— Кълна се в ловния си нож, милейди — отвърна Бъкло, на когото думите на прелестната дама възвърнаха самочувствието, — че не е особено голямо усилието и не е толкова голяма заслугата, стига ловецът да не се бои от рогата на елена, които могат да разпорят корема му. Бил съм петстотин пъти на лов за елени и като видя, че еленът е „притиснат“, без да гледам земя ли, вода ли има под краката ми, хвърлям се към него и действувам с ножа. Това за мен е навик, милейди; и ще ви доверя, че освен всичко друго трябва да се действува бързо и предпазливо; и още това, милейди: винаги да разполагате с добре наточен двуостър нож, който да реже еднакво добре надясно и наляво, както се случи по-удобно, защото раната от еленовите рога не е шега и може да загнои.
— Боя се, сър — изрече младата жена с усмивка под маската, — че надали ще имам случай да се възползувам от вашите съвети.
— Позволявам си да отбележа, милейди, че този господин говори самата истина — намеси се един стар егер, оценил разпалените думи на Бъкло за твърде поучителни; — често съм чувал от баща си, той беше горски надзирател в Кабрах, че раните от бивните на глигана са по-безопасни от тези, причинени от рогата на елена. И както се говори в песента на стария ловец:
— И още един съвет — продължи Бъкло, който Вече съвсем се беше окопитил и искаше докрай да представи как се действува в подобни случаи, — кучетата са изнервени и уморени, затова веднага трябва да им се даде главата на елена като награда за усърдието им. А после — разрешете да ви напомня — егерът, който ще одере и изкорми елена, трябва преди това да пресуши за здравето на ваша милост голяма чаша бира или отлежало вино; ако той не накваси гърлото си, месото на елена бързо ще се развали.
Излишно е да споменаваме, че егерът не пропусна да изпълни последното указание и след това от благодарност подаде на Бъкло ножа, отказан от прелестната дама, а тя от своя страна напълно одобри този знак на уважение.
— Уверена съм, сър — изрече тя и се отдръпна от кръга, образувал се около убитото животно, — че баща ми, заради когото лорд Битълбрейнс устрои този лов, с радост ще предостави всичко на един толкова опитен и ловък човек, какъвто сте вие.
С тези думи дамата се поклони любезно на всички присъствуващи, сбогува се с Бъкло и потегли, придружена от няколко слуги, които бяха нейна свита. Бъкло почти не забеляза заминаването й: така се радваше, задето успя да покаже изкуството си, че всичко на света — и мъжете, и жените — му беше станало напълно безразлично. Той свали наметалото си, запретна ръкави и с оголени ръце, които скоро се опръскаха до лактите с кръв и мазнина, се залови да реже, да сече, да отделя и разпределя трупа на части с точност, достойна за самия сър Тристрам; манипулациите му бяха съпроводени с разсъждения и спорове с егерите за дреболиите, гърдите, слабините и други ловни, или ако щете месарски термини, широко употребявани по онова време, а сега почти потънали в забрава.
Когато Рейвънсууд, поизостанал от приятеля си, видя, че еленът е повален, минутното увлечение от лова се смени в душата му с горчиво отчуждение, което той изпитваше не само при среща с хора от кръга си, но и с по-нискостоящите от него по произход и положение в живота. Изкачил се с коня си на малко възвишение, младият мъж наблюдаваше веселата суетня долу в равнината; до него достигаха радостните викове на егерите, примесени с лая на кучетата, с цвиленето и тропота на конете. Тези весели звуци изпълваха с тъга аристократа земевладелец, лишен от титла и състояние. Ловът и всички радости и вълнения, които той поражда, отколе са се смятали за изключително право на знатните и отдавна са били тяхно главно занимание в мирни дни. Съзнанието, че поради тегнещите над него обстоятелства е лишен от възможността да вземе участие в забавлението, представляващо особена привилегия на класата му, мисълта, че чужди хора свободно ловуват по изконните земи на прадедите му, отредени за собствените им развлечения, а той — техният наследник — е принуден да наблюдава всичко отдалеч, не можеше да не гнети Рейвънсууд, съзерцателен и меланхоличен по природа. Но от гордост той не допусна да се отдаде на такива настроения. При това скоро чувството му на потиснатост се смени с негодувание: Рейвънсууд видя, че лекомисленият му приятел Бъкло съвсем не смята да се раздели с отстъпения кон, и реши да не си тръгва, докато конят не бъде върнат на неговия притежател. Но точно в мига, когато Рейвънсууд се готвеше да се упъти към групата ловци, към него се приближи конник, също не взел участие в преследването на елена.
