споменавам за това… Но аз съвсем не предполагах…
— Не бива да се извинявате, сър — каза Рейвънсууд. — При това нашите пътища тук, изглежда, се разделят; всъщност никак не се чувствувам обиден.
Като изрече тези думи, Рейвънсууд свърна по тясната пътека, някога служила за път към Улфс Краг, а сега както твърди Певецът на надеждата58:
Но преди да бе направил и крачка, до непознатия се приближи младата дама, за която говорихме по- горе, придружавана от нейните слуги.
— Дъще моя — обърна се непознатият към дамата с маска, — това е Едгар Рейвънсууд.
Налагаше се Рейвънсууд да изрече в отговор няколко учтиви думи или поне да се осведоми за името на непознатия и дъщеря му, но грацията и плахата скромност на младото момиче така го поразиха, че той за миг изгуби способността си да говори.
През това време облакът, отдавна надвиснал над скалата с кулата, неусетно бе нараснал и обвил небето с гъста тъмна пелена; вече нищо не се виждаше в далечината, а по-близките предмети изглеждаха черни, морето стана оловносиво, обраслата с калуна равнина — наситенокафява; няколко пъти отекнаха далечни гръмотевици, блесна светкавица — една, после друга; те изтръгваха от тъмнината възправящите се в далечината сиви кулички на Улфс Краг и озаряваха с трептящо червеникаво сияние разпенените гребени на морските вълни.
Конят на очарователната дама започна да показва признаци на уплаха и неспокойствие и Рейвънсууд реши, че той като мъж и благородник не може в такъв момент да остави младата дама на грижите на остарелия й баща и раболепните слуги. Според разбиранията му вежливостта налагаше да хване коня й за юздата и да й помогне да се справи с уплашеното животно. Междувременно възрастният господин каза, че бурята, изглежда, се усилва и тъй като до имението на лорд Битълбрейнс, където те гостуват, е много далеч, би бил крайно благодарен на Рейвънсууд, ако му посочи някое близко място, където те да се укрият от дъжда. При това той хвърли толкова умолително-смутен поглед към Улфс Краг, че на Рейвънсууд не му оставаше нищо друго освен да предложи на възрастния господин и неговата дъщеря, изпаднали в такава беда, временно подслон в своята кула. И наистина състоянието на прекрасната конничка правеше това съвсем наложително: докато й помагаше да обуздае коня, Рейвънсууд забеляза, че девойката трепери и е силно развълнувана: тя очевидно се боеше от надвисналата буря.
Не е известно дали страхът й се предаде на Рейвънсууд, но и той внезапно бе обзет от непонятно вълнение.
— Кулата Улфс Краг — каза той — не може да ви предложи нищо освен покрив, но ако в този миг това е достатъчно…
И млъкна, сякаш не намери сили да довърши фразата си. Но възрастният господин, натрапил се за спътник, побърза да се възползува от неволно изтърваните думи и да приеме като покана това, което беше само блед намек за гостоприемство.
— Бурята — рече той — е достатъчен повод да оставим настрана всякакви официалности. Дъщеря ми има крехко здраве. Тя неотдавна преживя силна тревога. Ние сами измолихме вашето гостоприемство, но обстоятелствата, при които се намираме, биха могли според мен донякъде да ни оправдаят. Благополучието на дъщеря ми е по-скъпо за мен от правилата на етикецията.
Пътят за отстъпление бе отрязан и като хвана за юздата коня на младата дама, за да не би да се подплаши и да хукне при неочаквано отекнал гръм, Рейвънсууд поведе гостите към замъка. Смутът, обзел го в първите минути, не му попречи да забележи, че смъртната бледност, покрила шията, челото и онази част от лицето на спътницата му, която маската оставяше незакрита, сега се бе сменила със силна руменина и младият човек почувствува с нарастващо смущение, че по силата на някакво необяснимо сходство самият той започва да се изчервява. Под предлог че се безпокои за здравето на дъщеря си, непознатият не сваляше очи от младите и докато конете изкачваха стръмнината към замъка, внимателно следеше израза на лицето на Рейвънсууд. Скоро достигнаха стените на старата крепост и противоречиви чувства изпълниха душата на Рейвънсууд. Като въведе конниците в пустия двор, той започна да вика Кейлъб със суров, едва ли не свиреп глас, а това никак не подхождаше на ролята му на любезен домакин, който приема знатни гости.
