От само себе си се разбира, че Кейлъб не бързаше да откликне на тези викове. Отпърво той се престори, че нищо не чува, уверяваше слугите на сър Уилям, че това е песента на вятъра; после заяви, че не си струва да се губи време заради някакъв шегобиец; накрая, когато фигурата на конника спря и събрал всичките си душевни сили за защита на заграбеното съкровище, зае поза, изпълнена с достойнство, вдигна шиша, сякаш се готвеше да го използува или за пика, или за щит и се приготви по-скоро да умре, отколкото да върне скъпоценната си плячка.
Но какво беше учудването на стария слуга, когато пратеникът на бъчваря, като се доближи съвсем, почтително го поздрави и изрази съжаленията на стопанина си за това, че мистър Кейлъб не го е заварил в къщи и не е останал на гощавката по случай кръщенето; узнал за пристигането в замъка на знатните гости, за чието посрещане домакините не са успели да направят необходимите приготовления, мистър Гърдър се осмелява да прати за тях бъчвичка херес и бъчвичка бренди.
Чел съм някъде за един възрастен господин, когото гонила изтръгнала се от синджира мечка; съвсем изгубил сили, отчаяният старец спрял, обърнал се към кривокракия си преследвач и замахнал към него с бастуна си. При вида на тоягата дресировката си казала думата и вместо да разкъса нещастника, животното се изправило на задните си лапи и заиграло сарабанда. Дори радостното изумление, обзело този човек, който само миг преди това се смятал за обречен, а ненадейно бил спасен, не можеше да се сравнява с объркването и недоумението, обзели Кейлъб, когато разбра, че преследвачът му не само не възнамерява да му отнеме плячката, но и е готов да прибави към нея нови дарове. Обаче на часа съобрази каква е работата, когато калфата, възседнал коня си с двете бъчвички отстрани на седлото, се наведе към него и прошепна:
— Ако успеете да кажете някоя и друга дума за мястото на Питър Пънчън, моят господар Джон Гърдър е готов да служи на лорд Рейвънсууд тялом и духом. Той много съжалява, че не може лично да поговори за това с мистър Болдърстън, но ако мистър Болдърстън пожелае да поиска нещо от него, господарят ми Джон Гърдър ще услужи с готовност, с каквато се огъва върбовият обръч.
Кейлъб мълчаливо изслуша пратеника и също като великите хора от Луи XIV до наши дни вместо отговор го удостои с лаконичното „Ще видим“.
— Твоят стопанин — изрече той високо, специално за ушите на мистър Локхард — постъпва любезно и достойно, като изпраща вино, и аз не ще пропусна да доведа това до знанието на милорда. А сега, любезни приятелю, продължете до замъка и ако слугите още не са се върнали, което е много вероятно, защото използуват всяка възможност да се запилеят някъде, оставете тези бъчвички в стаята на вратаря, която е отдясно на главната порта. Самият вратар го няма там: помоли да му разрешим да замине някъде на гости, така че едва ли някой ще ви посрещне.
Изслушал указанията на Кейлъб, калфата препусна към замъка, където наистина не намери никого, остави двете бъчвички в празната, порутена стаичка на вратаря и потегли назад. Изпълнил по този начин поръчката на господаря си и като се сбогува на връщане повторно с Кейлъб и цялата му достойна свита, той продължи към къщи, за да вземе участие в пиршеството, посветено на обреда.
ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Оставихме Кейлъб в момент на най-голяма радост от успеха, който постигна в резултат на хитростите за слава на рода Рейвънсууд. Като преброи и нареди пред себе си всички придобити от него ястия, той заяви, че такова кралско угощение не са виждали в замъка от погребението на покойния му господар. С гордо съзнание за постигнатата победа, Кейлъб „застилаше“ дъбовата маса с чиста покривка и като нареждаше блюдата с печено еленово месо и дивите птици, хвърляше от време на време тържествуващи погледи към господаря си и гостите, сякаш ги упрекваше, задето са се усъмнили в способностите му; цялата вечер Кейлъб гощава Локхард с безкрайни разкази, повече или по-малко достоверни, за някогашното величие на замъка Улфс Краг и могъществото на неговите барони.
— Без разрешението на лорд Рейвънсууд — разказваше той — васалът често пъти не можеше да смята за свое ни теле, ни агънце. А за да се ожени, също трябваше да измоли съгласието на барона. Безчет забавни истории се разказват за това старинно право. И макар че сега не е същото, каквото е било в доброто старо време, когато селяните са уважавали властта на сеньора си, все пак, мистър Локхард, както навярно сам сте забелязали, ние, слугите от дома Рейвънсууд, не жалим усилия, опирайки се на законните права на милорда, да поддържаме между сеньора и васалите му необходимите отношения, като затвърдяваме връзката, която поради всеобщо своеволие и безпорядък, възцарили се надлъж и шир в печалното ни време, става все по-слаба и по-слаба.
— М-да — потвърди мистър Локхард. — Позволете да ви попитам, мистър Болдърстън: жителите на подвластните ви селища покорни васали ли са? Защото, трябва да призная, онези, които минаха от вас към лорд-пазителя заедно със замъка Рейвънсууд, не са особено отзивчиви хора.
— О, мистър Локхард, не забравяйте, че те са попаднали в чужди ръце: там, където старият стопанин е получавал лесно два пъти повече от определеното, новият може да не получи нищо. Нашите васали винаги са били упорити и бунтари и с тях не може лесно да се справи чужд човек. Ако вашият господар един- единствен път не се спогоди с тях, а ги разлюти, вече никаква сила не може да ги усмири.
— Самата истина — отвърна Локхард — и ми се струва, че най-доброто за всички нас е да направим сватба между младия ви лорд и нашата хубавица, младата господарка. Сър Уилям би могъл да й даде за зестра предишните ви владения. А с умението си той бързо ще надхитри някой друг и ще се сдобие с имотите му.
Кейлъб поклати глава.
— Бих искал тъй да стане — рече той. — Но има едно старинно предсказание за рода Рейвънсууд. И да не дава господ да доживея деня, когато то ще се сбъдне… Старите ми очи и без това са видели достатъчно беди и скърби.
— Глупости! Бива ли да се обръща внимание на разни суеверия? — възрази Локхард. — Ако младите се харесат, ще бъдат чудна двойка. Но право казано, в дома ни нищо не става без съгласието на лейди Аштън и естествено за тази работа, както и за всяка друга, всичко ще зависи от нея. А сега няма да е лошо да пийнем за здравето на младите ни господари. Ще налея и на мисис Миси чашка от виното, което ви изпрати мистър Гърдър.
Докато слугите се гощаваха така в кухнята, компанията, събрала се в залата, прекарваше времето си не по-малко приятно. От мига, в който Рейвънсууд реши да окаже гостоприемство на лорд-пазителя, доколкото това бе в кръга на възможностите му, той се смяташе за задължен да се държи като радушен стопанин. Мнозина автори са отбелязвали, че ако някой се задължи да изпълнява определена роля, често така се вживява в нея, щото накрая наистина се превръща в този, когото изобразява.
След един-два часа Рейвънсууд за свое собствено недоумение се почувствува като домакин, който искрено се старае да се отнася колкото може по-добре с желаните си и почетни гости. Оставяме на нашите прозорливи читатели грижата да отсъдят доколко тази промяна в настроението на Едгар Рейвънсууд се е дължала на красотата на мис Аштън, на искрените й обноски и държание и на готовността й да се примири с
