— Надявам се, ваша милост, че това е съвсем ненужно, защото без друго въпреки несгодите ни поддържаме честта на рода, доколкото можем. Само мистър Бъкло много се горещи, много е припрян! Ето вижте: извел е коня на ваша милост без везания чул… А щях да го почистя за минутка.
— Хубав е и така — каза Рейвънсууд и като се отърва от Кейлъб, пое към тясната вита стълба, която водеше към двора.
— Може би той и така е хубав — повтори Кейлъб с известно неудоволствие, — но ако ваша милост почака за миг, ще му кажа какво няма да е никак хубаво…
— Нещо си бъбриш там! — откликна нетърпеливо Рейвънсууд, но все пак се спря и почака да чуе отговора.
— Няма да е хубаво, ако доведете някого в замъка за обяд; не мога пак да измислям пост в празничен ден както тогаз, в навечерието на света Магдалена. Казано направо, ако ваша милост е намислил да обядва заедно с лорд Битълбрейнс, то бих поискал да ми се даде почивка, за да потърся нещичко за утре. А няма ли да тръгнете за обяд с другите ловци към хана? Тогаз лесно ще намерите предлог да не платите: може да кажете, че сте забравили кесията си, или че оная вещица, стопанката на хана, не си е дала платата и вие ще приспаднете от тая плата сметката, или пък…
— Или да съчиня друга някаква лъжа, нали? — довърши вместо него Рейвънсууд. — Довиждане, Кейлъб. На теб възлагам грижата за честта на общия ни дом!
И като се метна на седлото, Рейвънсууд последва Бъкло, който, видял, че приятелят му пъха крак в стремето, препусна главоломно напред, с риск да си строши врата по стръмната пътека, която слизаше от кулата към равнината.
Кейлъб Болдърстън с вълнение следваше отдалечаващите се конници.
— Дай боже нищо лошо да не им се случи! — бъбреше той и клатеше бялата си глава. — Ето ги вече в равнината. Кой би рекъл, че техните коне не са охранени и бързи!
Импулсивен и буен по природа, младият Бъкло летеше напред волен като вятър. Рейвънсууд не изоставаше от него нито крачка: той спадаше към онези съзерцателни натури, които неохотно се разделят със състоянието на покой, но веднъж простили се с него, вървят напред с огромна, неукротима сила. При това енергията му невинаги бе в съответствие с получения тласък; тя можеше да се сравни с движението на камък, който се търкаля все по-бързо и по-бързо по планински склон независимо дали го е тласнал някой великан или ръката на дете. И този път ловът — това забавление, дотолкова любимо на младите мъже от всички съсловия, че по-скоро наподобяваше вродена страст, дарена от природата и непризнаваща различия по произход на хората и образованост, отколкото придобит навик — този лов подействува на Рейвънсууд като мощен стимул и той му се отдаде необикновено пламенно.
Честите сигнали на френския рог, с които в онези далечни дни насъскваха и насочваха кучетата, пуснати по следата; глухият, проточен лай на хрътките, отекващ някъде далеч; тихите викове на егерите; едва различимите фигури на конниците, които ту изникваха от вдълбалите се в равнината долове, ту препускаха стремително из равното поле, ту с мъка си проправяха път през блатото пред тях, а главно упоението от бързата езда — всичко това възбуждаше Рейвънсууд, изместило макар за миг измъчващите го парливи спомени. Но много скоро мисълта, че въпреки предимствата, които му дава превъзходното познаване на местността, той няма да успее с отпадналия си кон да бъде равностоен на другите ловци, отново напомни на Рейвънсууд за тежкото положение, в което се намира. Отчаян, той спря коня си, проклинайки бедността, лишила го от любимото му забавление, или по-точно единственото занимание на прадедите в свободното от бранни подвизи време, когато изведнъж към него се приближи един непознат конник, който отдавна незабелязано го беше следвал.
— Конят ви е много уморен, сър — обърна се към него непознатият с деликатност, необичайна за ловците. — Позволете да предложа на ваша милост моя кон.
— Сър — каза Рейвънсууд по-скоро учуден, отколкото зарадван от подобно предложение, — наистина не зная с какво съм заслужил такава любезност от страна на непознат.
— Не задавайте излишни въпроси — извика Бъкло, който, за да не задмине Рейвънсууд, от чието покровителство и гостоприемство се бе възползувал, през цялото време неохотно задържаше коня си. — „Вземайте това, което ви дават боговете“, както казва великият Джон Драйдън, или… чакайте… Вижте, приятелю, дайте коня си на мене: виждам, че ви е трудно да се справите с него. Аз ще го укротя и обяздя за вас. Седнете на моя бегач, Рейвънсууд: той ще полети като стрела.
