сега се приближи и направи почтителен реверанс. Графът не можа да сдържи усмивката си, забелязвайки несъответствието между крайната простота на облеклото и строгата сдържаност на изражението, от една страна, и приятното личице с черни очички, от друга, които се смееха, въпреки желанието на господарката им да изглеждат сериозни.
— Аз съм ти много задължен, хубавице, заради доволството, което си доставила на милейди с твоите грижи. — С тия думи графът свали от ръката си един скъп пръстен и като го подаде на Джанет Фостър, прибави: — Носи го за спомен от милейди и от мен.
— Много се радвам, милорд — отговори скромно Джанет, — че съм успяла с нищожните си услуги да угодя на милейди, до която човек не може да се доближи, без да се породи у него желанието да й служи. Но ние от братството на достопочтения мистър Хоулдфорт не търсим да отрупваме пръстите си със злато, като лекомислените дъщери на този свят, или да носим скъпоценни камъни на шиите си, като суетните жени от Тир и Сидон.
— О, ето каква била работата! — възкликна графът. — Значи, ти си твърда последователка на прецизианството, мила Джанет. Доколкото помня, и твоят баща е предан член на това братство. Тъй и двамата ми ставате още по-приятни, защото знам, че във вашето братство се молят за мен и ми желаят доброто. Всъщност ти не се нуждаеш от украшения, мила Джанет, тъй като имаш красиви пръстчета и бяла шия. Но аз ще ти дам нещо, от което не се отвращават и на което не се мръщят нито паписти, нито пуритани, нито латитудинарианци, нито прецизианци. Вземи ги, момиче, и ги похарчи за каквото си искаш.
Казвайки това, той сложи в ръката й пет големи златни монети с ликовете на Филип и Мария.
— Не бих приела и това злато — каза Джанет, — но се надявам да го използувам така, че то да донесе благословия за всички ни.
— Постъпи, както ти е угодно, мила Джанет — отговори графът, — и аз ще съм доволен. А сега, моля те, накарай да побързат с вечерята.
— Милорд, аз поканих мистър Варни и мистър Фостър да вечерят с нас — каза графинята, когато Джанет излезе, за да изпълни нареждането на графа. — Одобряваш ли това?
— Да, скъпа моя Еми — отговори съпругът й, — както и всичко останало, което ти правиш. Доволен съм, че си им оказала това благоволение, защото Ричард Варни ми е безкрайно предан и е доверен член на тайния ми съвет, а сега съм длъжен да се уповавам и на предаността на този Антъни Фостър.
— Бих искала да те помоля за една добрина и да ти открия една тайна — започна графинята с треперещ глас.
— Нека оставим за утре и едното, и другото, любов моя — отвърна графът. — Виждам, че вече отварят вратите на трапезарията, а пък аз препусках насам с всички сили и една чаша вино ще бъде добре дошла.
С тези думи той поведе хубавата си съпруга към съседната стая, където Варни и Фостър ги посрещнаха с дълбок поклон: Варни — по обичаите на двора, а Фостър — съгласно правилата на своето братство. Графът отговори на поздравленията им с небрежната учтивост на отдавна привикнал с подобни почести човек, а графинята — с тържествено усърдие, което показваше, че всичко това не й е свойствено.
Приготвената за случая вечеря по своето великолепие отговаряше напълно на пищността на залата, където бе сервирана. Нямаше обаче друга прислуга освен Джанет, която беше готова да прислужи всекиму, пък и трапезата бе подредена с всичко, което би могъл да пожелае човек, тъй че почти никаква помощ не беше необходима. Графът и съпругата му седяха на горния край на масата, а Варни и Фостър, както бе обичайно за по-низшестоящите — след солницата. Смутен навярно от обстоятелството, че е попаднал в крайно непривично за него общество, Фостър не каза нито дума по време на вечерята. Докато Варни с изключителен такт и умелост поддържаше разговора дотолкова, че да не замре, без обаче да става натраплив, и успя да създаде на графа отлично настроение. Сдържан и внимателен, от една страна, и проницателен, остроумен и находчив, от друга, този човек беше така отлично подготвен от природата да изпълнява ролята, която му беше отредена, че дори и графинята, макар да беше предубедена срещу него по много причини, се поддаде на очарованието на ораторското му изкуство и му се наслаждаваше. Дори бе склонна, за разлика от всеки друг път, да се присъедини към похвалите, с които графът щедро обсипваше своя любимец. Най-сетне дойде часът за почивка, графът и графинята се оттеглиха в покоите си и всичко в замъка се смълча.
