и с мъдрите си съветници. Поласкан от нейното нескрито възхищение, графът също гледаше с обич очарователната си съпруга. Тъмните му очи и благородните му черти сега излъчваха по-нежни чувства и това смекчаваше властническия и суров израз, който обикновено му придаваха високото чело и пронизващият поглед. Той с усмивка слушаше наивните й въпроси за различните ордени, които украсяваха гърдите му.
— Бродираната лента около коляното ми, както ти я наричаш — каза графът, — е английският Орден на жартиерата — награда, която носят с гордост дори кралете. Това е звездата към него, а това е брилянтът Джордж — скъпоценният камък на този орден. Ти, разбира се, си чувала за крал Едуард и за графиня Солсбъри…
— Да, зная я тази история — отвърна графинята, като леко се изчерви — и как една дамска жартиера е станала за английското рицарство най-гордият знак за отличие.
— Точно така — каза графът. — И аз имах щастливата съдба да получа този почетен орден заедно с трима най-благородни приятели — херцог Норфък, макриз Нортамптън и граф Рътланд. Бях най-низшият по ранг сред четиримата, но какво от това? Този, който иска да се качи по стълбата, трябва да започне от първото стъпало.
— Ами тази великолепна златна огърлица с разкошен скъпоценен камък, изобразяващ овца, увесен по средата, какво представлява тя? — попита младата графиня.
— Огърлицата с двата мушкета, съединени с две пластинки, които се предполага да представляват кремъци за добиване на огън и в същото време поддържат скъпоценния камък, за който питаш, е знакът на благородния Орден на Златното руно, принадлежал някога на Бургундския двор. Този изключително благороден орден, скъпа Еми, осигурява много големи привилегии, защото дори самият крал на Испания, днешният наследник на ордените и владенията на Бургундия, не може да съди един кавалер на „Златното руно“ освен в присъствието и с одобрението на целия велик съвет на ордена.
— Значи, този орден принадлежи на жестокия крал на Испания? — попита графинята. — Но защо, уви, мой благородни лорде, трябва да оскверняваш гърдите си с такава емблема? Спомни си злощастните дни по времето на кралица Мери, когато същият този Филип властваше редом с нея в Англия! Спомни си за кладите, издигнати за нашите най-благородни, най-мъдри и най-свети прелати и духовни лица! Как можеш ти, когото всички наричат знаменосец на истинската протестантска вяра, да се съгласиш да носиш емблемата и отличителните знаци на един тъй жесток католически тиранин, какъвто е испанският крал?
— Успокой се, любов моя — каза графът. — Ние, които опъваме платната си според вихрите на придворния успех, не винаги можем да издигаме знамената, които най-много обичаме, или пък да отказваме всяко плаване под неприятна за нас емблема. Повярвай ми, не съм станал по-лош протестант от това, че бях принуден да приема по политически съображения честта, която ми оказа Испания, приемайки ме в този висш рицарски орден. Отгоре на всичко той всъщност принадлежи на Фландрия и Егмонт, Вилхелм Орански и някои други нидерландски благородници се гордеят, когато го виждат на английски гърди.
— Разбирам, господарю мой, ти по-добре знаеш как да постъпваш — отговори графинята. — А тази огърлица, тази красива скъпоценност — на коя страна принадлежи тя?
— На много бедна, любов моя — отговори графът. — Това е орденът „Свети Андрей“, възстановен отново от последния шотландски крал Джеймс. Дадоха ми го на времето, когато мислеха, че младата вдовица на Франция и Шотландия26 с готовност ще се омъжи за един английски барон.
Свободната корона на английски пер обаче струва повече от брачния венец и зависимостта от настроенията на една жена, която владее само някакви жалки скали и езера на север.
Графинята мълчеше, сякаш последните думи на графа бяха събудили у нея мъчителна, но занимателна поредица от мисли. Забелязал мълчанието й, съпругът й продължи:
— Сега вече, красавице моя, желанието ти най-сетне се изпълни — ти видя своя слуга и роб в пътното му облекло, защото мантията на придворен и короната на пер се носят само в дворцовите зали.
— Да, наистина — отговори графинята, — но едно изпълнено желание обикновено поражда друго.
— А какво е това, което ти би могла да пожелаеш и аз да ти откажа? — попита любещият съпруг.
