от кръга и ще седнете откъм западната му страна, ей под ония храсти, и няма да поглеждате нито наляво, нито надясно в продължение на десетина минути, а може би и повече — докато се чува звънтенето на чука. След като чукът замлъкне, ще кажете една толкова дълга молитва, колкото време е нужно, за да се преброи до сто, или пък пребройте направо до сто, това е все едно, и се върнете в кръга. Ще видите, че парите ги няма, а конят ви е подкован.
— Че парите ще са изчезнали — в това съм сигурен — каза Тресилиан, — но другото… Слушай, момчето ми, аз не съм ти учител наистина, но ако започнеш и на мен да играеше шегите си, ще поема част от задълженията му и здравата ще те напердаша.
— След като ме хванете обаче! — извика момчето и в миг хукна така бързо през шубраците, че Тресилиан, затруднен от тежките си ботуши, напразно се опитваше да го настигне. Най-много го ядосваше обстоятелството, че хлапакът не бягаше с всички сили, като човек, който се спасява от голяма опасност или е изплашен, а тичаше с такова темпо, че да поддържа у Тресилиан желанието да го гони; и всеки път, когато на преследвача му се сторваше, че ей сега ще го настигне, момчето отново полетяваше напред със скоростта на вятър, като в същото време се обръщаше назад и така лъкатушеше, че да остане близо до мястото, откъдето бе започнало да бяга.
Това продължи дотогава, докато Тресилиан спря изтощен и готов да се откаже от преследването, като ругаеше с всички сили грозния хлапак, който го бе въвлякъл в тази нелепа гоненица. Изкачил се през това време на върха на една могилка точно насреща му, хлапакът взе да пляска с дългите си, тънки ръце, да го сочи с мършавите си пръсти и да криви в такъв дивашки присмех уродливото си лице, че Тресилиан започна да се съмнява дали пред него не стои истинско дяволче. Вбесен до краен предел, като в същото време едва се сдържаше да не се разсмее на невъобразимите гримаси и жестикулации на момчето, корнуолецът се върна при коня си и се метна на седлото, с намерение да продължи преследването на Дики при по- благоприятни условия.
Като го видя да се качва на коня, хлапакът закрещя, че нямало смисъл да осакатява белоногото животно заради него и че той сам ще се приближи, при условие че обещае да не го бие.
— Няма да водя пазарлъци с теб, уродливи мошенико! — извика Тресилиан. — Ей сега ще ми паднеш в ръцете!
— Много бързате, мистър пътешественико — каза момчето, — наблизо има такова тресавище, което може да погълне всичките коне на кралската гвардия. Аз ще отскоча натам, та да видим вие накъде ще идете тогава. Бъдете сигурен, че ще успеете да се наслушате до насита на виковете на водните бикове и на крякането на дивите патици, преди да ме хванете без мое съгласие.
Тресилиан огледа местността зад могилката, разбра, че момчето говори истината, и реши да сключи мир с бързоногия си и хитър противник.
— Ела тук, пакостнико! — каза той. — Престани да се кривиш и плезиш и ела по-близко. Няма да те пипна с пръст, давам ти джентълменската си дума.
Момчето прие поканата доверчиво и като подскачаше весело, се спусна от могилката, без обаче да изпуска от погледа си Тресилиан, който отново бе слязъл от коня и държеше с ръка юздата, изтощен и задъхан от напразното си усилие. Нито капка пот обаче нямаше върху обсипаното с лунички чело на хлапака, прилично на парче избелял пергамент, силно опънат върху горната част на изсъхнал череп.
— Обясни ми, моля те, пакостливо дяволче — каза Тресилиан, — защо се държиш така с мен? За какъв дявол ми надрънка такава невероятна история и искаше да ти повярвам? Покажи ми — но вече без шеги — тази ковачница и ще ти дам толкова пари, че да си купиш ябълки за цялата зима.
— И цяла овощна градина да ми дадете — отвърна Дики Слъдж, — пак не бих могъл да ви кажа нещо повече от онова, което вече казах. Оставете сребърната монета на плоския камък, свирнете три пъти, а после идете и седнете сред храсталака откъм западната страна. Аз ще седна до вас и ще ви оставя да ми извиете врата, ако след две минути не чуете, че ковачът е започнал да работи.
