разнищи до дъно тази тайна, за да помогне на нещастната графиня, ако това, разбира се, беше все още възможно. Някои откъслечни думи, които Ламборн бе изтървал в пияното си състояние, накараха Уейланд за първи път да се усъмни, че Варни е действал само за своя сметка, като е ухажвал и се е стремил да спечели любовта на това прекрасно момиче. Мълвата твърдеше, че този усърден слуга неведнъж бе правил услуги на лорда в неговите любовни истории, и на Уейланд Смит му мина през ум, че не е изключено самият Лестър да се окаже главното действащо лице в случая. Той естествено не можеше да предположи, че графът вече е сключил брак с Еми Робсарт, но дори само една мимолетна любовна авантюра с момиче с нейното обществено положение беше вече изключително важна тайна, чието разкриване би могло сериозно да подкопае властта на фаворита на Елизабет.
„Ако Лестър се поколебае сам да задуши такъв един слух чрез разни непочтени средства — мислеше си Уейланд, — край него сигурно ще се намерят хора, които ще му Направят тази услуга, без да чакат дори съгласието му. Щом се намесвам в тази история, трябва да си сложа маска-невидимка, както прави моят предишен господар, когато се заема да приготвя манната на сатаната. От утре напускам Джайлс Гозлинг И ще променям и пътя, и местопребиваването си по-често дори от лисица, преследвана от кучета. Бих искал да видя още веднъж и тази малка пуританка. Тя наистина е прекалено хубавичка и умна за дъщеря на такъв мошеник като Тони Паликлада.“
Джайлс Гозлинг посрещна с неприкрита радост раздялата с Уейланд. Кръчмарят много добре знаеше колко опасно е да се застава на пътя на любимеца на граф Лестър и затова се страхуваше, че няма да му достигнат морални сили, за да изпълни задачата си докрай. Той беше доволен, че такъв тежък товар се смъква от гърба му, но все пак изказа желание и готовност в Случай на нужда да окаже на мистър Тресилиан или на неговия пратеник всякакви услуги, стига само да не навредят на доброто му име като кръчмар.
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ПЪРВА
Ламтиш да яхнеш лихо честолюбие
и падаш в следващия миг…
Цяла Англия говореше за пищността на наближаващите тържества в Кенилуърт. Всичко, което можеше да допринесе за великолепието и блясъка на подготвения прием на Елизабет от нейния прочут фаворит, се доставяше незабавно в замъка било от страната, било чужбина. Междувременно Лестър сякаш с всеки изминат ден все повече печелеше благосклонността на кралицата. В Съвета той винаги сядаше до нея, по време на придворните забавления тя гослушаше с увлечение и дори проявяваше известна приятелска интимност. Към него бе насочил поглед всеки, който се надяваше и искаше да постигне нещо в двора. Чуждестранните посланици най-ласкателно го уверяваха в дълбокото уважение, което техните владетели изпитвали към него. В очите на всички той беше alter ego123 на величествената Елизабет, която — това беше всеобщото мнение — само чакаше подходящо време и удобен случай, за да сключи брак и да сподели с него държавната си власт.
Достигнал най-високата точка на успеха, този галеник на съдбата и любимец на кралицата обаче беше може би най-нещастният човек в кралството, което на пръв поглед му принадлежеше. Подобно на някакъв властелин на вълшебници, той превъзхождаше своите приятели и подчинени, като виждаше много неща, които те не можеха да видят. Лестър отлично бе вникнал в характера на своята господарка и тъкмо това дълбоко и подробно познаване на нейното своенравие, както и на благородните й качества, съчетано с острия му ум, красива външност и изискани маниери, му бе помогнало да спечели повече от всички други благоразположението на Елизабет. И понеже познаваше добре характера на кралицата, той непрекъснато се страхуваше от неочаквано и безусловно изпадане в немилост. Лестър приличаше на кормчия, снабден с най-подробна карта за пътя на кораба, на която обаче бяха означени толкова много плитчини, подводни рифове и всевъзможни други опасности, че колкото по-напрегнато и тревожно се взираха очите му в тях, толкова повече се убеждаваше, че би могъл да ги избегне само благодарение на някакво чудо.
