шум графът скочи от креслото и изтича до прозореца с намерението да отмени недостойното нареждане, с което бе натоварил човек, нямащ, както сам твърдеше, други добродетели освен предаността си към своя господар. Но Варни вече се беше отдалечил. Ясното и обсипано със звезди небе, което в ония времена се е считало за Книга на Съдбите, се разкри пред очите на Лестър, когато лой отвори прозореца, и отклони мислите му от добрия и мъжествен порив, който го бе обзел за миг.
— Звездите следват своя мълчалив, но неотклонен път — рече Лестър, като оглеждаше небосвода. — Те нямат глас, който нашият слух би могъл да долови, но оказват непрекъснато въздействие върху всички обитатели на нищожната планета Земя. Ако астролозите не ме лъжат, тъкмо сега в моята съдба настъпва страшен прелом. Близък е часът, от който ме съветват да се пазя и на който — в същото време — ми внушават да се надявам. Казват, крал съм щял да стана! Но по какъв начин? Чрез брак? Всички надежди за това рухнаха — и нищо не мога да сторя! Богатите нидерландци ме канят да поема властта над тях и ако Елизабет се съгласи, ще ми дадат короната си. Но нима нямам право на това и тук, в Англия? Правото на йоркския род, предадено по наследство от Джордж Кларънс на фамилията Хънтигдън, която — ако се случи нещо с кралицата — ще има благоприятни изгледи за успех. А Хънтигдън са от моя род. Аз обаче няма да се задълбавам в тези висши тайни. Известно време ще следвам мълчаливо и потайно пътя си като подземна река. Ще дойде време да разгърна сили и да помета всичко, което ми се изпречи.
Докато Лестър се опитваше да подтисне угризенията на съвестта си, търсейки оправдание в политическата необходимост, или пък се отдаваше на безумни честолюбиви мечти, неговият пратеник бе напуснал вече града и бързаше към Бъркшир. Варни също бе окрилен от надежди. Той бе довел лорд Лестър до такова състояние, до каквото желаеше, и тогава графът му бе открил глъбините на душата си и го бе направил посредник в интимните преговори със съпругата си. Беше му ясно, че занапред на графа би му било трудно да се справя без неговите услуги или пък да му отказва на исканията, колкото и големи да са те. Ако ли пък тази надменна дама — така Варни наричаше графинята, — се съгласи с искането на съпруга си, то мнимият й съпруг, Варни, навярно би могъл да попадне в положение, когато няма да бъде необходимо да сдържа и най-смелите си желания. Възможно бе обстоятелствата да му позволят да постигне пълно тържество. Той мислеше за това тържество със смесени чувства, но на първо място стоеше желанието за отмъщение заради предишното й пренебрежително отношение към него. Мисълта му обаче отново се върна към възможността графинята да отхвърли всички уговорки и категорично да откаже да играе ролята, която й предлагаха в кенилуъртската драма.
„В такъв случай Аласко ще трябва да свърши своята работа — реши той. — Заболяването на мисис Варни ще бъде достатъчно оправдание пред нейно величество, че не е могла да й изрази почитта си. А това заболяване би могло да се окаже тежко и дори неизлечимо, ако Елизабет продължи да гледа така благосклонно лорд Лестър. Аз няма да пропусна възможността да стана фаворит на монарха поради липса на нужните средства. Напред, конче мое, напред! Честолюбието, надеждата за власт, за наслаждение и за мъст също така дълбоко впиват жилото си в сърцето ми, както аз забивам шпорите си в хълбоците ти. Препускай, конче мое, препускай! Дяволът тласка напред и двама ни!“
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ВТОРА
Ако не съм по хубост равна
с надменните придворни дами,
защо тогава ме открадна
от моя дом и от баща ми?
На любовта нетърпелива
с крилете не летиш насам.
Дали съм мъртва или жива,
е все едно за тебе, знам.