— Аз исках моят граф да дойде в това тайно и уединено жилище в придворните си дрехи — рече графинята. — А сега, струва ми се, жадувам да съм в една от неговите дворцови зали и да го видя да влиза, облечен в простата кафява дреха, която носеше, когато спечели сърцето на бедната Еми Робсарт.
— Това желание лесно може да се изпълни — каза графът.
— Щом искаш, още утре ще облека простата кафява дреха.
— А ще дойда ли с теб в един от замъците ти, да видя как разкошът на твоето жилище ще се съчетае със селското ти облекло?
— Но, скъпа Еми — каза графът, като се огледа наоколо, — нима тези стаи не са подредени с достатъчно блясък? Бях дал заповед да не се пестят средства и мисля, че заповедта е изпълнена точно. Ако обаче кажеш, че има още нещо, което да се направи, веднага ще дам необходимите нареждания.
— Ти ми се подиграваш, господарю мой — отговори графинята. — Блясъкът на това богато наредено жилище надхвърля границите както на моето въображение, така и на моите достойнства. Но аз искам да ми кажеш, любими, няма ли в един скорошен ден на твоята жена да й бъде отдадена почит не чрез труда на майсторите, украсили стаите й, не чрез коприната и скъпоценностите, с които я украсява твоята щедрост, а чрез издигането й на законното й място сред знатните жени като всепризната съпруга на най-благородния граф на Англия?
— Един скорошен ден! — повтори нейният съпруг. — Да, скъпа Еми, един ден това наистина ще стане. Искам да ми повярваш, че аз копнея за него повече и от самата теб. С каква радост бих се оттеглил от държавните работи, от суетните грижи и вълнения, за да заживея в обширните си имения сред уважение и почит заедно с теб, моя любима Еми, с теб, моята съпруга и другарка. За съжаление това още не може да стане и тези скъпи за мен, макар и тайни срещи са единственото нещо, което мога да дам засега на най- очарователната и най-любима жена на света.
— Но защо това да не може да стане още сега? — упорстваше с тих, настойчив глас графинята. — Защо да е невъзможно да се осъществи незабавно този почтен и траен съюз, за който ти, както казваш, така много копнееш и който ни е определен от божиите и човешките закони? Ах, ако ти изпитваше дори и само наполовина този копнеж, за който говориш, кой и с какво би могъл да ти попречи да осъществиш желанието си при твоето могъщество и власт?
Графът свъси чело.
— Еми — каза той, — говориш за неща, които не разбираш. Ние, придворните, приличаме на хора, изкачващи се по пясъчна планина. Страхуваме се да спрем, преди някоя издадена скала да ни осигури здрава подпора и място за почивка. Ако спрем по-рано, започваме да се свличаме надолу от собствената си тежест и ставаме предмет на всеобщ присмех. Аз наистина стоя високо, но все още недостатъчно здраво, за да си позволя да постъпвам според собствената си воля. Да възвестя за своя брак, би означавало сам да се тласна към гибел. Но повярвай ми, скоро ще достигна такова място, което ще ми позволи да възмездя и тебе, и себе си. А дотогава, моля те, не отравяй блаженството на тия мигове, желаейки онова, което засега е неосъществимо. По-добре ми кажи дали всичко тук е направено по вкуса ти. Как се държи с теб Фостър? Надявам се, с пълно уважение, в противен случай ще има доста да се разкайва.
— Понякога ме подсеща за необходимостта от спазването на усамотеност — отговори с въздишка графинята, — с което обаче ми напомня за твоите желания, и това ме кара по-скоро да му бъда признателна, отколкото да го клеветя.
— Аз вече ти говорих за строгата принуда, която тегне над нас — каза графът. — Фостър, както забелязвам, е малко мрачен по нрав, но Варни твърди, че ми служел вярно и предано. Ако ти обаче имаш да се оплачеш от начина, по който си изпълнява задълженията, той ще си плати за това.
— Не, нямам от какво да се оплаквам — отговори графинята. — Той изпълнява задълженията си към теб най-предано, а дъщеря му Джанет, с нейния прецизиански вид, който така много й подхожда, е най-милата и най-добрата другарка на моето усамотение.
— Наистина ли? — каза графът. — В такъв случай тази, която ти доставя радост и развлечение, не бива да остане ненаградена. Ела тук, момиче!
— Джанет — намеси се графинята, — ела при милорда. Джанет, която, както вече казахме, дискретно се бе оттеглила настрани, за да не пречи с присъствието си на интимния разговор на графа и графинята,