Наистина в характера на Елизабет по най-необичаен начин се съчетаваха здравият мъжки разум с чисто женските капризи. Поданиците й с пълни шепи се ползваха от добродетелите на кралицата, които далеч надминаваха недостатъците й, но придворните и приближените й доста често трябваше да търпят неочакваните и необясними прищевки, както и острите избухвания на нейния мнителен и деспотичен нрав. Тя беше грижлива майка за своя народ, но и истинска дъщеря на Хенри VIII. Въпреки че преживените на младини страдания и блестящото образование бяха обуздали и смекчили наследения характер на „безмилостния“ крал, те не бяха успели все пак да го изличат докрай.
„Нравът й — казва сър Джон Харингтън, остроумният и духовният кръщелник на кралицата, успял предостатъчно да се нагледа и на усмивките й, и на мрачните й погледи — често приличаше на нежния ветрец, който подухва в лятно утро откъм запад — той носеше ласка и утешение за всички. Думите й печелеха сърцата… И изведнъж — при най-малкото непослушание — тя беше в състояние да се промени така, че да не остане никакво съмнение чия дъщеря е… Усмивката й бе блясъкът на слънцето, под чиито лъчи всички искаха да се стоплят, тозчас обаче връхлиташе буря, неочаквано се събираха облаци и се разнасяше гръм, който можеше да порази всекиго.“
Тази променчивост на характера, както Лестър добре знаеше, беше най-опасна за ония, на които съдбата бе отредила да спечелят нейното благоволеше и които зависеха повече от нейното лично отношение, отколкото от услугите, които биха могли да окажат на кралството й. Разположението й към Бърли или Уолсингам, което по степента си не можеше изобщо да се сравнява с това, на което той се радваше, бе изградено — Лестър най-добре от всички разбираше това — върху разумната й преценка за тях, а не върху нейното пристрастие, и затова не го грозеше опасността от промяна и крушение, съпътстваща неизбежно издигналите се благодарение на личен чар и на женско благоволение. Кралицата ценеше тези изтъкнати и мъдри държавници единствено заради съветите, които й даваха, и за съображенията, които изтъкваха в подкрепа на своите мнения в Съвета; докато успехът на Лестър зависеше изцяло от онези променливи и краткотрайни изблици в настроението, които можеха да помогнат или да попречат на издигането на избраника в очите на неговата господарка — при това господарка, която непрекъснато се страхуваше да не забрави собственото си достойнство и да не подрони авторитета си на кралица, като си позволи да даде простор на женските си чувства. Лестър трезво преценяваше с какви трудности бе съпроводено неговото могъщество — „прекалено голямо, за да опази или да го захвърли“. Тревожно и напрегнато, той търсеше средства да задържи това свое несигурно положение, друг път мислеше как да се освободи безпрепятствено от него, но и за едното, и за другото съзираше твърде слаби изгледи за успех. В такива минути мислите му винаги се насочваха към тайния му брак и последиците от него. Той горчиво упрекваше себе си и нещастната графиня и отдаваше на тази прибързана стъпка, предприета в плама на онова, което сега наричаше безразсъдна страст, както невъзможността да за-твърди властта си, така и неизбежността на близкото си падение.
„Хората говорят — мислеше си Лестър в тези моменти на тревога и разкаяние, — че бих могъл да се оженя за Елизабет и да стана крал на Англия. Всичко свидетелствува, че има основания за подобни предположения. Този брак се възпява в балади, а простолюдието си хвърля шапките във въздуха от радост, като ги слуша. За него се намеква в училищата, шепне се в залата за аудиенции, проповедниците го благославят от църковния амвон; за него се четат молитви в калвинистките църкви в чужбина, дори и самите държавници тук подхвърлят подобна мисъл в Съвета. И тези дръзки намеци не се отхвърлят с порицание, нито с възмущение или насмешка, или поне с най-банално женско изявление, че тя би желала да живее и да умре като кралица-девственица. Словата й станаха по-любезни от всякога, макар да знае за слуховете, които се носят навсякъде, поведението й — по-благосклонно, погледите й — по-нежни; всичко говори, че тя желае да ме направи крал на Англия и да ме издигне над придворните бури и превратности, очаквайки само да посегна и да взема короната на най-славната империя в света. И тъкмо сега, когато аз смело бих могъл да протегна ръка, тя се оказва окована от тайна и неразкъсваема верига. А ето ги тук и