Непознатият изглеждаше човек на възраст. Носеше широко яркочервено наметало, закопчано до брадата, и ниско прихлупена шапка със спуснати наушници, навярно за да пази лицето му от вятъра. Конят му, як и кротък, много подхождаше на конника, дошъл по-скоро да се полюбува на лова, отколкото да вземе участие в него. Слугата му вървеше на известно разстояние от него и това, както и целият вид на възрастния господин подсказваше, че той е от висшето общество. Непознатият се обърна към Рейвънсууд много учтиво, но в гласа му се долавяше смущение.
— Вие, както виждам, сте смел младеж — започна той. — Но защо наблюдавате това благородно забавление с такова безразличие, сякаш носите на раменете си товара на моите години?
— Преди с жар се наслаждавах на радостите на лова — отвърна Рейвънсууд, — но сега някои неотдавнашни събития, с които съм принуден да се съобразявам, ме карат да постъпвам другояче; при това — добави той — в началото на лова конят, с който разполагах, не беше подходящ.
— Изглежда, че един от моите слуги се е досетил да предложи коня си на вашия приятел — каза непознатият.
— Много съм благодарен на него, както и на вас, сър, за тази любезност. Приятелят ми се нарича мистър Хейстън от Бъкло; вие, надявам се, ще го намерите в най-гъстата тълпа на тези запалени ловци. Той веднага ще върне коня на вашия слуга, ще се прехвърли на моя кон и — прибави Рейвънсууд, като опъна юздите на коня си — ще прибави и своята благодарност към моята.
С тези думи Рейвънсууд обърна коня и даде да се разбере, че разговорът е приключил, след което се отправи към дома си. Но да се отърве от непознатия, не беше така лесно. Защото непознатият също обърна коня си и тръгна редом с Рейвънсууд. Тъй като изхождаше от етикецията и още повече от уважение към преклонните години на този господин, при това оказал му съвсем наскоро услуга, младежът сметна за неприлично да се отдалечи от него и трябваше да продължи към замъка в компанията на неканения спътник.
Непознатият не мълча дълго.
— Това пред нас не е ли старинният замък Улфс Краг, за който така често се говори в шотландските летописи? — попита той и посочи старата кула, която мрачно се чернееше на фона на един буреносен облак.
Преследвайки елена, ловците бяха кръжили недалеч от замъка, затова двамата конници не изминаха дори миля и се озоваха на мястото, където Рейвънсууд и Бъкло се бяха присъединили към лова.
Младият отвърна на въпроса със студено и сдържано „да“.
— Както съм чувал — продължи непознатият, без да се смути от студенината на събеседника си, — това е едно от най-старите владения на благородническата фамилия Рейвънсууд.
— Най-първото, сър, и навярно последното.
— Аз… аз… се надявам да не е последното, сър — запъвайки се и покашляйки, изрече явно смутеният господин. — Шотландия знае какво дължи на онзи старинен род и помни многобройните му блестящи подвизи. Не се съмнявам, че ако нейно величество узнае за разорението — тоест исках да кажа за упадъка на този древен и прославен род, ще се намерят средства ad re-oedificandum antiquam domum57.
— Ще ви избавя от усилието да продължавате този разговор, сър — гордо го прекъсна Рейвънсууд. — Пред вас стои наследникът на този злощастен род. Аз съм Рейвънсууд. Както се вижда, сър, вие принадлежите към светските и образованите хора, затова би следвало да ви е известно, че натрапеното състрадание е почти толкова тягостно, колкото и самото нещастие.
— Моля да ме извините, сър — отвърна непознатият, — не знаех… Признавам, че не е трябвало да