Кейлъб се появи. Такава бледост нямаше и на лицето на очарователната непозната при първите тътени на гръмотевицата! Никой никога и при никакви обстоятелства не е побледнявал така, както страдалецът слуга, като видя гостите на замъка, и си спомни, че наближава времето за обяд.
— Побъркал се е! — измърмори старецът. — Да, съвсем се е побъркал! Да доведе тук знатни хора — дама и толкова слуги с тях! В два часа след пладне!
Доближил господаря си, Кейлъб започна да се извинява, че е пуснал всичките слуги на лов.
— Не очаквах ваша милост да се върне преди мръкване — обясни той. — Страхувам се, че скоро няма да се отзоват на виковете ми тия безделници…
— Спри, Болдърстън! — сурово го прекъсна Рейвънсууд. — Шегите ти сега са неуместни. Сър — обърна се той към госта си, — този старец и прислужницата, която е по-стара и по-глупава от него, са цялата ми свита. Угощението, което бих могъл да ви предложа, е още по-оскъдно, отколкото може да се очаква, като гледате тази моя жалка свита и старото ми жилище. Но така или иначе, всичко, което имам, ще бъде на ваше разположение.
Поразен от разкрилата се пред очите му картина на разруха, или по-точно запустение, на която ниско надвисналият облак придаваше още по-мрачен колорит, а може би и обезпокоен от властния тон на Рейвънсууд, непознатият се озърташе с тревога и явно съжаляваше, че побърза да приеме поканата. Но сега той нямаше друг изход: сам се бе поставил в това неловко положение.
Що се отнася до Кейлъб, публичното и безусловно признание на стопанина за това, че е гол като тояга, напълно го зашемети; в продължение на няколко минути той си мърмореше нещо в брадата, която вече шести ден не бе опитала докосването на бръснач.
— Побъркал се е… Съвсем се е побъркал! Да, душата ми на дявола да бъде отредена — добави той, призовал на помощ всичката си находчивост и съобразителност, — ако не успея да спася честта на рода, дори мастър Рейвънсууд да е така безумен, както седмината мъдри първенци.
Кейлъб смело доближи гостите и въпреки гневните, нетърпеливи погледи, които му отправяше Рейвънсууд, попита важно младата дама не би ли пожелала да й бъдат поднесени някакви закуски, чаша токайско, отлежал херес или…
— Престани с тази твоя неуместна палячовщина! — подвикна му Рейвънсууд. — Отведи конете в конюшнята и не ни досаждай с глупавите си измислици.
— Заповедите на ваша милост винаги ще бъдат изпълнявани най-точно — отвърна Кейлъб, — но ако вашите високопочтени гости не ще благоволят да опитат нито хереса, нито токайското…
В този миг гласът на Бъкло, надвил чаткането на копитата и рева на роговете, извести за приближаването си начело на едва ли не цялата доблестна дружина ловци, които изкачваха стръмната и тясна пътека, водеща към кулата.
— Дявол да ме вземе, ако им се предам! — възкликна Кейлъб, без да пада духом дори при това ново нашествие на филистимляни. — Проклетият нехранимайко! Хем знае на какъв хал сме тука и пак помъкнал подире си цяла тълпа негодници, които си мислят, че замъкът пращи от бренди — като вода в геран. О, ако мога да се отърва от тия зяпнали будали лакеи, дето се домъкнаха при нас и си пъхат носа навсякъде, аз с господарите им лесно ще се справя.
Какво направи Кейлъб за осъществяването на смелия си замисъл, читателят ще научи от следващата глава.
