, като се изключи омразният му господар,
