потрябва, но честта на дома не ще пострада.
Рейвънсууд се опита да обясни на Кейлъб, че щом самият той не иска да прави дългове, още по-малко би допуснал верният му служител да отговаря за тях; но напразно — имаше насреща си амбициозен премиер, твърде увлечен да изобретява нови и нови средства за препитание, за да се потруди да опровергае доводите, които оспорваха основанието, или наложителността на тези Кейлъбови средства.
— Епи Смолтраш ще ни даде на вересия бира — разсъждаваше гласно той, — тя цял живот се е ползвала от покровителството на Рейвънсууд; навярно ще успеем да вземем на вересия от нея и малко бренди; за вино не съм сигурен — сама жена е и не си доставя повече от бъчва вино наведнъж; е, пък може на шега—на мъгла, както казва народът, да изкрънкам от нея и малко винце. Дивеча ще ни доставят нашите арендатори, птиците — също, макар че майка Чърсайд казва, че отдавна двойно се е издължила срещу платата. Все някак ще се оправим, ваша милост; ще се оправим, не бойте се — дорде е жив Кейлъб, честта на дома ви няма да пострада!
И макар с неимоверни усилия той наистина успя да храни и пои господаря си и неговия гост няколко дни наред; вярно угощението не бе от най-великолепните, но Рейвънсууд и гостът му не проявиха крайна придирчивост, а мнимите провали на Кейлъб, извиненията, извъртанията и хитростите му дори ги забавляваха, развеселяваха оскъдната им трапеза, която и без това невинаги се слагаше навреме. Младите мъже използуваха всяка възможност да се разнообразят с нещо, да влеят радост в досадно-ленивия ход на своето ежедневие.
Принуден да се крие в замъка и поради това лишен от любимите си забавления — лова и веселите гуляи, — Бъкло стана мрачен и мълчалив. Когато на Рейвънсууд му омръзваше да се фехтова или да играе с него на шъфълборд50, Бъкло отиваше в конюшнята, започваше да чисти коня си, като го търкаше ту с четка, ту с чесало, ту с мъхеста канаваца, гледаше го как яде, как след това отпуска корем върху подстилката и завиждаше на безсловесното същество, което така охотно понасяше еднообразния си живот.
„Глупавото добиче не си спомня нито за надбягванията, нито за лова, нито за зеленото пасище в нашето имение — мислеше си Бъкло. — Държат го вързано за яслата в тази полуразрушена бърлога и то е така доволно, сякаш се е родило тук; а аз се ползувам със свободата на затворник, комуто е позволено да броди из цялата тъмница — из всички тайни кътчета на тази клета кула, — и се чудя как да изтърпя до времето за обеда или вечерята.“
С това печално настроение Бъкло поемаше към някой от бастионите или към крепостната стена на замъка и дълго гледаше към равнината или хвърляше камъчета и късчета вар по кормораните и чайките, имали непредпазливостта да дойдат по-наблизо до младия човек, който от скука се чудеше какво да прави.
Рейвънсууд, безспорно надарен с по-дълбок и сериозен ум от Бъкло, се отдаваше на тревожни размисли, които го хвърляха в такава печал, каквато пораждаха скуката и бездействието у неговия гост. Отпърво Луси Аштън не му направи силно впечатление, но образът й остави в паметта му дълбока следа. Лека-полека жаждата за отмъщение, подтикнала го да търси среша с лорд-пазителя, започна да стихва; връщайки се мислено към случката, той реши, че се е отнесъл грубо с дъщеря му: така не се постъпва с чудно хубава девойка с високо положение. На благодарния и поглед и любезни думи бе отвърнал почти с презрение; и макар баща й да бе причина Едгар да понесе много злини, съвестта му говореше, че е недостойно да ги приписва и на дъщерята. Веднага щом мислите на младия човек приеха този обрат и той в душата си призна вината си пред Луси, споменът за прекрасния й лик, на който обстоятелствата на срещата им придадоха голяма изразителност, стана за него извор на утеха и сладка болка. Едгар си припомняше нежния й глас, изисканите изрази, горещата обич към баща й и съжаляваше все повече и повече, задето така грубо отхвърли признателността й, а въображението непрестанно рисуваше пред него чаровния й образ.
Рейвънсууд бе личност с висока нравственост и чистота на помислите, затова за него бе особено опасно да се отдава на такива размисли. Решил на всяка цена да потисне у себе си жаждата за мъст, най-силния от всички пороци, той охотно допускаше и дори зовеше в паметта си мисли, които биха могли да служат като противоотрова на това зло чувство. Държа се грубо с дъщерята на врага и затова сега като за извинение той й приписваше такива съвършенства, каквито тя навярно не притежаваше.
