— Какво нещастие? — извика Гилбърт и й хвърли гневен поглед. — Патиците, надявам се, са цели. А?
Джийн, която изпитваше благоговеен страх от мъжа си, не посмя да му отговори, но майка й веднага й се притече на помощ.
— Дадох ги на един мой познат — заяви тя на зет си, като разпери лакти, готова да ги опре на хълбоците си при най-малкото възражение от негова страна. — Какво от туй?
— Дала си дивите ми патици, най-добрата украса на празничната ни трапеза! — завайка се той. — Ах ти, стара вещице! Ще ми кажеш ли как го викат той твой приятел!
— Това е достопочтеният мистър Кейлъб Болдърстън от замъка Улфс Краг — отвърна Мариън, готова веднага да се хвърли в бой.
Когато Гърдър чу, че разкошните му патици са поднесени в дар на нашия приятел Кейлъб, когото по причини вече известни на читателя той никак не обичаше, изпадна в неописуема ярост; нищо друго не би могло да разпали негодуванието му по-силно. Замахна към мисис Лайтбоди с камшика си, но тя дори не се помръдна; събрала сили, тъщата безстрашно вдигна срещу насилника, който си позволи да я обиди, железния черпак, с който допреди малко бе „фламбирала“ печеното. Без съмнение това оръжие не отстъпваше на камшика, а дланта, която го държеше, не бе по-слаба от ръката на самия Гърдър, затова той сметна за по-уместно да прехвърли гнева върху жена си, която издаваше в момента някакъв вой, много наподобяващ жални хлипания, към които пасторът, човек наистина твърде простодушен и добър, се отнесе с голямо съчувствие.
— А ти, тъпа глупачке — завика Гърдър, — си гледала спокойно как дават притежанието ми на някакъв безделник, пияница и блудник, на тая стара развалина, на тоя лакей, на него да дадете патиците само защото е надрънкал в ухото на глупавата стара клюкарка куп щуротии! Ей сега ще те науча…
Но тук за нея се застъпи пасторът, като се опита да удържи бъчваря не само с думи, а и на дело; през това време мисис Лайтбоди защити с тяло дъщеря си, войнствено размахвайки черпака.
— Значи, нямам право да накажа собствената си жена! — възмути се бъчварят.
— Жена си, Гърдър, можеш да учиш колкото си щеш — заяви мисис Лайтбоди, — но дъщеря ми няма да докосваш дори с пръст; в това изобщо не бива да се съмняваш.
— Засрамете се, мистър Гърдър — кореше го пасторът. — Не очаквах от вас такова недостойно поведение. Как може! Да се отдадете дотолкова на греховна страст, че се нахвърляте с ярост на най- близкото и най-скъпото ви същество! И то в момент, когато се готвите да изпълните най-свещения дълг на християнина — бащиния дълг! И за какво? За някакво си празно и презряно земно благо.
— Презряно! Празно! — изкрещя Гърдър. — Такава тлъста гъска да изгубя! Такива патици — чудесни бяха!
— Да кажем, че сте прав, братко мой — изрече пасторът. — Но погледнете: та малко ли са другите прекрасни ястия в дома ви? Помня времето, когато една от онези питки, които, виждам, сте опекли в изобилие, би била най-доброто лакомство за клетниците, които са гладували в името на светата вяра в планините, блатата и землянките, където са се крили от гоненията.
— Тъкмо туй ме и вбесява — отвърна бъчварят, който искаше поне един от присъствуващите да му съчувствува. — Ако беше дала дивеча на някой страдащ праведник или на някой порядъчен човек, дума нямаше да изрека. Но да ги натика в ръцете на тоя грабител и лъжец! На тоя потисник и негодник тори, дето се е перчил в конната милиция, водила бой срещу светите защитници на вярата край Ботуел бряг под командата на стария тиранин Алън Рейвънсууд, който, слава на бога, вече не е между живите! Да даде най- хубавото ястие на тоя дърт негодник!…
— Но, мистър Гилбърт, нима не виждате в това ръката на провидението? Чадата на праведниците не се налага да просят милостиня, но отрокът на някогашния им гонител е принуден днес да поддържа съществуването си с трохите от вашата изобилна трапеза.