Рано на другия ден Варни се зае със задълженията си на камерхер и щалмайстор, макар всъщност да изпълняваше обикновено само щалмайсторската длъжност в бляскавата свита на лорда, в която рицари и джентълмени от благороден произход напълно се задоволяваха с ролите на слуги — така както и самите придворни изпълняваха подобни роли в кралския двор. И двете длъжности бяха добре познати на Варни: потомък на стар, но малко западнал благороднически род, той бе станал паж на графа в един по-ранен и доста скромен и незначителен период от живота му, бе му останал верен в трудни моменти и изпитания, а по-късно бе съумял да му окаже ценна помощ и подкрепа в неговия бърз и бляскав възход към успеха. По такъв начин Варни бе спечелил доверието на графа, основано на сегашни и минали услуги, и бе станал безусловен изповедник на неговите тайник.
— Варни, помогни ми да си облека по-прост пътен костюм — каза графът, като събличаше халата си, украсен с бродирани от коприна цветя и подплатен със самурови кожи — и прибери всички тия вериги и окови (той посочи оставените на масата огърлици на различните ордени) в ковчежетата им. Снощи едва не ми се прекърши врагът от тази тежест. Вече почти съм решил да не си протривам шията с тях. Това са вериги, измислени от подлеци, за да държат глупаците оковани. Ти как мислиш, Варни?
— Откровено казано, милорд — отвърна Варни, — златните вериги не приличат на другите — те са толкова по-желани, колкото са по-тежки.
— Въпреки това, Варни — каза господарят му, — аз почти съм стигнал до убеждението, че те не бива повече да ме привързват към двора. Какво друго може да ми донесе по-нататъшната служба и височайшото благоволение освен висок сан и грамадни владения, каквито вече съм си обезпечил? Кое докара баща ми до дръвника, ако не неспособността му да ограничава с разума си своите желания? И аз самият неведнъж съм предприемал, както добре знаеш, рисковани авантюри, от които за щастие съм се измъквал. Но сега вече почти съм решил да не изкушавам занапред морето, а да си стоя спокойно на брега.
— И да събирате мидени черупки с помощта на господин Купидон? — подхвърли Варни.
— Какво искаш да кажеш с това? — бързо попита графът.
— Не ми се сърдете, милорд — каза Варни. — Ако ваша светлост сте толкова щастлив с тази рядко красива жена, че заради възможността да се наслаждавате спокойно на обществото й сте готов да изоставите всичко, което е съставлявало смисъла на досегашния ви живот, от това може би ще пострадат само някои от дребните ви слуги. Вашето благоволение и вашата щедрост обаче ме издигнаха толкова много, че винаги ще ми стигнат средства да живея като скромен благородник, без да унижавам достойнството си, съответствуващо на онова високо положение, което заемах във вашето семейство.
— И въпреки това ти явно си недоволен от намерението ми да се откажа от тази опасна игра, която би могла да завърши с гибелта и на двама ни?
— Аз ли, милорд? — учуди се Варни. — Че каква причина бих могъл да имам аз да съжалявам за оттеглянето на ваша светлост? Не е Ричард Варни оня, който ще предизвика гнева на нейно величество и подигравките на придворните, когато нежната тъкан, с която ви е облякло благоволението на кралицата, се стопи, както се разтапят сутрин ледените рисунки по стъклото. Аз желая само едно — преди да направите крачката, от която няма връщане назад, да си дадете точна сметка, милорд, каква слава и щастие ви очакват по пътя, който възнамерявате да поемете.
— Продължавай, Варни — окуражи го графът. — Казах ти вече, че още нищо не съм решил окончателно и че ще претегля всички съображения и от двете им страни.
— Добре, милорд — отвърна Варни, — да предположим тогава, че крачката е направена, челото се е намръщило, смехът е отекнал и жалбата е изплакана. Вие сте се оттеглили, да речем, в един от най- отдалечените си замъци — толкова далеч от двора, че не чувате нито жалбата на приятелите си, нито ликуването на враговете си. Нека предположим също, че вашият щастлив съперник се задоволи — което е твърде съмнително — само да по-окастри и поореже клоните на огромното дърво, което толкова дълго му е закривало слънцето, и не настои то да бъде изтръгнато из корен. И ето! Доскорошният пръв избраник на Англия, който е държал в ръцете си цялата кралска войска и е бил господар на парламента, се е превърнал