И без да чака отговор, Бъкло хвърли юздите на коня си на Рейвънсууд, метна се на коня, който непознатият му отстъпи, и препусна с всичка сила.
— Ех че вироглав младеж! — възкликна Рейвънсууд. — Как можахте, сър, да му поверите коня си?
— Този, на когото е този кон — каза непознатият, — винаги с радост ще бъде готов да услужи на ваша милост и на приятелите на ваша милост с всичко, с което разполага.
— Но кой е той? — попита Рейвънсууд с недоумение.
— Простете, ваша милост: името му ще научите от самия него. Бихте ли възседнали коня на приятеля си, а да оставите вашия на мене; ще ви потърся след лова. Чувате ли? Роговете тръбят, еленът вече е подгонен.
— Може би това е най-сигурното средство да ви върна коня — рече Рейвънсууд и като скочи на жребеца на Бъкло, препусна към мястото, където звуците на рога възвестяваха последния час на елена.
Ликуващите призиви на роговете се смесваха с виковете на егерите: „Дръж, Толбът! Дръж, Тевиът! Напред, момчета, напред!“, и с други възгласи, ехтели и преди из някогашното ловно поле, и ведно с нетърпеливия лай на хрътките, вече плътно обградили жертвата си, се сливаха във весел, нестихващ хор. Разпръсналите се из равнината конници като лъчи, устремени в една точка, прииждаха отвсякъде към мястото на заключителната сцена.
Бъкло бе изпреварил всички и пръв достигна мястото, където изнемощелият от дългото преследване елен изведнъж спря и като се обърна в противоположната посока, се хвърли към кучетата. Той, както е прието да се казва, бе „притиснат“. Навело благородната си глава, преследваното животно, цяло покрито с пяна, с разширени от бяс и страх очи, сега на свой ред всяваше ужас сред преследвачите си. Ловците, пристигащи един след друг от всички краища на ловното поле, сякаш чакаха благоприятния момент, за да нападнат елена с предимство — при подобни обстоятелства е нужно да се действува особено предпазливо. Кучетата отстъпиха, те силно лаеха от нетърпение и страх; всеки ловец като че очакваше някой друг да се заеме с опасното дело — да се нахвърли върху елена и да го довърши. Местността бе съвсем открита, така че да се приближиш незабелязано до дивото животно беше невъзможно и затова, когато Бъкло с ловкост, характерна за най-добрите ездачи от онова време, скочи от коня, стремително дотича до елена и с удар на късия си ловджийски нож в задния крак го повали, всички присъствуващи радостно го приветствуваха. Кучетата се втурнаха към поваления враг и скоро го довършиха, възвестявайки победата си с гръмогласен лай; ликуващите викове на ловците и песента на смъртта, изпълнявана от роговете, заглушиха дори достигащия дотук шум на морския прибой.
После един от егерите отпъди кучетата и преклонил коляно, подаде нож на една дама на бял кон, която от боязън или може би от състрадание стоеше до този миг по-надалеч. Според тогавашния обичай лицето на конничката трябваше да е прикрито с черна копринена маска — тя се поставяше не само за да предпазва кожата й от въздействието на слънчевите лъчи или лошото време, а главно в съответствие със строгите правила на етикецията, която не допускаше млада дама да участвува в буйни забавления или да се появява в смесена компания с открито лице. Богатите одежди на тази дама, пъргавината и красотата на коня й и най-вече любезността, с която се отнесе към нея егерът, подсказаха на Бъкло, че пред него стои главната персона на лова. Голямо бе съжалението, да не кажем разочарованието на пламенния ни ловец, като видя, че дамата отказва да приеме подадения й ловджийски нож, честта първа да разсече гърдите на животното и да се увери добро ли е месото му. Той бе готов да изрече на тази дама някакъв комплимент, но за нещастие водеше живот, който изключваше възможността за близко познанство с представителите на висшето съсловие, и затова въпреки вродената си смелост изпитваше стеснителност и смущение всеки път, когато трябваше да се обърне към знатна дама.
Накрая, както сам призна, той събра кураж и се осмели да приветствува прекрасната амазонка, като изрази надеждата, че ловът не е измамил нейните очаквания. Младата жена му отговори много скромно и учтиво, изказвайки признателност на смелия ловец, който така изкусно сложи край на гонитбата точно в момента, когато кучетата и егерите изпаднаха в смут, не знаейки какво да предприемат.
