Грамотата за почетно гражданство, заедно с кесия злато, бе поднесена на графа на колене от местните управници. Графът предаде кесията на Варни, а той, от своя страна, връчи известна част от съдържанието й на Ламборн като залог за новата му служба.
Скоро след това графът и свитата му се качиха на конете, за да се приберат в кралския двор, и потеглиха, съпроводени от такива силни викове: „Да живее кралица Елизабет и благородният граф Лестър!“, че ехото огласяше всички кътчета на старата дъбова гора. Изискаността и учтивостта на графа спечелиха уважение дори и на неговите приближени — така както тяхната предишна надменност бе хвърлила сянка върху техния господар — и хората взеха да викат: „Да живеят графът и неговата доблестна свита!“, когато Варни и Ламборн — всички според положението си — преминаха гордо по улиците на Удсток.
ГЛАВА ОСМА
Тогава слушам, мистър Фентън,
и във всеки случай няма да ви издам.
Сега става необходимо да се върнем малко назад, за да разкажем по-подробно за обстоятелствата, които съпровождаха или по-точно — които станаха причина за внезапното изчезване на Тресилиан от „Черната мечка“ в Къмнър. Ще припомним, че след дуела си с Варни този джентълмен се върна в страноприемницата на Джайлс Гозлинг, затвори се в стаята, поиска перо, мастило и хартия и заяви, че желаел да остане сам през целия ден. Вечерта отново се появи в общата зала, където Майкъл Ламборн, който според уговорката си с Варни през цялото време не го изпускаше из очи, направи опит да възобнови познанството си, като изрази надежда, че Тресилиан не изпитва враждебни чувства към него заради участието му в сутрешната схватка.
Тресилиан обаче отклони опитите му учтиво, но твърдо.
— Мистър Ламборн — каза той, — надявам се, че ви възнаградих достатъчно за времето, което изгубихте заради мен. Знам, че зад израза на дивашко тъпоумие, който си придавате, се крие достатъчно здрав разум, за да ме разберете, когато ви казвам откровено, че поводът за нашето временно познанство е изчерпан и ние с вас занапред ще бъдем чужди един на друг.
— Voto30 — възкликна Ламборн, като засукваше с едната ръка бакенбардите, а с другата хвана дръжката на сабята си, — ако допусках, че с тази обноска искате да ме оскърбите…
— Бихте я понесли с благоразумие — прекъсна го Тресилиан, — което всъщност и правите. Много добре знаете какво ни разделя, за да става нужда да ви обяснявам по-подробно. Лека нощ!
Като каза това, той обърна гръб на доскорошния си спътник и поведе разговор със стопанина. На Майкъл Ламборн много му се искаше да започне кавга, но гневът му се изрази само в няколко несвързани проклятия и възклицания, след което се укроти и притихна, смазан от превъзходството, внушавано на такива като него от хора с по-силен дух. Мрачен и мълчалив, той се настани в един ъгъл на помещението и заследи най- внимателно всяко движение на своя бивш спътник, срещу когото сега изпитваше лична омраза и възнамеряваше да си отмъсти при изпълнението на заповедта на новия си господар Варни. Дойде времето за вечеря, а след това и за почивка и Тресилиан, както всички останали, се оттегли в стаята си.
Скоро след като си легна, тъжните мисли, които бяха заели мястото на отмората в смутеното му съзнание, се прекъснаха от неочакваното изскърцване на вратата и в стаята заблещука светлина. Тресилиан, който беше безстрашен, скочи от леглото и сложи ръка на меча си, но бе възпрян да го измъкне от ножницата от един глас, който каза:
— Не бързайте да се хващате за шпагата, мистър Тресилиан. Аз съм, вашият стопанин, Джайлс Гозлинг.
Нощният посетител откри фенера, който до този момент само слабо мъждукаше, и пред очите на учудения Тресилиан застана едрата фигура на стопанина на „Черната мечка“.
— Какъв е този театър, стопанино? — рече Тресилиан. — Да не би да сте прекарали вечерта така весело, както снощи, и да сте сбъркали стаята? Или във вашата странноприемница е прието да се устройват среднощни маскаради в стаите на наемателите?
