емблема от дирека, на който тя така достойно се люлее, да ми отнеме позволителното и да ме разори напълно — от тавана до избата.
— Не се съмнявай, че мога да пазя тайна, стопанино — каза Тресилиан. — Аз никога няма да забравя голямата услуга, която ми правиш, и опасността, на която се излагаш. Запомни, че този пръстен е сигурен знак от мен. А сега — сбогом! Ти сам ме посъветва мъдро да не се бавя повече тук.
— Тогава вървете след мен, сър — каза ханджията, — но стъпвайте леко, сякаш под краката ви има яйца, а не чамови дъски. Никой не трябва да узнае кога и как сте заминали.
Щом Тресилиан се приготви за път, стопанинът със закрития фенер в ръка го преведе през дълъг лабиринт от коридори до двора, а оттам — до една по-отдалечена конюшня, където предварително бе оставил коня му. Помогна му да закрепи за седлото малката си пътна чанта с предмети от първа необходимост, отвори една задна вратичка, ръкува се сърдечно с нето и с повторното обещание, че ще наблюдава внимателно какво става в Къмнър хол, отпрати госта да поеме самотното си пътешествие.
ГЛАВА ДЕВЕТА
Край пътя той колиба си избра,
която никои друг не пожела.
Гори огнище, чука той върти
и наковалнята от звън ехти.
Искри летят и бързо той снове,
додето коня сръчно подкове.
Тресилиан се съгласи с Джайлс Гозлинг, че трябва да се избегне възможността някой ранобуден местен жител да то види в околностите на Къмнър. Ето защо стопанинът го насочи към различни пътеки и пътечки, по които трябваше да мине и да спазва точно всички завои и отклонения, за да излезе на главния път за Марлбъро.
Такъв вид указания обаче, както и всякакви съвети изобщо, е много по-лесно да се дадат, отколкото да се изпълнят. Сложният забъркан път, нощната тъмнина, непознатата местност, както и тъжните и объркани мисли, които не му даваха покой, забавиха толкова много пътуването на Тресилиан, че утрото то свари едва в долината на Белия кон, известна с нанесеното някога тук поражение над датчаните. Конят му бе загубил една от предните си подкови и окуцяването на животното заплашваше да сложи край на пътуването. Ето защо първата работа на Тресилиан бе да разпита къде би могъл да намери ковач, но почти нищо не можа да разбере от кратките и неясни отговори на един-двама недодялани и свъсени селяни, тръгнали рано на работа. Загрижен другарят му по пътуване да страда колкото се може по-малко от сполетялата го беда, Тресилиан слезе и поведе коня към някакво селце, с надеждата да намери там така нужния му занаятчия или поне да научи има ли наблизо такъв. По една дълга и кална пътека той най-сетне изгази до селцето, съставено всъщност само от пет-шест жалки колиби. Един-двама селяци, чийто окаян вид напълно отговаряше на жилищата им, се щураха пред вратите, канейки се да започнат всекидневния си тежък труд. Една от колибите изглеждаше малко по-прилична от останалите, а старицата, която метеше пред прага — не така недодялана, като съседите си. Именно към нея се обърна Тресилиан със задавания вече на няколко пъти въпрос: има ли наблизо ковач или някакво място, където конят би могъл да почине и да се нахрани? Старицата го изгледа някак особено и отвърна:
— Ковач ли? Има ковач, разбира се. А защо ти трябва той, момко?
— За да ми подкове коня, любезна жено — отговори Тресилиан. — Както виждаш, загубил си е една от предните подкови.
— Мистър Холидей! — изкрещя старицата, без да даде пряк отговор. — Мистър Еразъм Холидей, излез, ако обичаш, тука, да поговориш с човека!
— Favete unguis31 — чу се някакъв глас отвътре. — Сега не мога да изляза, Гамър Слъдж, защото съм в най-сладкия миг на моите утринни занимания.
— Не, не, моля те, мистър Холидей, хайде излез! Тук някакъв човек иска да отиде при Уейланд Смит32, пък на мен не ми се ще да му посочвам пътя към дявола; конят му си е загубил подковата.
— Quid mihi cum caballo33? — възрази отвътре ученият мъж. — Сякаш в околността има само един умен човек и без него не може да се подковават коне.
Най-после на вратата се появи достопочтеният учител. Професията му можеше веднага да се отгатне по дрехите. Неговото високо, мършаво, недодялано и прегърбено тяло бе увенчано с глава, покрита с права черна коса, започнала вече да посивява. Лицето му имаше оня характерен властен израз, който, предполагам, сам Дионисий е пренесъл от трона на училищната катедра и го е завещал в наследство на всички представители на тази професия. Черната му, наподобяваща расо, ленена дреха, бе препасана с пояс, на който вместо нож или някакво друго оръжие беше окачен голям кожен калъф за мастилница и перо. От другата страна, сякаш по подобие на дървената сабя на Арлекин, бе затъкната учителската му пръчка. В ръката си държеше парцалива книга, в четенето на която се бе вдълбочил преди малко.
Като видя Тресилиан, той много по-добре от останалите селски жители разбра какъв човек стои пред riero, свали шапката си и го поздрави със следните думи:
— Salve, domine. Intelligisne linguam Latinam?34
Тресилиан събра всичките си познания по латински и отговори:
— Linguae Latinae haud penitus ignarus, venia tua, domine eruditissime, vernaculam lidentius loguor35.
Отговорът по латински направи на учителя такова силно впечатление, каквото — както казват — прави масонският знак на членовете на зидарското братство. Той изведнъж прояви голям интерес към учения пътник, изслуша внимателно разказа му за уморения кон и изгубената подкова, след което тържествено каза:
— Най-лесното и просто нещо, уважаеми, би било да ви отговоря, че тук, на една миля от тези tuguria36, живее най-добрият faber ferrarius, най-умелият ковач, който някога е приковавал подкова към конско копито. И кажа ли ви го, сигурен съм, вие ще сметнете, че сте compos voti37 или, както казва простият народ в такива случаи, че работата ви е опечена.
— Поне бих получил пряк отговор на един прост въпрос, което, изглежда, трудно се постига тук — каза Тресилиан.
— Да се изпрати жив човек при Уейланд Смит — намеси се старицата, — е все едно да се прати грешна душа по дявола.
— Мълчи, Гамър Слъдж — рече педагогът, — pauca verba38, Гамър Слъдж, гледай си подсладената пшеничена каша, Гамър Слъдж; curetur jentaculum39, Гамър Слъдж, на този джентълмен съвсем не му е до твоите брътвежи.
После се обърна към Тресилиан и продължи с предишния превзет тон:
— И тъй, многоуважаеми, вие наистина ли ще се сметнете felix bis terque40, ако ви посоча жилището на споменатия вече ковач?
— Сър — отговори Тресилиан, — ако направите това, аз бих имал всичко, от което се нуждая в момента — кон, годен да ме отведе… извън обсега на вашата начетеност.
Последните думи той измърмори на себе си.
— Oh, саеса mens mortalium41 — възкликна ученият мъж. — Много добре го е казал Юний Ювенал: „Numinibus vota exaudita malignisi“42
— Многоучени магистре — рече Тресилиан, — вашата начетеност така многократно надвишава моите скромни умствени способности, че ще трябва да ме извините, ако потърся другаде упътвания, които да мога