Светските дами от нашето време, както и от всяка друга епоха, би трябвало да признаят, че младата и красива графиня Лестър освен младостта и красотата си притежаваше и две други качества, които й даваха пълно право да заеме място сред знатните и високопоставени жени. Както видяхме при срещата й с търговеца, тя притежаваше неудържима склонност да прави излишни покупки единствено заради удоволствието да се сдобие с разни безполезни и лъскави дреболии, които всъщност престават да доставят удоволствие веднага щом станат собствени. Освен това тя беше в състояние всеки ден да отделя голяма част от времето си да се разкрасява, въпреки че пищността и разнообразието на тоалетите й можеха да срещнат единствено полуироничната похвала на скромната Джанет или одобрителния поглед на собствените й ясни очи, които я гледаха от огледалото, блеснали от възторг.
Би трябвало все пак да бъдем по-снизходителни към лекомислените пристрастия на графиня Еми, тъй като в ония времена образованието е давало много слаба или почти никаква храна на ума, буден по природа, но непривикнал към занимания. Ако не обичаше да избира украшения и да ги носи, тя би могла само да тъче гоблени или да бродира, докато изделията на ръцете й не покрият всички стени и кресла в Лидкоут хол, или пък да разнообрази заниманията на Минерва, като приготвя огромни пудинги за завръщането на сър Хю Робсарт от лов. Еми обаче нямаше вродена дарба нито към тъкачния стан, нито към иглата, нито към готварската книга. Беше още дете, когато загуби майка си, баща й не й противоречеше в нищо, а Тресилиан — единственият от приятелите й, който можеше и имаше желание да се заеме с образованието й — си навреди доста на авторитета пред нея, като пое прекалено усърдно ролята на учител. Поради това жизнерадостното, разглезено и безгрижно момиче се отнасяше към него със страх и голямо уважение, но почти не изпитваше нежните чувства, които той се надяваше да й внуши. Така сърцето й бе останало свободно, а въображението й лесно бе пленено от благородната външност, изисканите маниери и тънките ласкателства на Лестър, преди още да й стане известно колко той е богат и могъщ.
Честите посещения на Лестър в Къмнър хол в началото на брака им я караха да се примири със самотата и уединението, на които бе обречена. Но когато тези посещения започнаха да стават все по-редки и по- редки, а паузите се запълваха само с писма, съдържащи извинения за отсъствието — при това обикновено доста кратки и не винаги достатъчно нежни, — недоволството и подозрението се заселиха в тези разкошни помещения, създадени от любовта за красотата. Отговорите й до Лестър прекалено явно изразяваха тези чувства. Тя настояваше — и това беше естествено, но неблагоразумно — да бъде изведена от мрачното и усамотено жилище и графът открито да признае техния брак. Като излагаше съображенията си с цялото умение, на което беше способна, тя се осланяше преди всичко на пламенността на молбите си. Понякога се осмеляваше дори да го упреква и с това даваше на Лестър поводи да изразява недоволството си.
— Аз я направих графиня — казваше той на Варни. — Не може ли да почака, докато по своя воля реша да й сложа графската корона?
Графиня Еми обаче виждаше нещата точно в обратната светлина.
— Какво значение имат титлата ми и високият сан — казваше тя, — щом живея като неизвестна затворничка, лишена от общество и от уважение, с опетнено име на порочна и безчестна жена? Защо са ми тези нанизи от перли, които ти вплиташ в косите ми, Джанет? Уверявам те, в Лидкоут хол беше достатъчно да се закича със свежа розова пъпка, и скъпият ми баща ме викаше при себе си, за да я види по-отблизо, добрият стар свещеник се усмихваше, а мистър Мъмблейзън започваше да разказва за значението на червения цвят в хералдиката. Сега седя тук, накичена като икона със злато и скъпоценни камъни, но освен теб няма кой друг да погледне разкошните ми тоалети. А съществуваше също и нещастният Тресилиан! Но каква полза има да говоря за него?
— И аз мисля така, господарко — казваше благоразумната й довереница. — Понякога наистина ми се