— Много се изкушавам да ти повярвам на думите — каза Тресилиан, — макар че сигурно пак ще ме накараш да върша разни глупости само за да се забавляваш. Добре, ще изпълня тия твои заклинания. Ето виж, връзвам коня за високия камък. Сега, казваш, да оставя тук сребърната монета и да изсвиря три пъти, нали така?
— Да, само че трябва да свирнете малко по-силно от дроздче, на което още не е покарала перушината — каза момчето, когато Тресилиан, след като остави парата на определеното място и засрамен от глупостта, която вършеше, подсвирна леко. — Трябва да свирнете по-силно, защото кой го знае къде е сега този ковач. Може да е и в конюшнята на френския крал, знам ли?
— Нали преди малко каза, че той не е никакъв дявол? — рече Тресилиан.
— Дали е човек или дявол — каза Дики, — виждам, че аз трябва да го извикам тук вместо вас.
Той изсвири така остро и пронизително, че на Тресилиан му писнаха ушите.
— Това наричам аз подсвиркване — каза Дики, след като даде три пъти условния сигнал. — А сега се скрийте, скрийте се по-бързо, иначе Белоножка няма да бъде подкована днес.
Като се чудеше как би могла да завърши тази пантомима и се надяваше същевременно на някакъв действителен резултат, след като момчето така доверчиво се бе оставило в ръцете му, Тресилиан позволи да го отведат в най-отдалечения от кръга край на гъсталака и там седна. Внезапно му хрумна, че цялата хитрост може да е скроена, за да му откраднат коня, затова стисна здраво момчето за яката с намерението да го задържи като заложник срещу подобна изненада.
— А сега мълчете и слушайте — прошепна му Дики. — Скоро ще чуете ударите на чук, който не е направен от земно желязо, а от камък, изпратен тук от луната.
Тресилиан наистина долови леки удари на ковашки чук. Необичайността на подобен звук в такова пусто място го накара неволно да трепне. Но като погледна момчето и разбра по лукавия и дяволит израз на лицето му, че е забелязало лекия му трепет и му се надсмива, той окончателно се убеди, че всичко това е една предварително нагласена хитрост, и твърдо реши да си изясни кой л и с каква цел му я устройва.
Той остана неподвижен през цялото време, докато чукът звънтеше — точно толкова, колкото бе необходимо, за да се прикове една подкова. Веднага щом чукането спря, Тресилиан, вместо да изчака определеното от неговия водач време, скочи от мястото си с меч в ръка и като заобиколи тичешком буренака, се озова лице срещу лице с човек с ковашка кожена престилка, със странни одежди от меча кожа с козината навън и със също такава шапка, която почти напълно скриваше оцапаното му със сажди лице.
— Върнете се, върнете се — закрещя момчето на Тресилиан — или ще бъдете разкъсан на парчета! Който го е видял, жив не е останал!
И наистина невидимият ковач (всъщност сега той се виждаше съвсем ясно) вдигна чука си с очевидното намерение да се бие.
Когато момчето разбра, че нито неговите увещания, нито заплахата на ковача ще накарат Тресилиан да се откаже от намерението си, а, напротив — той отблъсна с голия си меч удара на чука; — то извика на ковача:
— Уейланд, не го закачай, защото ще пострадаш! Това е истински и смел джентълмен.
— Значи, ти ме предаде, Флибъртиджибит? — рече ковачът.
— Тогава ти ще пострадаш!
— Който и да си — каза Тресилиан, — повярвай, че от моя страна не те заплашва никаква опасност, затова обясни ми какво означава цялата тази игра и защо упражняваш занаята си по такъв тайнствен начин.
Ковачът обаче се обърна към Тресилиан и изрева със заплашителен тон:
— Кой задава въпроси на Пазача на Кристалния замък на Светлината, на Господаря на Зеления лъв, на Ездача на Червения дракон? Махай се оттук! Бягай, преди да съм призовал Талпек с неговото огнено копие да те порази, унищожи и погълне!
Той произнесе тези думи, като жестикулираше буйно, кривеше страшно лицето си и размахваше чука.
— Я млъкни, подли измамнико, и стига си се преструвал като циганин! — отвърна му с презрение Тресилиан. — Сега ще дойдеш с мен до най-близкия съдия, иначе ще ти счупя главата.
— По-кротко, моля те, по-кротко, добри ми Уейланд! — обади се момчето. — Повярвай ми, перчене и големи приказки тук няма да минат, затова по-добре го удари на молба.
