дай боже никому да пие по такъв повод… в тоя дом се изпи толкоз вино, че щеше да стигне и лодки да заплуват в него. Може нещо и да не е достигало у нас, ама вино в дома на лорд Рейвънсууд винаги е имало в изобилие.
— Тогава престани да ни гощаваш с приказки и ни поднеси вино! — намеси се стопанинът и Кейлъб хладнокръвно изчезна някъде.
Като слезе в мазето, той обърна две бъчви, вече празни, и ги затръска с отчаяна надежда да изцеди от тях малко бордо, за да напълни калаения съд, който бе донесъл. Уви, бъчвите бяха до капка пресушени и макар пуснал в ход всичкото си умение, цялата си съобразителност, старият виночерпец не събра и половин литър прилично вино.
Кейлъб обаче беше твърде ловък стратег, за да напусне бойното поле без опит да прикрие отстъплението си. Не изгубил присъствие на духа, той захвърли на пода един празен съд, престори се, че се е спънал на прага, викна на Миси да дойде и забърше виното, което изобщо не беше разливал, поднесе на масата другия съд и изрази надеждата, че за техни милости все пак е останало достатъчно вино. И наистина то се оказа напълно достатъчно, защото дори Бъкло, верният приятел на лозата, не намери в себе си сили да възобнови атаката си срещу винарската изба на Улфс Краг и се съгласи, макар неохотно, да изпие чаша чиста вода. Сега предстоеше да се осигури нощуването на госта и тъй като му бе определена една потайна стая, пред Кейлъб се откриха чудесни възможности да обясни съвсем правдоподобно бедната й обстановка, недостатъчното постелно бельо и тъй нататък.
— Кой би помислил — затюхка се той, — че ще ни потрябва някога тайната стая! Тя пустее още от заговора на Гаури49, а там жена не бих могъл да пусна; вие, ваша милост, добре разбирате, че след това едва ли ще се запази дълго тайната на стаята.
ОСМА ГЛАВА
Възможно е на Рейвънсууд в самотната кула Улфс Краг да не са били чужди онези чувства, обзели разточителния наследник на Лин, когато според една чудесна стара песен, като прахосал цялото си състояние, той останал единственият обитател на опустялото си жилище. Рейвънсууд обаче имаше предимство пред блудния син от баладата: макар в сходно положение той бе стигнал до нищетата си не от собствена, глупост. Бе наследил своите нещастия от баща си заедно с благородническата си кръв и титла, която любезните люде можеха да употребяват пред името му, а грубите да изпускат, когато сметнат за необходимо — ето цялото наследство, останало му от прадедите.
Тази печална и същевременно утешителна мисъл поуспокои бедния млад човек. Като разпръсва нощната тъма, утрото предразполага към спокойни размисли и под негово въздействие бурните страсти, които бяха обзели Рейвънсууд предния ден, се поуталожиха и стихнаха. Сега топ беше в състояние да анализира противоречивите чувства, които го вълнуваха, и твърдо реши да се бори с тях и да ги превъзмогне. В това светло, тихо утро дори пустинната равнина, която се откриваше, ако погледнеш към сушата, изглеждаше много привлекателна; от другата страна безбрежният океан, страшен и същевременно снизходителен в своето величие, бе набразден от сребърни вълнички. Такива мирни картини от природата пленяват човешкото сърце дори когато то е тревожно и го подтикват към благородни и добродетелни постъпки.
Приключил с анализа на душевното си състояние, а този път анализът бе доста безпощаден и суров, Рейвънсууд първо реши да потърси Бъкло в отреденото му убежище.
— Е, Бъкло, как се чувствувате днес? — приветствува той госта си. — Как спахте на леглото, в което спокойно е лежал навремето изгнаникът граф Ангъс, въпреки че разгневеният крал го е преследвал упорито.
— Хм! — измънка Бъкло, като се събуди. — Не ми подхожда да се оплаквам от помещение, което е използувал един толкова велик човек; дюшекът може би е по-корав, отколкото е нужно; стените са малко влажни, плъховете по-настървени, отколкото очаквах, като се съди по хранителните запаси на Кейлъб; и ми се струва, че ако на прозорците имаше капаци, а над леглото балдахин, стаята щеше да спечели много повече.
— Тук наистина е доста мрачно — каза Рейвънсууд и се огледа. — Станете и да вървим долу. Кейлъб днес ще се постарае да ви нахрани на закуска по-добре, отколкото снощи на вечеря.
— Моля, няма нужда да е по-добре — отвърна Бъкло, като ставаше от леглото и посягаше за дрехите си сред изпълнилия стаята мрак. — Но ако наистина желаете да се поправя, нека и вашето меню остане непроменено. Само напомнянето за вчерашната напитка на Кейлъб ще унищожи у мен по-сигурно от двайсет проповеди желанието ми да започна деня с чаша вино. А вие, Рейвънсууд? Започнахте ли вече доблестната си борба с терзаещата ви змия? Както виждате, аз полагам усилия да задуша една по една змиите, които ме измъчват.
— Започнах, Бъкло, започнах, и ми се присъни прекрасен ангел, който ми дойде на помощ.
— Горко ми! — отвърна гостът. — Аз едва ли бих могъл да се надявам да ми се явят отнякъде видения. Дори когато леля ми, лейди Гърнингтън, замине при прадедите, дори тогава, струва ми се, по-скоро земното й наследство, отколкото общуването с нейния дух ще ми помогне да храня добри намерения. Колкото до закуската, Рейвънсууд, кажете ми: нали еленът, от който ще ядем пастет, още препуска в гората, както се говори в една балада?
— Сега ще се осведомя — отвърна Рейвънсууд и оставил госта си, отиде да потърси Кейлъб.
Намери верния слуга в едно мрачно помещение, подобно на тъмница, където в миналото са се пазели хранителните припаси на замъка. Старецът усърдно чистеше калаена кана, за да придобие тя вида и изяществото на сребърна, и си мърмореше:
— Да, ще стане… да, ще мине за такава, само да не се поставя близо до светлината.
— Ето ти пари — каза Рейвънсууд — и купи всичко, каквото трябва. — Той подаде на стария прислужник кесията, която предишната вечер едва не попадна в хищните ръце на Крейгънгелт.
Старецът поклати посребрената си глава, претегли на дланта си оскъдното съкровище и погледна господаря си с израз на най-дълбока болка.
— Това ли е всичко, което ви остана? — попита той печално.
— Да — отвърна Рейвънсууд, като се помъчи да изглежда весел, — тази зелена кесия и златните монети в нея са оскъдни, както се казва в една стара песен; това е всичко, с което разполагаме сега. Но нищо, Кейлъб; някой ден и нашите работи ще се оправят.
— Страхувам се, че дотогава старата песен ще бъде забравена, а старият слуга ще е умрял — възрази Кейлъб. — Ала не би трябвало да изричам на ваша милост такива думи, вие и без това сте много бледен. Приберете си кесията и си я дръжте в джоба, та при сгоден случай да има какво да покажете пред приятели; и ако ваша милост позволи, ще ви дам един съвет: показвайте кесията по-често, тогаз никой няма да ви откаже да ви услужи с пари, защото, макар да имахме имот, всичко отиде, та се не видя.
— Ти знаеш, Кейлъб, че още не съм се отказал от мисълта наскоро да замина и бих желал да напусна родината с името на честен човек, да не оставям дългове, поне такива, за които съм виновен сам.
— Разбира се, трябва да оставите добър спомен за вас и така ще бъде. Но старият Кейлъб може да поеме вината върху себе си и тогаз отговорността ще падне върху него. Мога да поживея и в затвора, ако