— При това — обади се на място мисис Гърдър — нашите патици ще послужат съвсем не за лорд Рейвънсууд, а за угощение на лорд-пазителя, май така наричат новата му служба. Той сега е в Улфс Краг.
— Сър Уилям Аштън в замъка на Рейвънсууд! — възкликна изуменият майстор на дъгите и обръчите.
— Да. Те сега са неразделни приятели с лорд Рейвънсууд, все заедно са! — добави мисис Лайтбоди.
— Кръгла глупачка! — отново се разлюти бъчварят. — Вижда се, този стар сплетник и пройдоха лесно ви е убедил, че луната е буца прясно сирене! Лорд-пазителят у Рейвънсууд! Те са толкова приятели, колкото кучето и котката, колкото вълкът и агнето!
— Пък аз ти казвам, че са дружни като мъж с жена си, а съгласието помежду им е по-голямо от това на някои съпрузи. Пък има и още една новина: Питър Пънчън, бъчварят при кралските изби в Лийт, е умрял и мястото му е свободно, тъй че…
— Няма ли да млъкнете най-сетне! — извика Гърдър на говорещите едновременно жени, защото веднага щом разговорът взе друга насока, младата се окуражи и почна да приглася на майка си, изричайки думите си бързо като нея, но с една октава по-високо, така че се получаваше нещо като песен на два гласа.
— Майсторе, те казват самата истина — рече калфата на Гърдър, влязъл в кухнята по време на свадата. — Сам току-що видях слугите на лорд-пазителя в гостилницата на майка Смолтраш. Там пият и се веселят.
— А господарят им гостува в Улфс Краг?
— Да, честна дума!
— И е приятел с Рейвънсууд?
— Възможно е, защото иначе какво ще търси в замъка.
— Питър Пънчън наистина е умрял?
— Умрял бил, тъй говорят — потвърди калфата, — представил се на бога старецът. Що канички с бренди е обърнал през живота си! Ама и неговият ред дойде! Пък колкото до шиша с патиците, конят ви още не е разседлан, майсторе. Аз мога да догоня мистър Болдърстън — едва ли е отишъл далече — и да му взема птиците.
— Така и ще направим, Уил. Но чакай малко… Ето какво ще сториш, като настигнеш мистър Болдърстън.
И като остави жените в компанията на пастора, бъчварят се отдалечи с Уил, за да му даде нужните нареждания.
— Голям умник си, няма що — присмя му се мисис Лайтбоди, когато Гърдър се върна при тях, — изпращаш бедното момче подир човек, въоръжен до зъби. След като знаеш, че мистър Болдърстън винаги носи шпага, а има и кама.
— Надявам се, че сте обмислили добре това, което смятате да извършите — каза пасторът, — защото може да възникне разпра и съм длъжен да ви предупредя: подстрекателят към разпра носи не по-малка вина от този, който участвува в нея.
— Не се тревожете, мистър Байд-дъ-Бент — заяви бъчварят. — Жените и свещениците навсякъде си тикат носовете. Не можеш крачка да направиш, без да те поучат. Сам зная от кой край да захапя кейка! Слагай масата, Джийн, и стига сме говорили за тая работа.
И наистина до края на вечерта бъчварят не спомена нито веднъж за пропадналото ястие.
А през това време калфата, получил специални нареждания от майстора, се метна на коня и препусна по следите на мародера Кейлъб.
Но последният, както лесно можете да се досетите, не се бавеше по пътя. Въпреки страстта си да бърбори, той вървеше мълчаливо, стремейки се по-скоро да достигне замъка и само съобщи на мистър Локхард, че… по негова молба жената на снабдителя леко е запекла дивеча, за в случай че Миси, изплашена от бурята, още не е успяла да накладе огъня. Освен това, позовавайки се на необходимостта по-скоро да пристигнат в замъка, той час по час молеше спътниците си да побързат и постоянно усилваше крачката, така че те едва успяваха да го следват. Като достигнаха върха на възвишението, което се издигаше между замъка и селото, Кейлъб реши, че вече е извън опасност, но ненадейно чу далечен конски тропот и силни викове:
— Мистър Кейлъб! Мистър Болдърстън! Мистър Кейлъб Болдърстън! Чакайте, спрете!