Ако някой кажеше на Рейвънсууд, че само допреди няколко дни се е клел да мъсти на потомците на този, когото основателно смяташе виновен за разорението и смъртта на баща си, той би нарекъл това долна клевета; но надникнал по-дълбоко в собствената си душа, би се видял принуден да признае такова обвинение за справедливо, въпреки че при сегашното си настроение трудно би приел, че наистина е било така.
В душата на Рейвънсууд се бореха две противоречиви чувства: желанието да отмъсти за смъртта на баща си и възхищението от дъщерята на врага. Той се стараеше с всички средства да потисне у себе си първото чувство, но на второто не се съпротивляваше, защото още не подозираше за неговото съществуване; и възвръщането му към мисълта да напусне Шотландия бе вярно доказателство, че не подозира за своето сърдечно увлечение. Въпреки намерението си да напусне страната обаче той продължаваше да живее в Улфс Краг, без да предприема нищо за своето заминаване. Бе съобщил наистина за намеренията си на някои свои роднини, които живееха в един отдалечен шотландски край, преди всичко на маркиз А…, и всеки път, когато Бъкло искаше от него решителни действия, Рейвънсууд се позоваваше на необходимостта да дочака отговор, най-вече от маркиза, преди да предприеме такава важна крачка.
Този маркиз бе богат и влиятелен човек; и макар че го подозираха в недобри чувства към правителството, установило се на власт след революцията, той все пак успя да оглави една от групировките, представена в шотландския Таен съвет. Свързана с поддръжниците на Високата църква51 в Англия, тази групировка бе толкова силна, че заплашваше да изтръгне властта от ръцете на привържениците на лорд-пазителя на печата. Необходимостта да се посъветва с толкова влиятелно лице служеше за убедителен аргумент на Рейвънсууд, който той изтъкваше на Бъкло, а може би и на самия себе си, оправдавайки проточилото се тяхно пребиваване в Улфс Краг; при това се пръсна слух, че предстоят промени в шотландския кабинет и дори в самата страна. Тези слухове, в които едни вярваха, а други — не, в зависимост от помислите и желанията на научилите за това, проникнаха дори в полуразрушената кула главно чрез Кейлъб, който освен другите си достойнства се отличаваше със страстен интерес към политиката и винаги се завръщаше от близкото село Улфс Хоуп52 с куп новини.
Макар Бъкло да не виждаше възможност да изтъкне що-годе основателни съображения против решението на Рейвънсууд да отложи заминаването им от Шотландия, той не понасяше по-търпеливо бездействието, на което го обричаше тази отсрочка; само благодарение на влиянието, което придоби над него новият му приятел, Бъкло някак се принуждаваше да се помирява с един живот така чужд на навиците и наклонностите му.
— Всички ви смятат за рядко деен човек — неведнъж упрекваше той Рейвънсууд, — но вие, както изглежда, се готвите да останете тук вечно, като плъх в мазе. Само че плъхът е по-разумен от вас и си избира жилище, в което поне има храна; а ние тук ден след ден слушаме от Кейлъб все по-дълги извинения и храната става все по-лоша. Боя се, че скоро ще ни постигне участта на ленивеца: ще унищожим и последния лист на дървото и няма да ни остава нищо друго освен да рухнем долу и да си строшим врата.
— Не се безпокойте — отговори му стопанинът, — провидението има грижа за нас; тези дни се очаква преврат и много сърца вече бият тревожно в очакване той да започне; а вие и аз сме кръвно заинтересовани това да се осъществи.
— Какво провидение? Какъв преврат? — недоумяваше Бъкло. — Аз мисля, че последната революция е предостатъчна за вас и мен!
Рейвънсууд му подаде мълчаливо едно писмо.
— А, ето какво било! — изрече гостът. — Ето каква била работата! Защото тази сутрин ми се стори, че чувам как Кейлъб уговаря някакъв нещастник да изпие чаша вода, като му казваше, че водата на гладно сърце е много по-полезна от бирата или от брендито.
— Това е бил куриерът на маркиз А… — обясни Рейвънсууд. — Той също е имал удоволствието да изпита прочутото гостоприемство на Кейлъб. Накрая нагостиха клетника с кисела бира и херинги. Но прочетете писмото: ще разберете какви новини ни е донесъл той.