— Мистър Тресилиан — отговори стопанинът, — аз си знам мястото и времето не по-зле от всеки весел собственик на странноприемница в Англия. Тук обаче се намесва този безпътен мой племенник, който ви следи, както котката следи мишката. А пък вие, от друга страна, изглежда, сте се скарали и сте се сбили — с него или с някой друг, не знам — и аз се страхувам, че от това ще произлезе нещо лошо.
— И таз хубава, ти да не си се побъркал, човече? — каза Тресилиан. — Твоят роднина изобщо не заслужава гнева ми. Пък и защо мислиш, че съм се карал с когото и да било?
— Защото, сър — отвърна ханджията, — когато се върнахте, на бузата ви имаше червено петно, което така сигурно показваше, че току-що сте се били с някого, както пресичането на пътищата на Марс и Сатурн предвещава нещастие. Имаше и други признаци: токата на колана ви се бе извъртяла отпред, крачехте бързо и припряно и по всичко личеше, ле ръката ви и дръжката на шпагата наскоро са били в тесен допир.
— Е, добре, драги стопанино, дори да ми се е наложило да измъкна шпагата от ножницата, защо заради това е трябвало да напускаш топлото си легло в този час на нощта? Виждаш, че неприятността вече е отминала.
— Честно казано, тъкмо в това се съмнявам. Антъни Фостър е опасен човек, ползува се с могъща закрила от двора, която вече го е подкрепяла при трудни положения. Освен това замесен е и моят роднина, а вече ви казах какво представлява той. И ако тези двама стари приятели отново са се сдушили, не бих искал, уважаеми гостенино, това да бъде за ваша сметка. Уверявам ви, че Майкъл Ламборн прекалено подробно разпитваше коняря ми кога и в каква посока ще заминете. Затова бих искал да си припомните дали не сте направили, или не сте казали нещо, заради което биха могли да ви причакат по пътя и да ви хванат неподготвен.
— Ти си честен човек, стопанино — каза Тресилиан, след като помисли малко, — и затова ще бъда откровен с теб. Ако злобата на тези хора наистина е насочена към мен, което не отричам, че е възможно, причината е само в обстоятелството, че са помощници на много по-могъщ от тях негодник.
— Имате пред вид мистър Ричард Варни, нали? — попита стопанинът. — Той е бил вчера в Къмнър хол и въпреки че се е опитал да се промъкне натам незабелязано, един човек го е видял и ми каза.
— Тъкмо за него говоря, стопанино.
— В такъв случай, достойни мистър Тресилиан, пазете се, за бога! — възкликна честният Гозлинг. — Този Варни е защитникът и покровителят на Антъни Фостър, от него Фостър е получил под аренда замъка и парка. Самият Варни пък получи голяма част от земите на Абингдънското абатство, сред които е и Къмнър хол, от своя господар, граф Лестър. Казват, че можел да прави с графа каквото си поиска, макар да мисля, че графът е твърде благороден придворен, за да си служи с Варни за такива работи, за каквито се говори тук. От своя страна графът пък можел да прави каквото си ще (става дума за благоприлични и пристойни неща, разбира се) с кралицата — бог да я благослови! Така че виждате какъв враг сте си спечелили.
— Е, вече е станало и аз нищо не мога да сторя — каза Тресилиан.
— Господи боже, не бива така, трябва нещо да се направи! — рече стопанинът. — Ричард Варни, с цялото това влияние над графа и с правото си да предявява разни стари и тежки искания, останали още от времето на абата, така е сплашил хората тук, че те просто се боят да произнесат името му, камо ли да се опълчат срещу тъмните му дела. Сам можете да си направите този извод от разговорите, които се водиха снощи тук. За Тони Фостър се говори на воля, но за Ричард Варни никой не отрони дума, макар всички да са убедени, че тъкмо той е в дъното на онази тайна с хубавото момиче. Но вие може би знаете повече от мен по този въпрос. Жените не носят шпаги, но често стават причина мечовете да напускат ножниците си от волска кожа и да се преместват в други — от плът и кръв.
— Аз наистина знам много повече от теб за тази нещастна дама, драги стопанино, и понеже сега ми
